долу. Цялото туловище се разтресе. Изплъзна се от железата. Пипалата се увиваха около тях и се размахваха из въздуха. Накрая то се пръсна на десетки късове, които полетяха надолу и се изгубиха в бездната.
— Ръката ми изтръпна — оплака се Гео и пусна гредата.
Изкатериха се обратно на пътя.
— Какво всъщност стана? — попита Ийми.
— Каквото и да е, радвам се, че свърши — заяви Урс.
Нещо изтрополя в тъмнината пред тях.
— Това пък какво беше? — трепна Урс.
— Спънах се — каза Гео.
— В какво? — попита Урс.
— Няма значение — отвърна Гео. — Да вървим.
След петнайсет минути стигнаха стълбището към долното шосе. Оказа се, че Ийми има отлична памет и цял час уверено ги води обратно по разклоните.
— За бога — рече Гео, разтривайки ръката си. — Май съм стискал онова желязо по-силно, отколкото трябва. Адски ме боли.
Урс погледна дланите си и ги потри.
— Чувствувам ръцете си някак особено — обади се Ийми. — Като изгорели от слънцето.
— Това е нищо — отвърна Гео. — Нямаш представа как ме боли.
След двайсет минути Ийми спря:
— Ето, тук някъде трябва да е.
— Ехей! — извика Урс. — Ето го Снейк!
Те се втурнаха напред, а момчето скокна от парапета. То сложи ръце на рамената им, засмя се и ги задърпа напред.
— Извади късмет ти — каза Урс. — Да беше дошъл с нас, че да видиш.
— Той е бил с нас духом, ако не телом — засмя се Гео. Снейк кимна.
— Какво си ни задърпал? — попита Урс. — Я слушай сега, ако ще получаваш от време на време такива главоболия, защо не ни научиш какво да правим с тия мъниста? — Той посочи скъпоценните камъни на вратовете на Ийми и Гео.
Но Снейк продължаваше да ги тегли.
— Иска да побързаме — каза Гео. — Да видим защо.
Пропадналият под нравеше невъзможно слизането през „Ню Едисън“. Но надземният път, макар и несигурен, се спускаше надолу и те тръгнаха по него. На два пъти се пропукваше под самите им нозе и трябваше да се катерят но парапета. Тук не светеше нито една лампа, но от време на време зърваха окъпаната в лунна светлина река, проблясваща измежду сградите. Най-накрая стигнаха до непреодолимо широка пукнатина. На четири фута под усукания парапет видяха улицата, която водеше към крайречния квартал. Един след друг Снейк, Иймни Урс се прехвърлиха долу. Щом стъпи на земята, Урс, смръщен от болка, разтри дланите си.
— Подай ръка — помоли го Гео. — Рамото ми направо гори.
Урс помогна на приятеля си да прескочи парапета. И почти веднага, сякаш ги очакваше, зад тях избълбука гъста течност. Ранено, нещото се показа иззад рухналото шосе и пристъпи в светлината, която ясно очерта браздите но сбръчканата му ципа.
— Да бягаме! — изрева Урс и те хукнаха по улицата. От двете й страни срутените стени зловещо се зъбеха под лунната светлина.
Видяха го как запълни с туловището си улицата, как се излива по каменната настилка и се плъзга по отломките от съборените здания.
На ръба на пристана те спряха и се обърнаха. Съществото стоеше сякаш разколебано. От тялото му вляво и вдясно се проточиха пипала. Едното от тях се превърна в човек. Застанал в челото на течната маса, той вдигна ръка и им махна под лунната светлина.
Гео скочи във водата и когато усети допира на обгръщащите го ръце, осъзна две неща едновременно. Първо, кожената връв я нямаше на врата му. Второ, рамото му пламтеше от болка, сякаш нервите и сухожилията му бяха пристегнати с нажежена до бяло стоманена тел. Всяка вена, всеки капиляр сякаш бяха част от огнена паяжина.
