Вместо това си позволи напълно несвойствени за един киборг изрази. Още древните философи открили, каза им, тъждественост на усещанията, възприятията и представите с познаваемия обект. Да, но аз, киборгът Дан, притежавам съвършено различни от вашите сетива, следователно е закономерна и разликата в моята тъждественост с неща, които вие дори не сте в състояние да схванете. Отивам на първата луна на Плутон, а на вас предоставям през това време да й измислите име.
Радиовълните от Земята, предпазливи и любезни, но заредени със скрита язвителност, го застигнаха, когато бе така залисан, че нито имаше време, нито желание да им възразява. „Хубаво е, приятелю, че развиваш чувство за хумор — записваше автоматът, — макар хуморът да не е най-полезното качество за един киборг! Добре, върви на първата, но много ще се радваме, ако намериш време да ни обясниш подробно какво толкова различно възприемаш с тия твои сетива, с които вече няколко пъти се опитваш да ни стреснеш…“
Радарите на космолета от доста време така трещяха в звуковите и светлинни сигнални системи, че и спящ да събудят. Нещо в тъмното се приближаваше към него необикновено бавно за нормално космическо тяло. Откъде бе изскочило? Къде бе минавало? В Слънчевата система ли се готвеше да влезе?
Компютърът на сигналната система бе изчислил, че тялото щеше да пресече пътя му към първата луна в точка, където бе възможно опасно сближение, и вече бе извършил необходимата корекция на автопилота.
Киборгът Дан не умееше да се радва на разнообразието, каквото представляваше непредвидената поява на космическо тяло, но научното любопитство сякаш неизкоренимо бе посадено от гените в мозъка му. И той побърза да вземе управлението на кораба в свои ръце, да го отклони към очевидно дребничкото тяло, което радарите още опипваха с връхчетата на невидимите си пръсти. Искаше да го пресрещне или да го застигне откъм гърба, да го огледа отблизо, да полети известно време с него. Засега като че ли се носеше откъм съзвездието Дева, което, разбира се, оттук приличаше на всичко друго, само не и на младо момиче. В него обаче се намираше една звезда, назована Девица-70, отдавна интригуваща земните астрофизици с необичайността си.
Тя се намираше на четиридесет светлинни години от Слънцето, а я обикаляше една девет пъти по-едра от Юпитер планета за сто и шестнадесет земни дни. Въпреки големината си обаче и тя не бе успяла да стане звезда в двойна система. Температурата й — Дан си позволи сега отново да я измери — беше осемдесет градуса и на нея имаше много вода, гореща вода, което би могло да представлява и онзи хипотетичен океан-бульон, в който, разправят, бил се родил животът на Земята. Около самата планета обаче, на твърде близки разстояния от нея, кръжеха още четири луни. В неговия телескоп условията за живот на тях изглеждаха многократно по-благоприятни.
Щеше ли мозъкът Дан да издържи дотам? Дори с всичката мощ на космолета и с всичките ранични двигатели Дан не би могъл да иде на тях за по-малко от век и половина. А ако не завареше там нищо интересно? Щеше да се превърне в един от многото замлъкнали поради изчерпване на енергийните ресурси апарати в Космоса, единствени свидетели на човешките напъни да научат нещо повече за себе си и за своето място в този безсмислен безкрай. Или в подвижен жалон, очертаващ в Галактиката границата, докъдето е стигала човешката алчност за завоевания. Алчност, която може би отдавна ще да е изчезнала, заедно със своите носители.
Но ето че тази Девица като че ли бе започнала и сама да се закача, да флиртува с тяхната Слънчева система, да й праща хабер! Омръзнало ли й бе да ги чака, та е решила първа да им се обясни в любов? Не, Дан си оставаше неспособен да се засмее, нито да изпита удоволствие от шеговито конструирана мисъл! И сънищата му, които най-вече носеха всичко земно в себе си, нито веднъж не му предложиха нещо, над което той да се засмее, макар и на сън. И в съня си ли бе изгубил това единствено и най-човешко свойство?
Обикновено го тормозеше фенилетиламинът, хормонът на любовта, да му напомня земния произход. Но сякаш се гавреше с него, защото все някой влизаше в стаята, все нещо падаше с трясък от лавиците, все някой компютър ще експлодира точно в сюблимния момент и краят, към който хормонът бе го устремил, преминаваше без преход в гърчовете на фантомната болка, заприличала на закономерен завършек на невъзможен край.
