клиновете на една котва. С по-едър свой събрат обаче не бе се срещал. В посоката, от която бе се появил, на милиони километри нищо не отблъскваше радарните вълни.
След като закрепи яко котвата, Дан пусна на минимален импулс раничния двигател и като забавяше полета си с два от своите двигателни крайници, тръгна да обхожда двайсеткилометровия камък, търсейки по него отвор или място, където сондата по-лесно, а и по-безопасно да откърти за изследване парче от материята под хондрида. Явно тя не беше нито от чисто желязо, нито никелово-желязна, както множеството астероиди в пояса между Марс и Юпитер.
Дан измери средната му плътност, за да отгатне по нея вътрешния му състав, откри доста иридий и с всяко ново изследване астероидът все повече се отдалечаваше от познатата картина на астероидите. И на грамаден метеорит не приличаше, а най-малкото пък на комета. Някаква слаба радиация идеше не от плътните му слоеве, а някъде извътре, където имаше кухини с неустановимо съдържание. Локализира ги на две места: в предната, по-малка част и в тумбестата задна част. Но не посмя да проникне в тях с радиосондите, боейки се да не разруши нещо там. Иначе извърши всички предписани за такива случаи изследвания, засне го квадрант по квадрант, отбеляза местоположението на кухините в него и заедно с инфрачервените снимки изпрати всичко на Земята. След което се залепи като гущер точно над предната кухина и се остави астероидът да го носи по неведомия си път. Както бе и предположил, той минаваше точно между Плутон и неговата луна-двойник, но не се оставяше да бъде привлечен нито от едната, нито от другата. Изглежда началният му импулс на движение бе достатъчно силен или пък в него имаше скрит двигател, който го държеше в трасето. Но ако идеше от някоя от планетите около Девица-70, сигурно са му потрябвали поне три века да дойде дотук. И още толкова — за да обиколи слънчевата система по външната й граница, та да се върне пак при своята търпелива майчица. Нито какъвто и да е начален импулс, нито непознат двигател можеха да издържат на такъв път без отклонения от гравитациите на срещаните звезди и планети.
Отговорът от Земята го застигна, когато отново бе използвал отредения му за почивка с електросън час, и тъкмо когато фантомната болка бе го размазала върху коравата повърхност на астероида.
— Дан — караха му се, доколкото радиовълните позволяваха да му се карат от такова разстояние. — Ти си пратен да изследваш Плутон, не някакви астероиди. Нагледали сме се на всякакви. Пусни го да си върви, а ти най-после се заеми с Плутон! Следващото ти обаждане ще чакаме оттам!
Предаването му попречи да чуе внезапния „шепот“ на кухината под него, замлъкнал така неочаквано, както бе се и появил. Заповедното нареждане от Земята сякаш прокънтя под безкрайния свод, където и Млечният път с милиардите звезди в него не представляваше повече от едно петно като Магелановия облак или Андромеда. Мозъкът Дан се усети пронизващо обиден, че някаква си невзрачна планетка се осмеляваше да го командва, него, господаря на космическите глъбини, притежаващ способности, каквито никой жител на Земята не бе притежавал. Ще вземе да им прати астероида да взриви тая оглупяла в самонадеяността си Земя! Достатъчно бе да закрепи в долния му край няколко ракети, които да коригират и ускорят движението му в посока към Земята! Как ли щеше да я изплаши! Дори да я улучеше, полезно щеше да е за еволюцията! Както измирането на гигантските гущери. А на Луната и на Марс и по извънземните станции щяха да останат достатъчно хора, които да народят по-разумно човечество. Да, един двайсеткилометров астероид можеше да свърши добра работа!
Долният край на лениво въртящото се космическо тяло се оказа с по-дебел хондриден слой и след няколко часа труд Дан успя да издълбае с ръчната сонда в него три дупки за ракетите. Закрепи ги как да е — в условията на безтегловност и при скоростта на астероида ракетите щяха да надвият първоначалния му импулс или мощта на евентуален вътрешен двигател. После възложи на компютрите си да изчислят с колко градуса трябваше да бъде отклонен, за да се отправи към Земята. Но с това и яростта му се уталожи.
Дан прелетя с раничния двигател над астероида и легна повторно точно над кухината, която тъкмо бе започнала отново нещо да „нашепва“. То приличаше едновременно на радиовълна, на твърдо рентгеново излъчване и на телепатичен импулс, така че този път мозъкът Дан го възприе не само с гънките си, а и с уредите в киборговото си тяло. Локаторът в едната му „ръка“ долавяше от време на време някакво размърдване под себе си, сякаш стетоскоп се ослушваше в гърдите на човек, чието сърце се кани всеки миг да спре.
И то спря. Дан се притисна към камъка, но с нищо не улови повече каквито и да е излъчвания. И дълго чака така, загледан с цялата броеница на фасетните си очи в посоката, откъдето идеше необикновеният астероид. Тя бе обкована от безмълвните, нетрепкащи дори бели, синкави и жълтеникави топчици на звездите, безразборно пръснати по кадифено меката чернота на пространството. Някъде те се събираха на звездни купове, другаде по-едрите и по-ярки едва-едва прозираха през облаците космически прах. Мъглявината Конска глава приличаше от тук още повече на конска глава с по-силно развята грива, а близките галактики бяха все елиптични по форма. От тях изскачаха навън спирални ръкави, така че човек би могъл да ги приеме за по-стари образования от самите галактики. А многократно по-малките, неправилни по форма звездни светове изглеждаха откъснали се от по-древни формации.
По-интересна си оставаше все пак Андромеда, най-близката галактика. Тя притежаваше неколкократно по-голямо ядро от Млечния път, но в него едрите звезди бяха червеникави, докато гигантските синьо-бели, извънредно горещи звезди се намираха в спиралните й ръкави. Като сравняваше спектрите на ядрото на Андромеда с ядрата на другите галактики около нея, Дан отбеляза, че всички те принадлежаха към спектралния клас К. Средната им светлинност, получавана от повърхността на звездите в тях, беше по-слаба и по-студена от нашето слънце. Докато спектрите на спиралните ръкави на Андромеда и някои други галактики излъчваха повече горещина от своята повърхност и очевидно клонеха към спектралния клас Ф, към който се числеше и Слънцето. По-задълбочените изследвания подсказваха още, че тъкмо в спиралните ръкави, където звездите бяха по-разредени, по-разнообразни по големина и спектрален клас, се намираха и повече планети, годни да родят живот. В космически мащаб обаче тези ръкави имаха по-къс период на живот и налагаха впечатлението, че са временни явления и галактиките са склонни да ги загубват, стремейки се към чисти елиптични форми.
Дан лежеше в очакване да чуе отново „сърцето“ на астероида, убеден, че излъчването е в установим интервал. Бе мобилизирал всичките си сетива и наблюдаваше светещата пъстрота около себе си. Сигурно е и много красива, мислеше си той, но го предполагаше умозрително, защото естетическото му чувство в своя съзерцателен вид бе също изгоряло в крематориума, а Златното сечение, което толкова го развълнува, бе открил при задължителните математически изследвания. Случайно ли бе то заложено в този астероид? Компютрите не съдържаха в паметта си данни за друг такъв звезден камък. Имаше ли го на тая Девица-70, или прекалено лекомислено бе решил, че тя е пратила астероида към слънчевата система с надеждата да открие там мислещи същества…
Излъчването под него отново започна и сега, когато го възприе с цялата си готовност, то определено му се стори на непознат език, но език! Притежаваше ритъм, имаше периодични повторения в сгъстяването на сигналите, приличаше на, макар и беззвучна, непозната мелодия. Дан я попи в себе си, за да се опита да я разгадае, предварително усещайки, че не ще стигнат всичките умения на компютрите му за това. Те не малко от езици разбираха. Затова приготви и добро копие на записа за Земята, където трябваше да се съберат най-добрите лингвисти и дешифровчици, за да докажат на всички, че този астероид е пратеник, а не случаен отломък. Може би в самия него имаше разум или пък се обаждаше запис-призив за контакт, но във всички случаи се доказваше нещо, което отдавна разочарованите в очакванията си учени вече не допускаха: в тази тяхна галактика, значително по-малка от Андромеда, имаше и другаде разум. Може би разбирателството с него за дълго щеше да си остане невъзможно, но по-важното бе, че той също е дорасъл до самотата на земния разум, че също търси смисъла на своето съществуване и себеподобните си, за да се самоопредели. Защото, когато едно нещо е еднократно, то не може да бъде истински изучено. Затова, изглежда, е най-разпространеният закон в цялата позната Вселена…
Дан изчака загадъчният шепот под него да замлъкне и отлетя към космолета да даде нова задача на компютрите. Астероидът не биваше да улучва Земята, а да влезе в близка орбита около нея, за да бъде уловен от някоя от големите извънземни станции.
Той бе се отдалечил от Плутон, но с ракетния импулс, който щеше да удесетори неговата скорост, щеше сравнително бързо да стигне край Земята. Докато бордовите компютри пресмятаха новото му тресе, Дан отлетя повторно в долната му част, бързо откри кухината и там легна върху нея и полежа много часове, докато усети като гъдел едно по-различно от предишното проникване на някакво лъчение в себе си. То
