Новооткриваните от него далечни галактики говореха за онова, което е било преди десетина милиарди години, разкриваха за Дан спираловидното си развитие, но зад тях се мержелееха още и още. Инфрачервените камери на борда смогваха да надникнат и зад тях, но краят на тази Вселена все не се виждаше, а възрастта й се отместваше все по-назад във времето.
След като се умореше да се взира през телескопите и в изображенията от камерите, след като изпратеше новосъбраните данни, Дан излизаше навън, привързан на дълго въже, за да избегне евентуалното си изоставане от кораба. Там веднага превръщаше мрака около себе си, нацвъкан от немощния светлик на далечните звезди, в плътна каша от кванти и корпускулярни частици, в която всеки миг потъваха билиони и се раждаха от тях други билиони. И тук, на милиарди километри от Земята, вакуумът на междупланетното пространство беше все така препълнен с материя, чието основно занимание беше да се движи неуморно и неуморно да се видоизменя, а в това свое безпосочно движение да смила до неузнаваемост и самото време.
Бог създаде света от нищото, казваше си понякога насмешливо Дан, защото и сам се виждаше разтворен в тази безспирно пулсираща каша от фотони, неутрони и какво ли не, изрядко пронизвана от куршумите на по-едрите части, идещи от звездите, па и от Слънцето, превърнато от разстоянието вече в доста банална звезда. Студът тук си беше космическият студ на вакуума, нямаше наблизо Слънце да го стопля с лъчите си, но и близостта до абсолютната нула не успяваше да замрази движението в него. А междупланетното пространство тук ставаше равномерно тъмно, въпреки че в далечината, като белезникаво петънце, идеше по орбитата си, загърнат в извечния си мрак, страховитият граничар на Слънчевата система Плутон, за който още се спореше дали принадлежи към нея или е от друга звездна система. Окончателният отговор и на този въпрос Земята очакваше от своя далечен киборг.
Едва се виждаха и осемте регистрирани спътника на Плутон, никакви не се забелязваха още и кометите, минаващи оттук. Дан остана в орбитата, изключи двигателите и се остави инерцията да го носи към „бога на подземното царство“, както бяха наричали в древността Плутон. Предостави наблюденията на околното пространство на автоматиката и отново не се реши да съобщи как вижда вакуума със собствените си изкуствени сетива, защото продължаваше да търси себе си като все още непонятна частица от тази Вселена.
Приемаше ли го тя или не го приемаше? Беше ли тя някаква форма на всеобемащ живот, както някога бяха твърдели Фред Хойл и неговите последователи? Съществуваше ли в този вид само защото имаше кой да я наблюдава? Или тя никога не бе се интересувала от никакви наблюдатели, а тъкмо те, според сетивата си, виждаха онова нейно лице, което бяха в състояние да видят.
Дан усещаше с нарастващо любопитство как постепенно се включват в работа и неизползваните дотогава негови мозъчни площи, които като че ли спяха в резерва у всеки човек. Изкуствените сетива ли ги разбуждаха? Но и чрез тях не срещна наричаното от окултистите „безсмъртно съзнание“ или „център на съзнанието“ като някаква отделеност от психическото тяло, което се било сливало с Космоса, и може би преди това стигало до някакво разбиране за него. Никъде не срещна и смъртта като финал на движението, отвъд който трябвало да се настани хипотетичният център на съзнанието. Ако това съобщеше на Земята, сигурно щеше да разбунтува всички източни религии, но не го съобщаваше не от предпазливост. Все още не можеше да противопостави нещо по-смислено за устройството на тази Вселена, нещо, което човешкият мозък да не бе си помислял дотогава за нея. И защото не можеше да си представи по-дълбока мистика от заобикалящото го.
При всяко свое завръщане от „Страната, където Нищото не съществува“, уморен от нейното вечно движение, Дан най-напред виждаше като при бълнуване, отгоре, своето проснато акулоподобно тяло, където щеше да си почине. Но в момента, когато влезеше в него, всеки път го пронизваха шишовете на фантомната болка. Синтезираният му глас проскимтяваше мелодично, а Дан се разколебаваше дали току-що видяното не е било рожба на преумората. И бързаше да промени кръвта си.