Напоследък обаче апаратът, който с вълновите си импулси боцваше съответния център в мозъка, за да му поднесе поредния сън за отмора, като че ли бе изместил с милиметри действието си и понякога, не винаги, но явно свързано с неговото състояние, улучваше друг център, предизвиквайки вместо сън краткотрайна, но доста бурна ярост, способна и да го погуби, тласкайки го към неконтролируеми действия. Слава богу, че съществуваше тая неведома и за него „защита от глупака“, иначе кой знае какво би направил със себе си в такива минути. Вместо това, в тия минути той пряко волята си насочваше телескопа на космолета към съзвездието Лебед. То, естествено, също отдавна не приличаше на лебед, но в неговата опашка заблестяваха два разкошни нажежени свята — гледаната от Земята двойна звезда Албирео. Светлината им не идеше чак толкова отдалеч дори за галактическите мащаби — някъде около 540 години, нямаше и кой знае какво необикновено в тях, освен загадката с какво древните араби са я видели като двойна звезда, за да я кръстят Албирео. Защото то тъкмо това и означава: красива двойна перла. Но тези две перли успяваха по някакъв чудодеен начин да укротят яростта му, сигурно преизпълвайки го с уважение към странните древни араби. Освен това го залисваше с необяснимостта си и онзи източник в „Лебед“, който никак не приличаше на звезда, а бълваше милиарди пъти повече енергийни кванти от всяка обикновена светлина.
Дан бе решил да си почине преди срещата с непознатото тяло, да смени след това и кръвта си, защото предчувстваше, че го очакват неприятности, но апаратът пак възбуди — сигурно поради собствената му възбуденост — вместо центъра на съня центъра на яростта и докато той успее да я обуздае, космолетът бе вече наближил тялото.
4.
Отказал се от почивката, Дан отново прибегна към ръчното управление. Застигна изотзад космическия гост и изравни скоростта си с него. Разочарова се — астероид като астероид! Виждал бе и такива из пътя си за насам. Вярно, този беше подозрително гладък, сигурно се е носил из чисти от небесен камънак области. Наближил го на стотина метра, Дан го обля със светлината на силните си корабни прожектори. Приличаше на необелен фъстък, прищипнат в по-горния край, но като измери двете му части, неволно ахна. Правеше го звучно и кокетно неговият синтезиран да произнася мили възклицания глас. По-малката предна страна на астероида беше в съотношение към по-голямата точно 0,618… А продължението на това ирационално число недвусмислено образуваше числената стойност на Златното сечение. Златното сечение, съдържащо се на хиляди места в природните и човешки творения на Земята. Златното сечение, намиращо се и в самото устройство на планетата, което караше учените да се питат дали една планета, за да развие на себе си живот и разум, не би трябвало да има точно такава маса и структура, та делението на нейния радиус да е в Златното сечение? За Земята с екваториален радиус 6378 километра тази точка бе изчислена на дълбочина 2436 километра. Изглежда това подозрително Златно сечение имаше някаква, все още неустановена връзка с гравитацията, а със своята неустановеност поддържаше екстремистките антропни възгледи, че Вселената била такава, каквато е, за да се появи на нея наблюдател. Наблюдател, притежаващ усета за хармонията, създавана от Златното сечение.
Мозъкът Дан носеше в себе си усета за хармония и го откри веднага в устройството на странния астероид. При това астероидът не се мяташе „презглава“, като повечето свои събратя, а съвсем бавно се въртеше около надлъжната си ос, сякаш в по-късата му предна част имаше живи същества или го управляваше жироскоп. Не, не беше кораб, астероид си беше и Дан се реши да напусне космолета, да попълзи със своите уреди и сетива по него. Приближи го с още петдесетина метра, няколко пъти изстреля абордажна котва, за да се привърже към странното космическо тяло, но напразно. Слоят хондрид покриваше особено твърда материя, беше тънък, ронеше се. Тогава Дан закачи котвата на единия си крайник и надяна за пръв път раничен двигател.
Двайсеткилометровото тяло прие невъзмутимо триметровата акула-чук. Навярно не я и усети, когато тя запълзя по него в търсене къде да забие абордажната котва. Астероидът все пак беше обстрелван от малки метеорити, та тук и там под изронения хондрид имаше достатъчно устойчиви ръбести ямки, за да задържат
