ръцете му. Със стържещ звук другото поддаде.
— Мисля, че ще стане — каза Гео.
Тримата заедно дръпнаха вратата и сполучиха да я открехнат. Дръпнаха още веднъж и тя се отвори.
Снейк влезе пръв.
На каменната маса лежеше съсухрено човешко тяло с плешива глава. Сухожилията изпъкваха по кафявата кожа, ръцете и прасците. Тук-там висяха късчета плат. На пода имаше запечатани делви, купища пергамент и ритуални принадлежности.
Гео се приближи към делвите.
— В тази има зърно — каза той. — Помогни ми.
Двамата с Ийми вдигнаха големия съд, за да го преместят до вратата.
Внезапно писък прониза прашния въздух и студентите се стреснаха. Делвата се изплъзна от ръцете им, строши се и зърното се пръсна по земята. Писъкът прозвуча отново.
На срутената стена отсреща, на фона на зелената мозайка от листа, Гео забеляза пет от маймуноподобните същества. Едното скочи долу, изскимтя и се втурна към вратата на гробницата. След него хукнаха още две, а после и останалите. Веднага и други заеха мястото им на стената.
Три от съществата нахлуха в килията. С остри нокти и зъби се нахвърлиха върху изсъхналото тяло. Тялото се замята под лапи и муцуни. Едната му ръка щръкна във въздуха над приведените глави и гърбове и падна на края на каменната маса; пречупи се под лакътя и дланта изтрака на пода.
Четиримата другари заотстъпваха към входа, без да откъсват очи от сцената на осквернението. На прага се обърнаха и хукнаха по стълбите. Тичаха, без да спрат дори за миг, доде не стигнаха реката с окъпаните от слънцето скали. Там поеха дъх и мълчаливо продължиха. Скоро гладът отново напомни за себе си. От време на време се споглеждаха — в очите им все още се четеше ужасът от преживяното.
ГЛАВА СЕДМА
Някакво дребно животинче пресече пътеката пред тях. Снейк светкавично грабна с една от ръцете си остър камък и го заби в черепа му. Разрязаха го, накладоха огън и позалъгаха глада с изпеченото месо. Следвайки сенките си в слънчевия следобед, продължиха нагоре по реката.
Пръв привлече вниманието им Урс:
— Погледнете към отсрещния бряг!
Реката тук беше по-широка и бавна, но въпреки голямото разстояние те различиха изградена от човешка ръка дига.
Неколкостотин метра по-нататък, пак на другия бряг, Ийми зърна някакви заострени кули, стърчащи над върховете на дърветата. Всичко стана ясно, когато гората оттатък свърши и на фона на небето се възправиха зданията и кулите на голям град. Голяма част от тях бяха рухнали или пропукани. Под жълтеникавите облаци грозно стърчаха подпорни греди. Между кулите се виеха издигнати над земята пътища — на места бяха пропаднали и заплашително надвиснаха над улиците. Речният пристан беше пуст.
— Вероятно Храмът на бог Хама е там — предположи Гео. — В края на краищата, най-големият храм на Арго се намира в най-големия град на Лептар.
— Че на Лептар има ли толкова голям град? — попита Урс, изпълнен със страхопочитание.
— Как ще се прехвърлим оттатък? — отклони разговора Ийми.
Но Снейк вече бе поел надолу към реката.
— Май ще трябва да го последваме — каза Гео и заслиза по скалите.
Снейк скочи във водата. Ийми, Гео и Урс направиха същото. Още преди да заплува, Гео почувствува как познати ръце обхващат тялото му. Този път той не се възпротиви; усети, че губи съзнание и се понася с огромна скорост.
Дойде на себе си отново на повърхността. Пред него се издигаше каменната стена на дигата, отзад се простираше широката река. Той отметна кичур черна коса от очите си и заплува към стената. Снейк и Урс изникнаха вдясно от него, а секунда по-късно отляво се показа и Ийми. Чудеше се как ще се изкатери по дигата, когато забеляза ръждива метална стълба, спускаща се до водата. Хвана се за парапета и се вдигна на мускули.
Първото стъпало се счупи под тежестта му и той падна обратно в реката с раздрани от ръждивото желязо длани. Направи втори опит, но този път стъпи в самия край на откършената пречка. Вече горе, той се обърна и извика на другарите си:
— Стъпвайте плътно в края!
Снейк се закатери, следван от Урс. По средата на стълбата кракът на едрия мъж пропадна; той успя да се задържи, но скобите, прикрепящи стълбата, едва не изскочиха от каменната стена. Все пак издържаха. Ийми също благополучно се изкатери горе на широкия бетонен ръб. Преодолели и това препятствие, те обърнаха погледи към града.
Навсякъде цареше разруха. Сградите до реката изглеждаха така, сякаш не са били строени на земята, а пуснати от небето, за да се разбият на пух и прах. Ръждясали железа стърчаха изпод руините.
Тръгнаха по тясна уличка сред купища отломки от две големи здания. След няколко пресечки стените станаха толкова високи, че се движеха сякаш по дъното на каньон.
— Как ще открием храма? — недоумяваше Урс.
— Може би ще трябва да се изкачим на покрива на някоя по-запазена сграда — предложи Гео.
Те вдигнаха очи. Небето беше покрито с жълтеникави облаци. От пролуките помежду им струеше сумрак.
Насочиха се към едно здание. От стената му се бе откъснала метална плоча. Пристъпиха през отвора във високо, празно помещение. От многото осветителни тръби на тавана горяха бледо само няколко. Една от тях примигваше. Сред помещението висеше метална табела с надпис:
ЕЛЕКТРИЧЕСКА КОМПАНИЯ „НЮ ЕДИСЪН“
А отдолу, с по-малки букви:
СВЕТЛИНА ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ
На пода, под разни тръби, кабели и тесни мостчета, се виждаха огромни цилиндри, четири-пет пъти по- дълги от човешки бой. По едно от мостчетата четиримата стигнаха до спираловидно стълбище, водещо към горния етаж.
— Чуйте! — каза Урс.
— Какво има? — попита Гео.
Един от цилиндрите тихо бръмчеше.
— Този е — посочи Урс.
Заслушаха се за миг и продължиха. Докато се изкачваха, по висящото се стълбище, им се стори, че огромното помещение се завърта в кръг и започва да потъва. Горе попаднаха в тъмен коридор. В края му светеше червен надпис:
ИЗХОД
От двете страни на коридора в червеникавата светлина се открояваха врати. Гео посегна и отвори една. Обля ги ярка дневна светлина. Озоваха се в стая, чиято външна стена бе срутена. От неравния под стърчаха железа.
— Какво е ставало тук? — попита Урс.
— Вижте — обади се Ийми. — Сигурно този надлез при рухването си е ударил стената и я е съборил.
Близо петметрова лента от надземния път се бе забила в помещението под невъзможен ъгъл. Парапетът беше изкривен, но стълбовете на уличните лампи се бяха запазили здрави.
— Дали ще можем да се качим горе — попита Гео. — Не изглежда много стръмно.
