пеещ английски някаква странна праистория.
— Тогава трябва да е било, защото и моите герои са грамадни, и те умеят да летят. Не, не са птици, нито крилати гущери, истински хора са — една необикновена човешка раса, непонятна за днес, но логична за онова време, когато може би и земното притегляне е позволявало по мочурливата земя да се разхождат такива гиганти като диплодока и зауролофа. Всъщност те нямат крила и ако днешното човечество пази в клетъчната си памет спомена за тях, то е принудено да им пришива във въображението си ангелски криле, защото иначе не може да си ги обясни. Те просто живеят повече във въздуха. Макемаке — жителите на въздуха — така ще ги нарекат милиони години по-късно другите хора.
Те слизали и на земята, разбира се. Тогава стъпвали предпазливо с едрите си нежни ходила, тромаво се навеждали, за да измъкнат от влажната пръст някой особено вкусен или лечебен корен, но храната си намирали обикновено по върхарите на също така гигантските дървета. Като пожелаели да се вдигат нагоре, те просто го пожелавали и някакви неведоми днес сили избухвали безшумно в десетметровите им тела и обезсилвали гравитонните пипала на планетата. Като перце леки се вдигали те тогава чак до тежките и топли облаци, заедно с които можели и да облетят цялата планета. С плодове се хранели и не посягали към никое друго живо същество, и не познавали вкуса на кръвта, и нямали врагове дори сред свирепите тиранозаври. Макемаке умеели да разговарят с тях. Приказвали си с чудовищата от блатата и океана, приятели били на делфините, дори и с онова коварно пълзящо население на тревите — скорпионите — намирали общ език. Не с някакъв конкретен език, а както разговаряли и помежду си: с многобройните излъчвания на своя мозък. Лишената им от устни уста, освен да ги храни, умеела само да пее тихо и нежно едни дълги песни, с които те не съобщавали всъщност нищо на себеподобните си, нито на другите същества, а превръщали в звуци собствените си познания-чувства.
Мозъците им били според ръста също огромни; истински радиоприематели и предаватели. Огромни били и ушите им. Те чували инфразвука на зараждащата се в сърцето на океана буря, чували от хиляди километри идващия тайфун, улавяли далеч преди животните гневните тръпки на земните недра, разпознавали задъхания говор на звездите-пулсари сред неспиращото вълново дърдорене на галактическия безброй. И наистина нямали други врагове освен тайфуните и вулканите, защото лишени от криле, и във въздуха били тромави. Придвижвали се, както казах, на крилете на вятъра, когато трябвало да изминат по- големи разстояния. Изключвали земното притегляне в себе си и около себе си, ако искали да отидат някъде другаде, вдигали се до нужното им въздушно течение и то ги отнасяло нататък. Върху меката постеля на въздуха почивали, в облаците се криели, за да се любят. Зададел ли се обаче тайфунът, пукнела ли се земната кора, за да облекчи натрупаните си сили, не им оставало друго, освен да се скрият в прегръдката на гравитацията, обгърнали с ръце ствола на някой растителен свой събрат, с надеждата той да ги опази в бедствието. В пещерите рядко търсели убежище, понеже рядко се намирали празни пещери, а пещерните мечки и саблените тигри не обичали да ги безпокоят в леговищата им. Пък тези гиганти не умеели нито да се молят някому, нито да бъдат безогледни в своя егоизъм, както другите същества. Ето защо всеки тайфун и всеки вулкан успявал да си отмъкне от тях своята плячка, особено сред децата им. Заварел ли тайфунът някого във въздуха или включел ли някой от тях в паниката си пред земетресението своето антигравнтационно поле, чудовищният вихър го грабвал и го сплесквал върху някоя планина или го отнасял на хиляди километри, за да го хвърли сред стометровите вълни на океана. Иначе нямало болести за тях и никой не можел да каже колко са живеели, защото те измервали времето според ръста си и според часовника на звездните излъчвания. Не, не били много на брой — рече японецът неочаквано високо, сякаш някой бе му задал въпрос или пък бе му възразил. — Жените им дълго носели в утробата си своя плод и раждали рядко. Все по-рядко, както все по-рядко раждали и другите земни гиганти, сякаш планетата внезапно се била сепнала в своето неразумно увлечение по големите същества или пък се уморила да ги създава…
Японецът помоли за чаша сода и аз побързах да му налея. Той извади носната си кърпа, деликатно облиза устни зад нея. Огледа ни през черните цепки на очите си — сигурно питаше за ефекта от своята приказка, но прищипаният му от месестите клепачи поглед не издаваше нито въпрос, нито каквото и да било друго вълнение. Задържа се само по-дълго върху американеца, сякаш оттам очакваше опасността и… не се излъга:
— А нещо друго не умеят ли тия ваши тревопасни бозайници? Впрочем бозайници ли са, или са снасяли яйца като гущерите? И защо ги наричате хора? Маймуната е станала човек, когато е глътнала първата глътка кръв. Това вече е доказано.
