хеликоптерът.
Усетил вибрацията на пътуващия катер, Дан навярно би въздъхнал с облекчение — ако можеше, разбира се, — макар да се и разкайваше вече. Защо, по дяволите, се остави да го обездвижат? Никой вече нямаше да се бои от него, защото какво представлява сега? Един безпомощен мозък! Който в краен случай бива отбраняван, но не е способен да напада. А нима човекът е човек, щом не е в състояние да напада? Та нали все с нападения се е хранел и все средства за нападение е измислял — от каменната брадва и копието до ядрените бомби…
Всъщност не за това искаше да мисли, когато пожела да прекъснат сетивата му. Те наистина му пречеха, защото без миг прекъсване му сервираха всички движения наоколо. Преди да излязат бившите му колеги, бе отбелязвал в себе си всяко тяхно движение от клепачите и дишащите гърди до пръстите на ръцете. Нищо в телата им не можеше да стои дори няколко секунди, без да помръдне, а той поне от безсмислието на това вечно движение бе се отървал. Тялото му не изпитваше нуждата от движение, а движението на биоелектрониката в него не се усещаше. И още бе си помислял, непрекъснато възприемайки неспокойното излъчване на техните тела, че вероятно някога душата е поглеждала към тялото с презрение и само когато се е срамувала от него, си е въобразявала, че се въздига. А сега, когато той притежаваше безупречно тяло, би трябвало да има и доволна от него душа и тази душа с основание ще насочва презрението си към онези, които продължават безропотно да робуват на своите страсти и потребности, само с тях да се усещат щастливи, не и с новите знания. Човекът трябва непрекъснато да превъзмогва биологията си, ако притежава наистина някакво предназначение в тоя свят. Както се е самонадмогнала онази маймуна, за да слезе първа от дървото и да тръгне изправена на два крака. Да, човекът е една самонадмогнала се маймуна! И ще се издигне до същинската си мисия едва когато е преодолял и доброто, и злото в тяхната зависимост от неговия търбух.
Гъмжилото във фиорда бе му подсказало защо човекът е имал нужда всичко това да е създадено от някого, който пък е създал него, короновайки с човека своето неясно дело. Защото се е уплашил да се види, както се виждаше киборгът Дан, излишен и пречещ в този невъобразимо разнообразен и хубав свят.
Мъдър шегобиец от миналия век бил казал: „Техниката ще стигне до такова съвършенство, че човекът ще може да мине и без себе си.“ Впрочем, като учен, той отдавна бе скъсал с просташкия антропоморфизъм, а ето че дори отрязан от човешките сетива, мозъкът Даниел Димих не се отказваше от рудиментарната потребност да има самочувствието на уникално и превъзхождащо всичко същество. Изглежда, далеч бе още техниката от онова съвършенство, когато той можеше да мине без себе си. Колко века само човекът си е присаждал изкуствени части — протези, зъби, бъбреци, кости, кръвоносни съдове, сърдечни помпи, но все не е ставал от това по-съвършен. Обратното! И едва при него тялото вече е истински здраво, необикновено силно, по-малко мамещо мозъка. Излишно ли е такова тяло? Такъв ли е пътят на човека в бъдещето? Драматична фигура на прехода ли е той или е само една приумица на техниката, напълно безполезна за развитието на човешкия свят…
— Или може би… — опита се Дан да вмъкне в разсъжденията си подобие на хумор. — Може би след хилядолетия различни от човека развити същества ще преживеят същата неприятна изненада, когато узнаят, че са произлезли от някакви си хора. Каквато сме преживели ние, докато се примирим с доказателствата, че сме произлезли от маймуни…
Прекъсна се на глас, защото в каюткомпанията нямаше кой да го чуе:
— Забрави ли, че си расист и макар да нямаш нищо против негрите, мразиш черния хумор!
Но продължи да разсъждава все така разпокъсано под непрестанната бомбардировка на датчиците, затрупвайки мозъка Дан с данни за амплитудата на люшкането на катера, с вибрациите на метала около него, с температури и какви ли не лъчения, проникващи в каюткомпанията откъм морския и въздушен безкрай.
Не, не би трябвало да вини тези сетива! Той все пак е само един експеримент на човечеството и едва ли има право да се поставя над него, макар след мнимата му смърт масмедиите единодушно да го обявиха за преждевременно напуснал Земята неин гений.
Наистина ли беше гений или просто за сметка на болното си тяло бе развил способности, недостижими за нормалния мозък? Защото човекът хаби по-голямата част от времето си да печели пари, да ги харчи, да води жени по театри и ресторанти, за да легне после с тях… Това ли представлява геният — мозък, който се лишава от едно, за да постигне друго? И от какво се лишава, от животинското ли? Защо тогава само с него е доволен?
Веднъж бе се пошегувал пред Аройо, забравил, че води негова сестра: „Човек не бива да робува на тялото си. За предпочитане е да си намери робиня…“
Обичаше Рут, а после, щом тя доброволно се превърна в негова робиня, като че ли вече не я обичаше. После я и намрази, когато така настоятелно започна да иска от него дете. Сигурно защото по този начин неволно му напомняше за близкия му край. А захапалото вече палеца си момченце в утробата й, което скоро щеше да закрачи по света с неговото име, го убеди, че робинята бе си избрала друг господар и бе щастлива с него. Защо тогава постъпи така с Бор? Или то не беше ревност, а завистта заради загубената способност да се изпикае на морето. Нима въпреки всичко му липсваше глупавото и несъвършено човешко тяло?
Още в първите дни Бьорнсон, който бе обсебил цялото водене на секретния експеримент, бе му подхвърлил предпазливо:
— Дан, не четеш ли мислите ми? Защо имам впечатлението…
Синтетичният глас на акулоподобния кентавър побърза да го прекъсне, не успя обаче да модулира отрицателната подигравка:
— Е, не е чак толкова трудно за не особено глупав мозък като мен понякога да отгатва какво си мисли един гениален хлапак?
И отново скри истинските размери на новопридобитите си способности, силно приличащи на телепатия и ясновидство. Изчакваше пръв да види развитието им. А му беше и изгодно светът още да не знае, че е конструиран киборг, който притежава парапсихологически способности. Силно щеше да се уплаши светът, пък уплашеният става безразсъден… Малко… да! Малко да се боят от него бе му нужно заради самочувствието в самотата.
Тогава Бор, все с тая затаена боязън, бе му предложил:
— Благодаря за комплимента! Няма да е зле обаче да отворим нова страница в дневника, а?
Дан май за пръв път си позволи да хитрува като киборг и веднага усети какво чудо е киборгът, който бе в състояние да хитрува.
— Ако смятате, че е толкова важно, бих могъл някой път да извърша и такива наблюдения, но сега си имам прекалено много работа. Подсети ме другия месец!
Бор не повтори предложението си, защото Дан започна старателно да крие своите реакции, да се прави и на по-примитивен. А наистина имаше тогава и много друга работа. Овладяваше до условен рефлекс цялата автоматика, сред която бе разположен, та наистина не му оставаше време за мислите и намеренията на другите. И само от време на време изпитваше умозрително доволство от техните неволни тръпки на страх, когато по невнимание се издадеше, че е предугадил някой техен замисъл.
Аройо и Бьорнсон влязоха почти едновременно при него от двете противоположни врати на каюткомпанията и той знаеше, че са те още преди да уловят бравите им.
— Дан — рече Брадата, — трябва да те опаковаме за транспортирането.
Бор не издържа и открито му подсказа, че знае за покушението.
— Още ли мразиш хората или само мен?
Не искаше отговор, просто се закачаше, но когато двамата припряно вдигаха страничните стени на специалния метален сандък, докато после старателно завинтваха отгоре им металния похлупак, та пилотите на хеликоптера да не узнаят какво пренасят, Дан отново си позволи да похитрува с разни банални уверения:
— Нека не се самозалъгваме! Науката никога нищо не е правила от любов към хората. Тя затова се е и развивала, защото учените живеят в недостъпен за другите свят. Хирургът не би могъл да оперира успешно, ако жали своя пациент…
— Да де, ама ти май им се и озлобяваш! — викна младият учен.
Дан му отвърна с кънтяща през металния капак мелодичност:
— Питах се вече дали е злоба или завист, че вече никога не ще мога да бъда като тях. И категорично си