Макар и предизвиквани от апарат, прострелващ с леки импулси центъра на съня, за да го приспи, съновиденията му си оставаха човешки. Най-често хлътваше в обятията на Рут, но само след миг те не се оказваха любовна прегръдка. Изглежда, хормонът на любовта, фенилетиламинът, произвеждан от мозъка му, бе недостатъчен, защото Дан попадаше в нечии космати, великански ръце, които почваха да го разкъсват, за да извадят от тялото му обвит в кървава слуз ембрион на бебе. И далеч от Земята, и родила вече, Рут продължаваше да си отмъщава, вероятно заради начина на оплождането.
Друг път го гонеше едър като Бьорнсон, разлютен мъж, защото бил спал с жена му, а той не помнеше никаква жена. Спасяваше го само събуждането, заедно с фантомната болка по изгубеното тяло.
Дан още й се плашеше. Понякога стоеше буден до изтощение, за да я избегне, но тогава пък изкуствените сетива започваха да му рисуват нереални събития, които той не винаги успяваше да разграничи от съновиденията, та беше извънредно предпазлив с тях, докато се убедеше какво точно представляват.
Разбира се, изкуствените сетива си вършеха добросъвестно работата и само преумореният мозък си създаваше измамни ейдетически видения. Земната наука сигурно и тях би определила като фантомни рожби на изплъзналото се от контрола на логиката въображение. Но мозъкът Дан бе склонен понякога да се запита, дали пък тъкмо това не е човешката душа, създаваща своя си реалност по непознати за земната логика закони. Както за същия мозък се оказваха непознати и законите на „хаоса“ в онази „Страна, където Нищото не съществува“. Нали като рожба на едно стационарно тяло, на планетата Земя, човекът познава всъщност само подредбата на онзи свят, съставен от потребностите на тялото му да оцелява!
Но ако целият душевен живот е резултат на химически и биофизически процеси, то тяхната различност, като при органическата химия, би трябвало да се състои от милиони и милиони комбинации. И е разбираемо тогава, че тази алхимия на отношението на човешкия мозък към Вселената може да минава и за мистика. То ще рече, че мистиката се изтъкава от необозрим брой реалности, поднасяни ни от Вселената, че тя не се състои от някакъв друг свят, отворен само за отделни хора, затворен за останалите.
Звездите си оставаха почти така далечни, както когато ги гледаш от Земята, и също толкова равнодушни към своя наблюдател. В бездиханния мрак на края на Слънчевата система Дан шокиращо ясно се убеждаваше, че цялата човешка история всъщност е история на човешките заблуди. Каква полза имаше природата от същество, което в продължение на хилядолетия не успяваше да си състави вярна картина за нея, а продължаваше да си живее в един съчиняван свят, с него да се задоволява. Ако е толкова мъдра, тази природа едва ли ще заложи самопознанието си на възможно най-лъжливото свое създание, което, за да не скучае в неясното си предназначение, се преструва, че търси истините. Нима той самият е уверен, че новите сетива, които бяха прикачили към мозъка му или, обратно — мозъка му към тези сетива, създават за него вярна картина на Космоса? И утеха ли е това, че и те неизбежно притежават несъвършенства, деформиращи образа на света, но следващите, но още по-усъвършенстваните…
Някога се самоутешаваше с един древен сонет:
Що за прозорци са сетивата, питаше се сега Дан, щом човек си ги прикачва, за да гледа към същината на света, знаейки отлично, че те ще го заблуждават? И кое е всъщност монадата в човека — разумът или духът? А душата за какво служи? Да му съчинява утешителни приказки ли?
Въпроси, на които и тук не намираше отговор, защото безкраят на Вселената не му внушаваше друго, освен усещането, че все едно дух или разум, той просто е нахално излишен в един свят, изплетен от непознаваеми същини, подвластен на неведоми закони. И тук, и навсякъде човекът си оставаше пират, едно малограмотно конквистадорче, ламтящо за богатства, за които дори нямаше представа. Важното бе да
