Откъм гората притича още едно. Насред поляната то се спря при друг труп, съвсем близо до укритието на Гео. Надвеси се над плячката си и те видяха как огромните му извити пръсти с бронзови нокти, се забиха дълбоко в мъртвата плът. Устата с щръкнали бивни заръфа ожесточено.
Трето същество бавно се измъкна от гората. Беше по-дребно от останалите. Внезапно то забеляза тяло, посечено в снощната битка. Спря се, приведе се и впи оголените си зъби в гърлото на жертвата. И дали от полъха на вятъра или движено от някакъв последен рефлекс, едно от ципестите черни криле се разпери и запляска, но съществото ядеше, без да обръща никакво внимание.
— Хайде — прошепна Урс, — да се махаме.
Първото същество раболепно допълзя до тях с приведена глава и дълбоки очи, примигващи в недоумение изпод изпъкналите вежди. Ноктестите му пръсти се разтваряха и свиваха, като че дишаха; по рунтавата глава бяха полепнали клечки и бучки пръст. Дъхът му свистеше през едва потрепващите дебели бърни.
Урс хвана дръжката на меча си, но Гео прошепна:
— Не, недей! — и с протегната ръка пристъпи напред. Тромавата грамада направи крачка назад и изскимтя. Ийми се досети. Той застана до Гео, щракна няколко пъти с пръсти, повтаряйки с ласкав, успокоителен тон:
— Ела, ела тук, ела де…
Гео погледна през рамо към Урс и се засмя:
— Няма да ни стори нищо лошо.
— Ако и ние не му сторим — добави Ийми. — Изглежда, това са някакъв вид лешояди.
— Какво, какво? — недоразбра Урс.
— Животни, които се хранят само с мърша — обясни Гео. — Споменават се в някои древни легенди. След Големия пожар — така пише там, — просто гъмжало от тях. Но на Лептар те са измрели.
— Ела тук, миличък — говореше Ийми. — Хубавецът ми той!
Съществото отново изскимтя, наведе още повече глава, приближи се и се отърка в бедрото на Ийми.
— Вони като пор — отбеляза чернокожият моряк и го почеса зад ухото. — По-полека, момче!
Звярът, в порив на преданост, се притисна към Ийми малко по-силно и едва не го събори.
— Хайде, зарязвай го и да тръгваме — заприпира Урс.
— Сбогом, красавецо! — потупа го Гео по човекоподобната глава и се запъти с другите отново към реката.
Щом излязоха на каменистия бряг, Гео каза:
— Поне знаем, че имаме седем дни, за да стигнем до Храма на Хама и да се върнем.
— Как така? — учуди се Ийми.
— Не си ли спомняш какво сънувахме на кораба?
— И ти ли си сънувал същото?
Гео прегърна Снейк през раменете.
— Нашият приятел умее да препредава в съзнанието ти мислите на други хора, докато спиш.
— И кой си е мислил за тия седем дни?
— Джорд, Старши-помощникът.
— Той прави така, че всички да изглеждат като мъртви. Мислех, че сънувам кошмар! Едва познах Капитана.
— Имаш ли причини да смяташ Джорд за шпионин?
— Само защото вижда нещата по такъв начин? — Ийми се засмя. — Боя се, че така може да мисли само поет.
Тънкият писък се разнесе току зад тях и когато се обърнаха, съзряха тромавото същество на скалите.
— Аха! — извика Урс. — Ето го твоят приятел!
— Надявам се, че няма да ни следва до края на пътешествието — каза Гео.
Животното заскача надолу от скала на скала и се закова на място пред тях.
— Какво е помъкнало? — попита Ийми.
— Не мога да разбера — отвърна Гео. То бръкна под косматата си мишница и извади сив къс месо и им го подаде.
— Закуската — засмя се Ийми.
— Това?! — с погнуса се извърна Урс.
— Можеш ли да предложиш нещо по-добро? — обади се Гео. Той взе месото от ноктите на звяра. — Благодаря, драги.
Животното обърна поглед назад, хукна по брега и се скри в гората.
Гео заразглежда парчето месо в ръката си.
— Няма и капка кръв — каза той озадачен. — Напълно изцедено е.
— Това просто означава, че ще изтрае по-дълго време — каза Ийми.
— Аз няма да ям от това нещо — обяви Урс.
— Става ли за ядене, Снейк? — попита Гео. Снейк сви рамене, после кимна.
— Ти ще ядеш ли?
Снейк потупа корема си и кимна отново.
— Това ми е достатъчно — каза Гео.
Месото скоро зацвърча на огъня, запален с помощта на скъпоценните камъни и наръч съчки. Стичащата се мазнина съскаше по нагорещените камъни, с които бяха оградили огнището. Урс, който седеше настрани, подуши въздуха, премести се по-наблизо, накрая прокара огромните си лапи по косматия си корем и изръмжа:
— По дяволите, гладен съм!
Направиха му място до огъня.
Слънцето вече огряваше върховете на дърветата и след миг светлината му позлати водната повърхност.
— Времето напредва — измърмори Урс, откъсвайки тлъсто парче от месото, и дори наведе глава, за да оближе сока, потекъл по китката му.
— Е, сега вече знаем, че имаме приятели на две места — каза Гео.
— И къде са те? — поинтересува се Урс.
— Там горе. — Гео посочи мястото, където маймуноподобното същество се бе скрило в джунглата. — И там долу — този път посочи към реката.
— Май че си прав — съгласи се с него Урс.
— А това пък ме подсеща за нещо — продължи Гео, обърнат вече към Снейк. — Къде, по дяволите, беше, преди да се появиш снощи? Хайде, викай.
— На брега… — каза Снейк.
— И нашите водни приятели те пренесоха дотук по реката?
Снейк кимна.
— А защо те нямаше на брега, когато ние тримата се събрахме там?
— Още… не… бях… стигнал… там… — каза Снейк.
— А къде беше?
— Кораба…
— Върнал си се на кораба?
— Не… на… кораба — каза Снейк, после тръсна глава — … твърде… трудно… за обясняване…
— Не може да е чак толкова трудно — възрази Гео. — Освен това трябва да знаеш, че въпреки помощта, която ни оказваш, ти си под доста тежко подозрение.
Изведнъж Снейк се изправи и им даде знак да го последват. Те се надигнаха и тръгнаха подире му. Като се изкатериха по брега и навлязоха в гората, Урс, който още дъвчеше, не се стърпя и попита:
