ако Институтът за външните планети не бе публикувал категоричното уверение, че киборгът в най-скоро време щял да бъде пратен сам на работа чак на края на Слънчевата система.
Дан следеше на вътрешния си екран предаванията, в които обследваха създаването му и не изпитваше друго, освен кротко презрение към разтревоженото за умствения си мързел и телесното охолство човечество. Знаеше, че когато някой се бои от теб, ти или му ставаш капризен господар, или ако ти е нужно благоразположението му, го намразваш. Засега той не изпитваше нужда от ничие благоразположение, затова само се запита може ли да претендира за достойнство едно същество, което така екзистенциално се бои, въпреки че е размножено милиарди пъти? И бе склонен да си отговори, че не тялото има право на достойнство, на него достойнството служи за примитивно самооправдание, а духът, съдържащ се в мозъка. Но така пак опираше до въпроса, що е човешки дух, къде е и какво всъщност представлява душата.
— Дан, все се канех да те питам, защо не слушаш музика? Преди операцията обичаше много класиците…
Аройо се пазеше да назове с истинската дума вграждането му в тялото на киборг. Той и Бьорнсон единствени притежаваха договорно право да посещават новия киборг в гаранционния му срок.
— Изкуствените сетива ми пречат. Възприемам я вече само като математически редове на звуците. Направихме така, че в мен непрекъснато нахлуват бялото шумолене на звездите и звуците на вятъра в парка, дето е на километър от Института. Музиката на света е съвсем друга, Вик, тя заглушава всичко в мен.
— Тя ли те прави нетърпелив да бягаш от Земята?
— Нуждая се от тишина. Знам, че истинска тишина и там няма да има за мен, но дразнителите ще са безкрайно по-малко. Ако не бяха филтрите на сетивните анализатори, отдавна да съм полудял. Поне от хорските шумове ще се освободя! Да ти разкажа ли една весела история, та да престанеш да ме подпитваш защо искам да бягам от Земята?
Преди няколко нощи той улови и през бронираната врата непознатите излъчвания на трима мъже още преди да посегнат към ключалката. Притежанието им на ключове от секретната система и знаенето им откъде и как се изключва алармената сигнализация ги определяха като институтски хора, но мислите им говореха друго. Задъхани и объркани, те пробиваха стената с представи-образи, в които се сипеха купища пари, избухваха бомби, той самият летеше насам-натам по света и разнасяше неща, чието предназначение не беше му ясно. Не запалиха лампата в лабораторията, служеха си с ръчни прожектори. В действията им също преобладаваше тиха предпазливост. Дан се престори на неподвижен, но те останаха далеч от него, близо до вратата, оттам го заобливаха със своя страх.
— Дан? — подвикна като въпрос и почти шепнешком единият от тях.
За да не го заподозрат, той се обади с приличащ на нормалните киборги отговор:
— На ваше разположение съм.
— Дан, тръгвай с нас! — все така шепнешком, но вече по-уверено издаде своята заповед явният им водач.
— Вън ни чака транспорт — додаде оня, който стоеше най-близо до вратата. Неговите излъчвания говореха, че е готов всеки миг сам да хукне към чакащата ги кола.
Третият също дишаше затаено тежко. В ръцете им, въпреки чернотата си, мазно проблясваха малки безшумни пистолети. За него ли бяха ги приготвили? Нима смятаха, че той може да бъде приспан или че не ги виждаше в тъмнината?
— Обездвижен съм. Ако нямате ключ, не съм способен да вървя.
Тримата се спогледаха с тревожна изненада. Изглежда не бяха подготвени за такава ситуация. После се втренчиха преценяващо в триметровото туловище от металокерамични сплави, проснато неподвижно върху дългата метална маса. Любезната готовност в синтетичния глас на киборга да ги последва бе им прозвучала успокоително. Тримата пристъпиха към него, уверени, че ще го вдигнат. Бяха едри и яки мъже, но не знаеха, че на света за пръв път бе създаден киборг, който умееше и да лъже.