Мина доста време, преди да дойде на себе си. Усети, че се издига и отвори уста, очаквайки да погълне вода, но вдъхна хладен въздух. Отвори очи и видя как бялата луна се движи бързо към тъмните очертания на джунглата и изчезна зад нея. Носеха ли го? А рамото му… Изпадна в сънливо полусъзнание, после почувствува силна болка, но когато отвори уста да изкрещи, тъмнината нахлу в гърлото му, обви езика му; той я преглътна в тялото и в мозъка си и я нарече сън…
…макара медна тел се размотава върху черните плочки. По дяволите, искам да се махна оттук. Да изтичам покрай черните колони, да зърна приличната на пещера зала и огромната черна статуя в другия край, тънеща в сенки. Мъже в черни одежди крачат наоколо. Не ми се ще да се моля този следобед. Аз съм пред вратата; над нея има черен диск с три бели очи. Сега — през вратата и нагоре по черните каменни стълби! Дали ще има някой там? Жив късмет ще е, ако намеря самия Старец. Още една врата с черен кръг отгоре. Отварям я бавно, със студена пот по дланите. Вътре стои мъж и гледа към голям екран. По екрана се движат някакви фигури. Не ги виждам добре, той ми пречи. О, още един. Ха!…
— Не зная как да го нарека: успех или провал — казва единият.
— Скъпоценните камъни на сигурно място ли са или са изгубени?
— Ти какво би казал? — пита първият. — Вече не знам. — Той въздиша. — Не съм отделял очи от екрана откакто излязоха на брега, вече повече от два часа. Всяка измината от тях миля смразява кръвта ми.
— Какво ще докладваме на Въплътения Хама?
— Би било глупаво да му казваме каквото и да било. Просто не знаем.
— Е — казва другият, — още можем да разчитаме на град Нова Надежда, след като те се отърваха от онази суперамеба.
— Сигурен ли си, че наистина са се отървали?
— След облъчването, което суперамебата получи над онова открито атомно огнище? Тя направи всичко възможно да стигне до пристана. После просто се изпържи и стана на парчета.
— И до каква степен те са в безопасност сега? — пита другият.
— Все още нищо не мога да кажа.
Нещо проблясва на масата до вратата. Да, ето го. В купчината вехтории виждам парче метал във формата на подкова. Точно това ми трябва. И самозалепваща лента, по дяволите! Бързо, преди да са ме видели. Чудесно. Сега затваряме вратата баавно. Ооп. Щракна. Хайде, тръгваме — с невинен вид, в случай че излязат. Дано Старецът не гледа насам. И дано не излязат. Надолу по стълбите; черните каменни стени тичат назад. През другата врата — навън в градината: тъмни цветя, лилави, тъмночервени, някои нашарени със синьо, и големи каменни урни. О, по пътеката идват жреци. Оооп още веднъж, ето го Дъндърхед4. Ще ми каже да влизам да се моля. Ще се скрия зад тази урна. Ето така. Какво ще правя, ако ме спипа? Наистина, сър, няма нищо под одеждата ми на хористка. Я да надникна.
Съвсем, съвсем лека въздишка на облекчение. Не трябва да вдигам шум. Отидоха си. Да разгледаме плячката. Черната каменна урна има дръжка. Тя е около осем фута висока. Едно, две, три — скок!… Дръж се… Тегли. Опитай се да се качиш горе. Ето така. Хладен камък между пръстите на краката ми. И надниквам над ръба — пълна е с боклуци. Сърцето ми ще се пръсне. Ще се пръсне. Ще се пръсне.
Трябва да е някъде тук, ако добре съм запомнил. Рови, рови, рови. Влажната почва приятно гали дланите ти. Ох! Пръстът ми! Ето я. Кафява книжна торба под черната пръст. Издърпай я! Всичко ли е вътре? Отвори я; надникни! На дъното, сред гънките на хартията ситни късчета мед, няколко по-дълги парчета желязо парче дърво, няколко гвоздейчета. Мръсната ми ръчичка добавя към тях макарата медна жица и
