заграбва, да заграбва пространства и материи! И да си затваря очите пред техния несвършек, за да не му секне апетитът…
3.
Веднъж той се видя, разперил черна тога над цялата Слънчева система, да спуска отгоре й истинските истини за света. Бе обзет от бащинска милост към обърканото човечество и непрекъснато от него се изливаше като всемирен потоп насладата на една божествена щедрост.
Миг след като съновидението свърши и преди да осъзнае просташката му самонадеяност, Дан вече не помнеше нито една от „божествените истини“, удавили се във фантомната болка. И тази болка го накара този път да изсипе към Земята всичко, което бе познал с новите си сетива.
Отговориха му след двайсет часа, когато той бе вече съжалил за посланието си, защото нали точно това бе искал: да избяга от човечеството, да се изгуби!
— Дан, какви са тия налудничави сведения насред картините от Космоса, които ни пращаш? Обясни веднага!
Не им отговори, а за да залъже с нещо изкушението си, насочи бордовия телескоп към една мъглявина с особено екзотична форма. Бе я открил преди часове от единното време в Слънчевата система. Мъглявината приличаше на причудливо изригване на вулкан, с тъмни и светлочервени реки от лава, с жълти езици по края. На около три хиляди светлинни години от Слънцето, тя представляваше разпокъсано кълбо от нажежени водород, хелий, въглерод, азот, кислород, въртящо се бавно в центъра на много по-голям молекулярен облак от същите вещества, които създаваха достъпните за наблюдение звезди. Пълна беше със звезди, предимно млади, и Дан установи, че е един от най-гъсто населените звездни купове, спрели вниманието му, заради наличния си първичен материал и видимото зараждане на планетни системи. Почти нямаше по-стара звезда от един милион години, а трябваше да минат милиарди, докато се създаде планетна система, подобна на Слънчевата, може би и с някакъв живот в нея. Дан ставаше все по-любопитен, откривайки на хиляди места из Космоса зародиши на звезди и планети, а любопитството му приличаше на надежда, която той не искаше да си признае, за да не признае и усещането си за самота.
Ту тук, ту там избухваха звезди, чиито живот бе завършил, за да започне отново жизненият им цикъл под друга форма. А в глъбините на Космоса, там, на около петнайсет-двайсет милиарда светлинни години, галактиките очевидно криеха десет пъти повече енергия в себе си, отколкото показваха „навън“. Невидимото, но установимо от уредите вещество се състоеше от екзотични частици, което говореше, че по- голямата част от материята във Всемира беше различна от тази в Млечния път. Дали Млечният път не представляваше някакъв уникален резерват на природата, където единствено бе възможен белтъчният живот?
И Дан почваше отново да търси този живот из по-близките райони, убеден, че жалкото човечество, от което искаше да се разграничи, не е единственото в тази част на Космоса, че трябва да има някъде и по- добро от него. Белтъкът, не повече от две-три шепи, сред стотината килограма метали, керамика и пластмаси на киборговото му тяло, го тласкаше да търси свое подобие из безбрежието.
Гигантската планета в съзвездието Голямата мечка, която отначало събуждаше неговите надежди, се оказа газово кълбо, подобно на Юпитер, макар и по-студено, а всичките луни около него бяха безжизнени…
Сега на Земята нощите трябва да са особено красиви, помисли си тогава Дан и никак не искаше това да прилича на тъга. Навлязла в най-плътната част на кометата Суифт-Тутл, идеща откъм Персей, върху нея се изсипваха стотици метеорити на час и предизвикваха празнична илюминация за романтичните вечерни разходки. Красиво и… опасно за такива като него, ако не изпреварят с излитането си звездния дъжд на Персеидите.
Той излетя от Луната, другата романтична спътница на земната любов. И през супертелескопа на борда сега тя изглеждаше не по-голяма от пъстрокрила пеперуда, кръжаща около Земята. Селена, бяха я кръстили древните хора, обявявайки я за сестра на бога на слънцето и дъщеря на титанката Тея. Тя била влюбена в красивия син на Зевс Ендимион, но пред нейната любов, глупакът му с глупак, предпочел да поиска от боговете вечна младост, въпреки че цената й била безумно висока. Ендимион трябвало да потъне в непробуден, вечен сън. И ето, всяка нощ Селена обикаля спящия младеж, тъжно му се любува, милва го и му нашепва любовни слова, но спящият красавец не усеща никакви ласки…
Не предпочете ли и той, като Ендимион, вечната младост на киборга пред всичко човешко?
— Дан, какви са тия стари приказки, дето ни ги разправяш? Защо си решил, че си Ендимион? Проверихме за него в компютъра, но ние чакаме от теб работа, не да спиш, красавецо наш!
В Института за изследване на далечните планети продължаваха да бъдат предпазливи със скъпия си киборг. Налудничавите му съобщения говореха за опасност от навлизане на бъркотия в биочиповете, която за по-кратко наричаха полудяване. Дан обаче им отговори с неизменното желание да дразни ненаситната им алчност за знания:
— Вие отказвате да приемете картината на междузвездния вакуум каквато я виждам аз. Значи все още имате нужда, като Птоломей, от една геоцентрична, да я наречем по-съвременно, хомоцентрична система, за да крепи самочувствието ви, че сте потребни с нещо на Вселената. Всичко да се върти около вас, вие да сте мерило за всичко, както го е рекъл Протагор. А небето е пълно с хубави приказки, там са най-хубавите, само че отдавна нямате уши за тях…
В Института станаха двойно по-деликатни; любезно му напомниха, че сеансите за радиовръзка не били точно предназначени да си разказват приказки, и учтиво го помолиха да не си прави повече шеги с тях, а да се заеме най-после с Плутон.
Плутон затуляше вече голяма част от кръгозора му, леден, мрачен, сърдит, че Слънцето някога бе изсмукало силите му, за да стане макар и малка звезда. Дан щеше, разбира се, да му посвети много от времето си, но сега предпочете да насочи бордовия телескоп към галактиките М-81 и М-82. В тях почти едновременно бяха избухнали две свръхнови. Мощни космически взривове, безумни като всичко ставащо в Космоса, където липсата на въздух сковаваше всички в ледена тишина. Чудовищен блясък и… ето ти смъртта на една звезда! От нея се ражда нова мъглявина, в центъра й зейва ненаситната черна дупка…
А от смъртта на човека какво се ражда? Нито излъчва светлина неговата смърт, победоносно приветстваща новия си живот, нито остава нещо видимо подире си! Един затрупан гроб или шепичка крематорен прах и мъглявина на спомена, умираща с неколцината човеци, в чиито глави се е размила. Тъжно е да си човек, щом незабележимата ти смърт не поставя друго начало. Защото какво ново начало е детето, от което бе се отрекъл? Беше просто продължение! А тази проклета Вселена сигурно нямаше дори да усети, ако цялото човечество изведнъж изчезнеше, камо ли да ознаменува гибелта му с блясъка на свръхновите.
Веднага изпрати снимките от М-81 и М-82, макар на Земята вече да бяха регистрирали избухванията. Неговите снимки показваха явлението стократно по-детайлно, разкриваха непозната картина на нещо, което можеше да се тълкува и като смърт, и като раждане. Как ли щеше да ги възприеме Земята? Нали компютърът твърдеше, че някога, много отдавна, човеците се радвали, когато някой умирал, и плачели, когато друг се раждал…
Гравитацията на Слънцето тук вече едва-едва се долавяше от свръхчувствителните гравитомери, докато притеглянето на Плутон и луните му ставаше все по-осезаемо. Най-близката до Плутон луна, макар да не бе по-голяма от Меркурий, въртеше около себе си доста астероиден камънак. Дали тия луни не представляваха все пак самостоятелни планети, а цялата система на Плутон наистина да е отдавна загасналата миниатюрна слънчева система, онова митично слънце-двойник на нашето. Повечето звезди във всички галактики представляваха двойни и тройни системи, защо точно нашето Слънце трябваше да е самотно? Или и това бележеше неговата „богоизбраност“, а истинското творчество се осъществяваше само в самотата?
На Земята ставаха все по-нетърпеливи. Възнамеряваха да установят колкото се може по-бързо наблюдателница на Плутон, вероятно и с хора в нея, и все пак Плутон още можеше да почака. Възможно бе да се окаже, че неговите луни-планети са по-устойчиви и предлагат по-добри условия за наблюдателница, следователно трябваше по-напред тях да изучи.
Сигнализира на Земята, че няма да ги послуша. Разбира се, не им каза, че това е по-скоро несъзнателен бунт против човешките нареждания, защото все едно след Плутон щяха да поискат да изследва и луните му.