Дан не ги остави да се убедят, че е прекалено тежък за тях. Той светкавично измъкна от тялото си три от своите двигателни крайници и с едновременен саблен удар посече протегнатите към него ръце между китките и лактите. Тримата, пъхнали преди това пистолетите в джобовете си, изненадано се друснаха на задниците. Едва смогнаха да сподавят виковете на болка, скочиха на крака и се сблъскаха в рамката на вратата. Ръцете им се мятаха безводно и безпосочно. Дан си помисли, че навярно ги е пречупил, защото още не бе си изработил усет за силата на удара, такъв се оказа единственият начин да задвижи нещо отбранително в себе си, некомандвано от биоелектронната самозащитна система на киборга. Не изпита обаче нито съжаление, нито доволство от успеха да предотврати отвличането. Дори не спомена за произшествието на своите нови господари от Института за външните планети. Доволството заглушаваше у тях подозрението им, че той не бе направил опит да им избяга, след като съвсем не е обездвижен, а вратата е била оставена отворена при изключена сигнална система.
— Дан, били са бандити или терористи — обезпокоено заскуба брада Аройо. — Съобщи ли в Института?
— Нямам интерес от засилена охрана, Вик. Мога и сам да се пазя. Моля те, не им казвай и ти. Обещавам да не правя пакости.
Аройо не срещна човешка емоция в редицата фасетни зрителни лещи. Пръстите му още по-изплашено се спряха в брадата. Той изпъшка над тях:
— Но какво възнамеряваш…
— Нима човечеството е знаело някога какво възнамерява да прави? Защо тогава аз да го знам? Не се смей, не е моя претенция! Но аз наистина съм същество от друг свят, постоянно пребивавам в друг свят и никакви хора не ще ме върнат вече. Май ще е по-разумно и вие, с Бор, да престанете да идвате. Събрахте достатъчно данни, да се убедите, че моят случай не бива да се повтаря!
ЧАСТ ТРЕТА
1.
От Института за изучаване на външния планетен пояс по няколко пъти в месеца го изстрелваха с различни планетолети в околоземна орбита. Пускаха го сам да се провира сред гъмжилото от орбитални станции, извънземни заводи и недоприбран боклук от предишни изследвания и производства. Встрани от оживените междупланетни пътища Дан послушно изучаваше различни летателни средства, ориентацията в Космоса, колонизиране на пустинна планета, което упражняваше на обратната страна на Луната, изобщо тренираше дълготрайно пребиваване далеч от Земята.
Гледана от неколкостотин или няколко хиляди километра височина тя би могла да умили всяка своя рожба с розовите си, сини и бели воали, с блещукащите нощем очи на големите поселища, със зелените масиви на горите денем и менящите цвета си в зависимост от сезоните и часа водни площи. Обаче цялата тази неповторима за Слънчевата система красота не предизвикваше в мозъка Дан дори научно любопитство, защото едновременно с нея я обвиваше едно денонощно радио– и телевизионно дърдорене, самовлюбено нарекло се „ноосфера“, сфера на Разума, докато в нея преобладаваше липсата на всякакъв разум.
Ту тук, ту там по планетата избухваха бомбите на терористите, най-често групички с неясни цели и нелепи искания, но във всички случаи с може би неосъзната радост от фойерверките, въпреки че в тях загиваха хора. Не пламваха от някаква принуда. През последните десетилетия планетата, общо взето, бе се позаситила, националните различия също се поприглушиха, но младите продължаваха да отглеждат в себе си ксенофобията, да гонят непостижими идеали, които биха обездвижили развитието на човечеството. Социолози и психолози подозираха, че постъпките им всъщност представляваха сляп бунт на природата против цивилизацията. Намери се и група да изпрати писма до двата института със заплахата да взриви новия киборг, да взриви и самите институти, ако те не престанат да си служат с машини, изместващи отвсякъде човека.
Дан не би бил против такива като него да изместят лекомислените хлапаци, обявили се за защитници на човешкото, които най-малко човешкото уважаваха. Но дори не те го отблъсваха от планетата, колкото неугасващата алчност на планетата. Почти напълно задоволено, то продължаваше да краде, да лъже, да
