мами себеподобните си, за да им отнема парите.
Особено го потресе една случка, също донесена от радиовълните на неговата орбита. Някакъв, след като кумувал на двойка млади хора, заклал младоженците, за да им открадне парите, спестени за сватбеното пътешествие и съвместния живот.
Оцелявай! Да, такава е всеобщата повеля за всичко живо и то рефлективно се стреми на всяка цена да оцелее. Но какво заплашваше сега човешкия индивид? Нима оня кум-убиец е имал съдбоносна нужда от парите на младоженците? Та щом са го поканили за кум, значи е имал добро обществено положение. Нито от глад е щял да умре, нито от студ, най-малкото защото хиляди и хиляди пансиони по Земята държат вратите си отворени за изпаднали в беда.
А казват, главната задача на разума била да направлява организмите, видовете и техните симбиоти, та да оцеляват. Значи разумът е подтикнал кума към ужасяващата постъпка? Значи има нещо сбъркано в самото му устройство, щом се е заел покрай другото да измисля и морала, и законодателството, та да осигурява мирното съжителство на човешките маси. Впряга дори науката в служба на оцеляването им, та да им осигурява здраве, безпрепятствено движение, подслон, изобилие от храна и… бомби и пистолети да се забавляват с убийства…
Въображението му понякога настояваше за отмъстително действие, но го възпираше нещо в същия този мозък, който бе способен и на най-грозното, и най-аморалното. За сметка на противодействието у Дан нарастваше желанието да се махне недосегаемо далеч от тази престъпна паплач, да престане да й служи, както досега, затворен в гетото на сравнително спокойните и чисти нравствено среди на учените. Така навярно се е раждало и религиозното отшелничество като форма на бягство от злото в човешката биомаса.
Някой от изкуствените интелекти се опита да го примири с древна индуска мъдрост: „От наслаждението се раждат всички, чрез наслаждението живеят и пак в наслаждението се връщат.“ Не успя, колкото и да му напомняше основният механизъм за поддържане на живота „удоволствие-неудоволствие“, защото сякаш и на далечна орбита чуваше шума от модерното чесане на човечеството. В този век, в който хората, общо взето, бяха се справили с вирусите, те бяха нападнати от хиляди видове гъбички, предизвикваше освен разни екземи и мъчно лечими вътрешни заболявания.
Разбира се, Дан можеше да се види и като изключително облагодетелствано същество, намерило в тялото на киборга спасение от болестите, защита от масовите страдания, от баналните несгоди на живота. А и най-мечтаното от хората — дълголетието! Но какво щеше да прави с това проклето дълголетие? Пак ли на това сбъркано човечество трябваше да го посвети?…
— Дан, защо мълчиш? — веднага се обаждаха от космическия център на Института за външните планети, щом той пропуснеше часа за връзка. Безпокойството им бе станало двойно, откакто получиха заплашителните писма, въпреки двойно нарасналата охрана.
— Прощавайте — пазеше се Дан да не издаде обзелата го враждебност към шарената топка под него, около която се носеше като заблуден куршум. — Хубава е Земята, момчета, заслужава да й се помага да живее…
И веднага се сепваше от долетялата до него нова уплаха на онези, които бе се изтървал да нарече „момчета“. Киборгът нямаше право да се отнася нито снизходително, нито приятелски към своите господари, киборгът трябваше да бъде безропотна и послушна машина. Но това жалко човечество, въпреки че умееше вече да си произвежда суперкиборги, които да се отнасят към него като роби, пак се надяваше за помощ на някакви незнайни висши сили. И Дан лесно можеше да възседне тази заредена с гнусотии и ниско самочувствие планета, да й стане бог, но нямаше да й стане. Те искаха бог, защото не бяха способни сами да се обичат. Трябваше им сила, която хем да ги обича, хем те да се боят от нея. А отказваха да осъзнаят, че няма за тях друга опора във Вселената и друго упование освен собствения им разум. Само от него можеха да очакват обич и великодушие и беше крайно време да се научат да си ги произвеждат, както си произвеждаха месото и хляба, вместо да използват разума си, за да си пакостят!
Когато Дан потегли най-после — пак внезапно и в потайна доба, за да не го надушат терористите, — той изживя своето откъсване от Земята като същинско бягство от една нежелана реалност.