Мъничкият, европейски елегантен Буда се усмихна кротко на кръвожадния му дарвинизъм.
— Делфините според нашите изисквания към разума също не умеят нищо, нали?
— Но не са вегетарианци, нали? — парира американецът, чийто ръст сигурно не би могъл да се държи без нужното количество стекове и бифтеци.
— Е, добре — отстъпи разказвачът. — Няма да ги наричаме хора, ще ги наричаме „жителите на въздуха“, макемаке. Може и: дългоухите. Наистина, много са били различни от днешните ни представи за човека и човешкото. Те просто нямали нужда от нашите умения, защото както океанът дава всичко на делфините, така пищната растителност им давала достатъчно храна, кожата им не се бояла от температурните промени, пък тогава е било и много по-топло, а въздухът им постилал своя безбрежен креват. Те лягали върху него с очи и уши към небето… впрочем по-важният орган бил ухото. Очите били мънички, скрити под издаденото чело, също както ги виждаме на портретите им на Великденския остров. С тях можели да съзрат само плода на дърветата най-много от петдесетина метра височина. Но ухото, ухото „виждало“ чак до другите галактики! Един свръхчувствителен радар било то. Непрекъснато ловяло гласовете на Вселената и ги предавало на мозъка, който пък с могъщи импулси пращал натам своите въпроси. Той питал галактиките накъде бягат така забързано. Надничал в черните дупки, където изтичало веществото. За да види откъде ще се появи пак, затаявал дъх при раждането на новите звезди, обсъждал с веселите пулсари клюките на Вселената и… чакал. Чакал най-после да чуе отнякъде един себеподобен глас. Но този глас все не достигал до Земята, не звънвал в големия жаден охлюв на техните уши…
Японецът намокри устните си отново със сода, облиза ги този път, преди да успее да ги прикрие с кърпичката, която стискаше в малката си изящна ръка — тя навярно се потеше от напрежението му.
— Тъй минавали годините, с хиляди, с милиони, и връхлитали със своите промени някак прекалено бързо за късогледите им очи и мудните мозъци. С неразбиране и болка гледали дългоухите отгоре как пресъхват мочурищата и рухват старите гори. Измирали гигантските гущери, измирали подире им и тиранозаврите, защото не намирали с какво да напълнят ненаситните си търбуси. Линеела голямата мечка, скована от ревматизъм в пещерата си. Въздухът се напълнил с някакви съвсем дребни същества, като насекоми дребни, пък сами се хранели с насекоми и сякаш прогонили вдън земя птеродактилите с огромните им ципести криле. Някакви непознати пискливи и скокливи същества се пръквали в тревата и храсталаците, тревожели жителите на въздуха с крясъците на несекващите си битки. Цялата Земя ги оглушавала с предсмъртни вопли и нови родилни викове. На мястото на тромавите гиганти идела пъргавата дребноръста кръвожадност. А самотните жители на въздуха гледали с недоумение надолу, питали с недоумение нагоре, но не получавали отговор…
Разказвачът прехвърли носната си кърпа в другата ръка, потърка длани в нея, сякаш ги изсушаваше като пред скок върху лоста; такава асоциация се роди у мен от спомена навярно какви великолепни гимнастици са японците.
— Постепенно гибелта се изкачила и до тях. Кой знае защо, жените им не можели вече да раждат във въздуха, липсващата гравитация парализирала изхвърлящите движения на утробите им. Трябвало да слизат на Земята,където обаче засилената гравитация пък смачквала чедата им още щом се появели на бял свят. Загивали все по-често и майките, защото, обезсилени от неестественото за тях раждане, не успявали да се вдигнат бързо и ставали жертва на новите, нападащи на глутници зверове, които не разбирали звучния говор на макемаке и не питаели уважение към тях.
Кое и защо ни обрича на гибел, питали се те и не намирали отговор. А тук и там и все по-често ставало нещо, което засилвало паниката им: ту в тоя край на света, ту в оня от техните жени изпълзявали вместо познатите им рожби някакви космати животинчета. Те наистина приличали донякъде на родителите си, но били десетократно по-мънички от загиващите си братчета и сестричета. Не можели и да се вдигат при своите чичовци и лели. Мънички били и ушите им, та не възприемали ужасения безгласен вик на майката, нито разбирали нейната песен-мъка. В замяна на това обаче силата на планетата сякаш не им действувала.
