Изумително скоро те се вдигали на тънките си крачета, но с тия хилави крачета умеели да тичат с бързината на вятъра и да отскачат встрани, когато нещо ги нападало. А ръчичките им, кой знае как, също така бързо се научавали да сграбчат някое любопитно гущерче и да го напъхат в зиналата си острозъба уста, която пък била несъразмерно голяма за топчестите им главици.
Нима от нас се раждат тия безмозъчни джуджета, нима те са нашето продължение, трагично недоумявали жителите на въздуха, а песните им ставали все по-протяжни и по-тъжни. Но времето, което те не мерели вече с импулсите на своите приятели пулсарите, а с полета на Земята около Слънцето, та да се опитат да разберат какво става на нея, сякаш започнало да тече още по-бързо. И все по-бързо ги отнасяло в оная неизвестност, от която били дошли. Докато един ден… — Японецът пак се сепна в унеса си, рече виновно: — Аз май се увлякох, простете! Ще се постарая по-накратко… — Погледна своя супермодерен часовник и веднага влезе в пеещия тон на разказа си: — Докато един ден на най-пустото островче, сред най-големия океан, на хиляди мили от сушата, прелетя един стар и уморен макемаке. Той долетя на крилете на утринния бриз, спусна се полека върху склона на укротения вулкан, седна и се загледа към океана.
Не след дълго до него полегна втори такъв уморен и тъжен великан. После трети, четвърти, пети, шести. Те идеха от различни краища на света, споглеждаха се мълчаливо и безгласно се питаха: Това ли сме? Само мъже ли сме останали?… И чакаха.
На следващия ден пристигнаха още двама, на третия — също, после никой не дойде, и едва с десетия изгрев на слънцето прелетя още един грохнал и престарял макемаке, който идеше от много далеч. Мозъците им се бяха търсили по света, дълго бяха избирали мястото за срещата, уточнили бяха часа й, но никой от тези грамадни мъже не притежаваше вече прежните сили, за да дойде навреме. Ветрове и бури бяха ги люшкали в разни посоки, вихрушки ги откъсваха от верния път, мнозина навярно бяха загинали във вълните на океана. Събралите се единадесет мъже задружно изпратиха още веднъж мозъчни повици около планетното кълбо и поприхванали клепналите си уши, бавно завъртяха в кръг главите си.
Никой не чу ответ и тогава първият, който дойде, каза на другите: „Ето какво е останало от нас на планетата, братя!“ Вдигна се на стотина метра във въздуха — беше хубав, безветрен ден, — изтегна се хоризонтално, сякаш да прави слънчеви бани, и запя през стиснатите си устни една смъртно тъжна песен. Другите го последваха, наредиха се в кръг около него и също запяха. Песента им приличаше на протяжен стон, на зов и копнеж и на далечния вой на сабления тигър, когато по непонятни причини му опадваха зъбите, за да го обрекат на гладна смърт. В нея те заразказваха всичко, което знаеха за безбрежната Вселена, защото знаеха почти всичко за нея, самоцелно не бяха успели да научат: откъде са дошли и защо трябва да загинат. А стотината туземци на острова, които се били изпокрили при пристигането им, наизлезли из храсталаците и се зазяпали в светлия облак от грамадни човешки тела.
Това ли са добрите летящи великани, за които открай време им разправяли техните баби и шамани? Наистина изглеждали добри, но нямало да е зле за всеки случай да ги умилостивят с дарове! И те започнали да донасят плодове и убити дребни животни, поставяли ги на скалата, нареждали се в кръг, както великаните над главите им, и се мъчели да повторят песента на добрите макемаке. После отново се отдръпвали в храсталаците.
Простете, братя, казал първият на другарите си, когато свършил своята песен. Мислех, че е невъзможно на това откъснато парче земя да има от тези кръвожадни джуджета, затова и него предложих за срещата ни. Старите ми очи не са ги видели, когато прелитах над него.
Те са вече навсякъде, обадил се един от останалите десетмина. И бързо се множат, защото са задружни като малките риби в океана.
Те наистина са вече навсякъде, потвърдили мозъците и на другите, а един рекъл: Тези поне не проявяват враждебност към нас. Защото попадах и на такива, които хвърляха по мен своите заострени клони. Ето, тези ни донесоха храна!
Да, няма да ни пречат, съгласил се първият. Струва ми се, че отгатвам и мислите им. Нарекоха ни „хората, конто живеят във въздуха“ и „добрите летящи великани“. Добри ли сме, братя?
Мозъците на другите десет замълчали. Той повторил въпроси си, но те продължили да мълчат, после един през друг отвърнали: Никога не сме мислили за това. Никога, никого не сме питали за това. Знаем само кое е лошо за нас и сме се старали да го избягваме. И никога не сме делили съществата на добри и лоши, макар постъпките на един да ни се харесваха, на други да не ни се харесваха. Но ние ги питахме и разбирахме, че те не могат да постъпват иначе.
Нима тогава тези джуджета знаят повече от нас, щом могат да разпознават така лесно кои са добри и кои лоши? — запитал отново първият. О, не, отвърнали му всички, защото имали еднакъв опит. Те са също като животните и не могат иначе. Макар така странно да приличат по външния си вид на нас.
Та нали от нас са се пръкнали! — напомнил им някой. — Зная го от моя баща. Но и той не знаеше защо изведнъж жените на нашите предци са започнали да раждат тези звероподобни джуджета.
Това никой не знаел, но всички го усещали като чудовищна подигравка — нима наистина тези примитивни джуджета са тяхното продължение?
Слезли да се подкрепят с подарените им плодове, като извръщали жалостиви погледи от убитите животни и продължили гладни съвещанието си, защото туземците преценили количеството на даровете според собствените си стомаси. Туземците видели всичко от своите скривалища, дотичали, изяли с благодарност убитите животни, изтанцували един танц, след което отишли за нови плодове и корени за „добрите великани“, приели жертвоприношенията им.
Тук има твърде малко гора и трева — забелязал един от добрите великани. — Ако останем по-дълго, ще изядем всичката храна на джуджетата.
А не ни ли убива природата тъкмо защото сме такива големи? — запитал се друг по тоя повод. — Може би затова загинаха и всички големи същества, които като нас поглъщаха огромни количества плодове и растения. Ако продължаваше така, щяхме да опустошим цялата планета…
Убива ли ги природата и защо — това било главното питане на тия могъщи и знаещи умове. И ако е така, имат ли право да й се противопоставят? Повечето от тях били стигали дори до отчаяната идея да отмъкват жени от новата, мъничка човешка раса и чрез тях да търсят своето продължение…
Японецът сам се прекъсна, сякаш уплашен от хрумването си. Аз му кимнах окуражаващо и щях да го запитам дали и в Япония съществуват легенди за змейове, които обичат да отмъкват човешки жени, но той бързо продължи, а по-късно аз пък забравих.
— Нищо не се получавало обаче, да, опитите им оставали напразни — увери ни той със срамежлива усмивка. — Добрите великани били свикнали да любят жените си в облаците, а там, щом пуснели мъничките женички от ръцете си, те падали гибелно на Земята. Долу пък великаните, потиснати от гравитацията, ставали неспособни като мъже. Да не споменаваме вече и за някои други пречки от физиологическо естество.
— Този мотив си заслужава специален разказ — изгърмя с гласа си шумният американец. — Но си е на жълтата раса, защото е по-дребна. Много сте перверзни, ей!
Японецът не се обиди от шегата му, дори й пригласи:
— Ето, да, колкото и да били умни и всезнаещи, идеята за изкуственото осеменяване не се родила в грамадните им глави. Там изобщо рядко се раждало нещо практическо. Затова и сега им било трудно да вземат някакво решение, нали всяко решение изисква съответното действие.
Опитахме се — разказали някои — да търсим и духовно продължение. Да предадем на тия нечистоплътни и кръвожадни джуджета нашите знания, да ги очовечим. Също напразно. Те не умеят да разговарят като нас с мозъците си. Ние разбираме техния примитивен мозъчен говор, но те не разбират нашия; те и собствения си не разбират. Така е, потвърдил първият, който ги събрал на острова, за тях, изглежда, окото е по-важно сетиво. Но не ми побира умът как ще се развиват по-нататък, нали тъкмо ухото е сетивото на мъдростта! Очите са сетива на измамата.
Тогава се обадил онзи, който пристигнал последен, най-старият, най-умореният: Един от основните принципи на развитието е способността нарастващо да се размножаваш. Така е в цялата Вселена. Това джуджетата го правят, правят го и всички нови същества, а ние отдавна сме лишени от тази възможност. Следователно решението на природата спрямо нас е окончателно.
И какво предлагаш? — запитали го. Ясно е — бил отговорът, а първият веднага го подкрепил: Длъжни сме дори да го ускорим, защото пречим. Да, да, пречим! Джуджетата, при които бях, също ми събираха плодове, танцуваха в моя чест, пееха, но започнаха да правят и нещо съвсем глупаво. Пробиваха си ушите и
