Тишина.
— Продължаваме — повтори Гео.
На мястото, където бяха изчезнали фигурите, лежаха два скелета.
— Не изглеждат опасни — каза Гео. — Но какво им става? Умират всеки път, щом ни зърнат.
— Ей! Какво е това? Слушайте! — каза Ийми. Дочуха лепкав, жвакащ звук, сякаш отнякъде капеше рядка кал. От небето ли? Не, не от небето, а от магистралата, която пресичаше тяхната на петдесет фута над главите им.
На десет фута пред себе си върху настилката видяха капка от някакво вещество, която се уголемяваше.
— Напред — каза Гео.
Заобиколиха мястото и отминаха още четири скелета. Капещият звук зад гърба им се усилваше.
Обърнаха се в момента, когато нещо изплува изпод бялата трепкаща светлина на лампите. Беше някаква прозрачна трептяща маса, изпълнена с мехурчета. Нещото се плъзна напред, пресече пътя и се понесе към скелетите. Костите им се врязаха в него, то се разля наоколо им, покри ги, сля се с тях. Последно потръпване и от безформената маса се образуваха ръце, глава, крака. Гол мъж застана на колене, после се изправи — тялото му вече бе от непрозрачна плът. В лицето се вдълбаха очни кухини. Появи се уста, гръдният кош започна да се движи. От устата му долетяха влажни, обвити в облачета пара звуци от неравномерно дишане.
Фигурата тръгна към тях с разперени ръце. Тогава, в тъмнината зад нея, те видяха другите.
— По дяволите! — извика Урс. — Какво са…
— Или едното, или и двете — отвърна Гео, отстъпвайки назад. — Повече месо, или повече кокали.
— Внимание! — извика Ийми. — Зад нас!
Зад тях стояха неподвижно още седем, докато другите напредваха. Урс измъкна меча от колана си. Острието проблясна под светлината на уличните лампи. Той се хвърли към водача им, нанесе удар по вдигнатата му ръка и отскочи. От раната на лакътя бликна течност и обля хълбока на съществото.
Ръката пльосна на настилката. Потрепващата пихтиеста плът се отдели от костта. Докато Урс се оттегляше, една от следващите фигури стъпи право в желето на отсечената пъка, което полепна по глезена й и попи в него.
Зърнаха вход към покрито стълбище, отвеждащо на по-горното ниво. Те се шмугнаха вътре и хукнаха по стъпалата. Гео хвърли поглед назад. Едно от съществата ги следваше. Бяха достатъчно високо, за да получат представа за целия град. Зад прозрачното покритие на стълбището градът се простираше в паяжина от светлини, които се издигаха, образуваха кръгове и се спускаха като влакчета в увеселителен парк. Две от светлините привлякоха вниманието на Гео — бледочервен отблясък отвъд реката и джунглата, отразен във водата, и бледооранжево сияние сред покривите на сградите.
Той забеляза всичко това, докато тичаше по стълбището. Клокоченето зад тях се превърна в бучене. Гео излезе горе и изкрещя:
— По-бързо!
Измъкнаха се от изхода и замръзнаха на местата си. Пред тях се изправяше пихтиесто чудовище с големината на двуетажна къща. Те предпазливо заобиколиха пулсиращата маса. Светлината на лампата проникваше през прозрачното му туловище и те видяха как един череп вътре в него бавно изплува на повърхността и отново потъва.
— В името на Арго… — приготви се Урс.
— Не го нападай! — възпря го Гео. — Ще ни погълне.
То всмука нещо от входа и тежко се разтресе. Половин дузина фигури се отделиха от предния край на родителя си и се заклатушкаха пред него.
Гео каза:
— Като че ли не могат да се движат много бързо…
— Да се махаме оттук! — прекъсна го Урс.
Хукнаха напред и почти веднага потънаха в неосветен участък. Пред тях пламтеше сияние.
Изведнъж Урс извика:
— Внимание!
Внезапно пътят пропадна. Спряха се и предпазливо приближиха до ръба. Парче от настилката се бе откъснало и железни греди провисваха към рухналата до основи сграда, откъдето идеше оранжевото сияние. От горния край на една стена, която не бе напълно разрушена, стърчаха железа. Блясъкът идваше от сърцето на развалината.
— Какво според тебе е това? — попита Гео.
— Не знам — отвърна Ийми.
То се влачеше зад тях. Безброй фигури ги следваха в сянката, но изведнъж се свлякоха на земята и с все същия звук плътта се смъкна от костите, втвърди се и тръпнеща отново се надигна в светлината.
— Да вървим! — заповяда Гео.
Ийми пръв стъпи на огънатите железа, наклонени към грейналата бездна.
— Ти си луд — каза Урс, но съществото се приближаваше и той добави: — Побързай!
Един след друг тръгнаха по широка носеща греда. Заревото отдолу ги осветяваше, разперените им встрани за равновесие ръце пламтяха в бледооранжево.
Пред тях, върху разрушената стена, се четеше надпис между виолетови трилистни детелини:
АТОМНАТА ЕНЕРГИЯ ЗА БЛАГОДЕНСТВИЕТО НА ЧОВЕКА
Гредите извиваха встрани, после надолу и се съединяваха с други. Ийми се подпря на колене и длани и се приготви да се спусне върху следващия бетонен участък. Той забеляза нещо, подсвирна тихо, но продължи. След него идваше Урс. Като видя какво бе забелязал Ийми, ръката му се стрелна към гърдите на Гео и сграбчи камъка.
Гео го хвана за китката:
— Това няма да ни помогне сега. Какво има?
Урс затаи дъх и бавно продължи надолу, без да отговори. Гео чевръсто го последва.
Плетеницата от греди, над която се озоваха, бе покрита с гъсто, треперещо вещество. Едри пихтиести капки висяха от стоманените траверси и проблясваха пад заревото. Те трептяха, изпускаха дим, откъсваха се и пропадаха в мрака. Тук-там някоя получовешка фигура се надигаше да се озърне, да изтласка общото туловище напред, но бързо губеше очертания и се разтваряше в пихтията. Грамадно и шумно, то се мъкнеше напред, озарено от бледото сияние; на места провисваше между гредите, изпускаше дим, части от него се сгърчваха и се откъсваха. Гео се канеше да продължи, но извика:
— Чакайте малко!
То бе спряло. Претърколи се в жълтеникавата светлина, провисна, изпусна пушек и замря.
— Май не може да продължи, а? — попита Урс.
— Не ми се вярва — отвърна Гео.
В оранжевите отблясъци се надигна скелет със свличаща се от костите плът. Той залитна, изпусна пара и пльосна в дълбоката стотици метри сянка. Гео се държеше здраво за гредата пред себе си.
Оранжевата светлина ярко очертаваше китката и ръката му до лакътя, откъдето започваше сянката.
Това, което се случи после, го накара така силно да стисне гредата, че по челото му изби пот. Ненаситното туловище, въоръжено вече с пипала, се придвижи на тласъци до нащърбения край и се хвърли върху плетеницата от железа, която се наклони към тях. Те отскочиха.
То спря.
Кипеше, гореше, гърчеше се. Внезапно се изхлузи, димейки между железата. Опита се да се прехвърли горе. Човешки фигури заскачаха да се уловят за края на платното, не сполучиха и се стрелнаха надолу като трасиращи куршуми. То метна огромно пипало назад към пътя, но то се оказа късо и се стовари с плясък
