— За какво да се качваме? — поиска да узнае Урс.
— За да можем отвисоко да се огледаме и да открием сграда, която да прилича на храм.
— А, добре — съгласи се Урс.
Тръгнаха към висящата грамада, но Гео внезапно изкрещя:
— Бягайте!
Успяха да скочат върху наклонения бетон тъкмо навреме, за да видят как подът, където току-що бяха стояли, се пропуква. Парчета цимент се откъснаха и се разбиха с трясък долу на улицата, три етажа под тях. Бетоновата лента от надземния път, където бяха накацали, се залюля нагоре-надолу. Когато люлеенето затихна, Гео пое дъх и погледна към улицата. Облакът прах се слягаше.
— Да вървим — подкани ги Урс. Общо взето, тротоарът беше в добро състояние. Парапетът тук-там бе изкривен, но пътят изглеждаше стабилен и те закрачиха уверено между сградите от двете им страни под лъчите на залязващото слънце.
Стигнаха до един разклон и продължиха в лявото отклонение. На следващия разклон отново свиха вляво. Някаква табела, дълга колкото половин тримачтов кораб, висеше накриво от стената на една сграда:
УМТХ
ЦЕНТЪР ЗА СВЕТОВНИ НОВИНИ, СЪОБЩЕНИЯ & ЗАБАВНИ ПРОГРАМИ
Бяха завили вече зад ъгъла, когато Снейк внезапно спря и притисна ръка към главата си.
— Какво има? — попита Гео.
Снейк направи крачка назад. После посочи към УМТХ.
— Боли…
— Къде те боли?
Снейк отново посочи сградата.
— Какво, там има някой, който мисли твърде силно ли?
— Мислеща… машина… — каза Снейк. — …радио…
— Радиото е мислеща машина и там има радио, което ти причинява болка? — изтълкува неуверено Гео. Снейк кимна.
— Какво „да“? — попита Урс.
— Да, там има радио и то му причинява болка — обясни Гео.
— Ами онова радио, дето ни го показа преди, защо не му причиняваше болка? — упорствуваше с въпросите си Урс.
Ийми огледа внушителната сграда, където се помещаваше УМТХ, и каза:
— Това може би е по-мощно.
— Слушай какво — обърна се Гео към Снейк. — Ти оставаш тук, а ако ние открием нещо, ще се върнем да ти кажем. Става ли?
— Може пък той да се справи с това радио — каза Урс. Снейк погледна към УМТХ, прехапа устни и решително тръгна напред. След десет крачки той стисна главата си с ръце и отново заотстъпва. Гео и Ийми се втурнаха да му помогнат. Върнаха го извън полето на действие на УМТХ; лицето на Снейк беше изопнато и бледо.
— Стой тук — каза Гео. — Ще се върнем. Не се тревожи.
— Това чудо може и да спре да му действува — каза Урс. Ако той се затича, може да успее да се измъкне достатъчно далеч, където радиото няма да го достигне.
— Защо толкова държиш и той да дойде? — попита Гео.
— Скъпоценните камъни — напомни Урс. — Ако попаднем в беда, кой ще ни измъкне?
Настъпи мълчание. Синкав здрач покриваше жълтеникавото небе и сенките им върху паважа постепенно избледняваха.
— Според мен Снейк сам трябва да реши — каза Гео. — Мислиш ли, че ще успееш?
Снейк кимна.
— Хайде — обърна се Гео към другите.
Чу се прищраквапе и крайпътните лампи се запалиха. Доста от тях все още работеха и очертаваха двете страни на стръмноизкачващото се пътно платно, което се губеше в далечния здрач.
— Хайде — повтори Гео.
Светлините удвояваха и утрояваха сенките им по пътя. Стигнаха ново отклонение, което извеждаше на още по-стръмна отсечка. Гео се обърна назад. Снейк, смален и невзрачен, седеше на парапета с крака на долния напречник, скръстил единия чифт ръце и подпрял лакти на другия чифт върху коленете си. Сянката му тъмнееше на пътя пред него.
— Няма да е зле да помним откъде минаваме — сети се Гео, след като изминаха още неколкостотин ярда.
— Мога да ви отведа обратно до „Ню Едисън“ — каза Ийми, — ако смятате, че ще е от полза.
— Просто запомняй разклоните — каза Гео.
— Това и правя — увери го Ийми.
— Докато стигнем на върха на това нещо, и аз не знам какво е то — замърмори Урс, — няма да можем да виждаме нищо. Ще е вече съвсем тъмно.
— Тогава да побързаме — сряза го Гео.
Залезът обагряше в медночервено едната страна на кулите, а другата тънеше в синкава сянка. Тесни отклонения водеха към зданията от двете страни. Покрито с някаква пластмаса стълбище ги изведе още по-нагоре, на магистрален път. Видяха огърлицата от светлини ниско долу под краката си, откъдето идваха „Ню Едисън“ и УМТХ все още се извисяваха зад гърба им. Отпред се издигаше друга, още по-висока сграда, но вече се срещаха и по-ниски покриви.
Все по-малко лампи светеха и те можеха да виждат благодарение на бледото сияние от лампите по съседното успоредно шосе. Малко преди да навлязат в един тъмен участък, отсреща съзряха силует на някаква фигура.
Спряха като по команда.
Фигурата изчезна.
Сметнаха, че само така им се е привидяло, и продължиха, взирайки се в сивкавия мрак от двете им страни. Малко по-нататък Гео внезапно застина на място:
— Там…
На шейсетина метра пред тях от пътя се надигна гола жена, която започна да се отдалечава заднишком и потъна в следващия тъмен участък.
— От нас ли се уплаши? — попита Ийми.
Урс докосна камъка върху гърдите на Ийми.
— Нямаше да е лошо, ако не беше толкова тъмно.
— Никак — съгласи се Ийми, — но Снейк го няма.
Под следващата светеща лампа лежеше прострян скелет. Ребрата му хвърляха отчетливи сенки върху настилката. Ръцете бяха вдигнати над главата, а единият крак бе преметнат върху другия под невъзможен ъгъл.
— Какво по дяволите е това? — изуми се Урс. — И откъде се взе?
— Сякаш току-що е оставен тук — каза Ийми.
— Да се връщаме, а? — колебливо предложи Урс.
— Какво може да ти стори един скелет? — намеси се Гео. Урс не се предаваше:
— Ами жената?
— Ето я, идва пак — прошепна Гео.
Всъщност, към тях се приближаваха две фигури. Урс, Гео и Ийми тръгнаха да ги пресрещнат. Фигурите се спряха, едната стоеше на няколко крачки пред другата. После се свлякоха на пътя. Гео дори не разбра дали паднаха, или просто легнаха бързо.
— Да продължаваме ли? — попита Урс.
— Продължаваме.