Космолетът, понесъл го към Плутон, представляваше ново изобретение, от което се очакваха необикновени резултати. Десетина пъти по-бърз от най-бързите досегашни планетолети, цялото пространство в него, освен складовите помещения, бе превърнато в космическа лаборатория за самостоятелно изучаване на Космоса. Естествено, конструкторите му не знаеха, че обитателят на техния кораб ще бъде човешки мозък, носещ в себе си болката от самотата, та не бяха предвидили никакви средства за развлечение. А Дан за пореден път озадачи новите си собственици, като пожела да се сбогува със създателите си. И то насаме!
— А Рут, а детето, а майка ти, а близначките на сестра ти, дето толкова обичаше?
Виктор Аройо, объркан от изненадата, зарови пръсти в голямата си брада.
Неловкостта от внезапното сбогуване сякаш издуваше стените на лабораторното хале. Само грамадният Бор направи опит да бъде весел:
— Разбираме те, Дан. Ти трябва да узнаеш кой си, какво си. Докато ние сме избавени от тая дилема. Всички ни смятат за хора, а не ни стига куража да ги опровергаем.
Той направи комично плаха крачка към него като да го прегърне, но прегръщаше ли се една машина? А и мозъкът, вграден в нея, не я раздвижи за някакъв жест на сбогуването. Дори думите, които им каза за последно, прозвучаха с познатата им безстрастна любезност на синтетичния глас:
— Благодаря ви, че ми дадохте възможност да отида на края на Слънчевата система! Надявам се там да е по-интересно.
2.
Корабът притежаваше запаси от гориво, които го правеха независим от планетните катапултни ускорения. Движеше се по най-прекия път, а киборгът в него понасяше с лекота огромни ускорения. Трасето между Марс и Юпитер беше вече почти чисто. Няколко планетолета от години събираха астероидите и другия космически камънак, сортираха ги по класове, скачваха ги един за друг и ги отместваха от предишните им орбити. Онези пък, които съдържаха повече метали, най-вече иридиевите и желязно- никеловите, изстрелваха по посока на Луната, където ги пресрещаха и преработваха в околоземните металургични заводи. Както обикновено, човечеството бе се научило да използва явленията, после да им търси обяснения.
Макар междупланетните и планетни станции да бяха предупредени, че по необикновеното трасе ще премине кораб от нов тип, Дан не отвърна на нито един от техните приветствени сигнали. Дори край Веста и Церера, където работеха по десетина измъчени самотници, премина безмълвен и бърз като призрак на Летящия холандец. С явно нежелание отвръщаше и на застигащите го от Земята питания за състоянието на кораба, а наблюденията от Космоса бе предоставил на автоматиката в самия кораб. Искаше да избяга колкото се може по-скоро от всичко човешко.
Чувстваше космолета като част от себе си, така добре бе оборудван и така без усилия лесно се командваше. Беше пълен със свръхтелескопи, с камери с висока разделителна способност, с лазерни висотомери, измерватели на радиацията, магнитометри, спектрометри за гама– и хикс-лъчи… С всичко, нужно му да изследва не само Плутон, а и пътьом срещаните непознати астероиди и комети. Дан обаче не се задържаше при тях въпреки настояванията от Института. Съобщаваше само повърхностните му данни, ако наблизо се окажеше неоткривано дотогава космическо тяло, колкото да го включат в картата на Слънчевата система.
Омагьосваше го особено мощният телескоп за визуални наблюдения, стократно по-мощен от неговия в чукоглавото му тяло. Чрез него той сякаш хлътна завинаги във Вселената, сякаш се удави в нейната бездънност. Пред включените към телескопа камери оживяваха стотици и стотици нови, невиждани дотогава с никакъв уред, галактики и непрекъснато загатваха за своята неизброимост — колкото и земните учени да ги изчисляваха на петдесет милиарда. Мъглявините криеха понякога по две и три от тях, придобиваха непознати очертания и Дан бързаше да ги заснеме, без да търси в тях прилика с нещо земно, както е било със зодиакалното разположение на звездите в Млечния път. Откъм орбитата на Нептун те имаха вече съвършено други разположения, а звездните купове в тях и около тях сияеха като кристални полилеи.
