парчето метал във формата на подкова. Пъхни торбата под дрехата си и… а как по дяволите ще сляза сега? Все забравям. Завъртам се, изкатервам се на ръба, така, и се пускам… По дяволите, дрехата ми се закачи на дръжката.
И падам.
Пак си обелих коляното. Е, все някога ще се науча, Ох, на Дъндърхед ще му изгърми кондензаторът, като види разпраната ми дреха. О, да: sic vita est5.
Я сега да видим. Сядам и се залавям за работа, ето така. Отварям торбата и изсипвам съдържанието й в скута си. Ровя с мръсните си ръчички.
Подковообразното парче метал, медната жица: много добре. Задръж края на жицата върху метала и започни да я намотаваш в края на пръчката, като въртиш макарата около нея. Върти. Върти. Върти. Тичаме в кръг. Тичаме в кръг. В кръг. Тичаме в кръг; до сутринта ще си имам бобина.
Дрезгав глас:
— И какво си мислиш, че правиш?
Дъндърхед ме е издебнал.
— Нищо, сър — а железа и жици политат с бясна скорост в торбата.
Гласът:
— Всички послушници под двайсетгодишна възраст задължително се явяват на следобедната служба!
— Да, сър. Тъкмо идвах, сър. — Книжната торба е мушната в гънките на робата ми също тъй светкавичнo. Нито миг покой. Нито миг! Минавам през градината със сведен поглед, покрай намусен жрец с малко шкембенце. По стените на преддверието има огледала, които отразяват оцветените в синьо и жълто стъкла на прозорците. В огледалото виждам да минават: намусен жрец след по-дребна фигурка с къса червеникава коса и сплескан нос, посипан с лунички. Когато започваме молитвата, се чува подлудяващото, не много тихо дрънчене на метал, приглушено в гънките на тъмната одежда…
Гео се събуди — и почти всичко беше бяло.
ГЛАВА ОСМА
Бледата жена с мънички очи, която се бе навела над него, се изправи. Косата й се надипли по раменете като бяла коприна.
— Събуди ли се? — попита тя. — Разбираш ли ме?
— В Храма на бог Хама ли съм? — попита той. Остатъците от съня все още потрепваха из ъгълчетата на съзнанието му като подухвани от вятъра хартийки. — Приятелите ми… къде са те?
Жената се засмя.
— Приятелите ти са добре. Минахте през най-лошото. Питаш дали това е Храмът на бог Хама? Сам виж. Имаш очи. Не разпознаваш ли цвета на Бялата Богиня Арго?
Гео се озърна. Стаята бе цялата от бял мрамор и никъде не се виждаше източник на светлина. Стените просто блестяха.
— Приятелите ми… — изрече отново Гео.
— Те са добре. Можахме напълно да възстановим плътта им. Вероятно ръцете им са попаднали в лъчението само за две-три секунди. Но твоята ръка е облъчвана поне няколко минути. Имал си по-малко късмет от тях.
Друга мисъл прониза съзнанието на Гео. Скъпоценните камъни… — поиска да каже той, по вместо да изрече думите, той посегна с две ръце към гърлото си. Едната падна като отсечена върху голите му гърди. И с другата нещо не беше наред. Той седна в леглото и погледна надолу.
— Ръката ми…
Омотана в бинтове, ръката му бе скъсена с около две педи и половина.
— Ръката ми? — повтори той с детинско недоумение. — Какво е станало с ръката ми?
— Исках да ти го кажа — произнесе тихо жената. — Наложи се да я ампутираме не само до лакътя, но и с по-голямата част от бицепса. Ако не бяхме го направили, ти щеше да умреш.
— Ръката ми… — Гео се отпусна назад.
— Трудно е — каза жената. — Зная, че няма да ти прозвучи като утеха, но ние тук сме слепи. Силата, която изгори ръката ти, на нас пък ни отне зрението; това се случи преди много поколения, когато беше по-мощна. Научихме се да се борим с много от нейните поражения и ако не бяхме ви спасили от реката, щяхте всички да сте мъртви. Вие сте хора, които познават и спазват религията на Арго, Затова бъдете благодарни, че отново сте под закрилата на Богинята Майка. Тази страна е враждебна. — След кратка пауза тя добави: — Искаш ли да разговаряме?
Гео поклати глава.
— Чух, че чаршафите изшумоляха — каза жената с усмивка, — което означава, че си мръднал глава в знак или на съгласие, или на несъгласие. Знам това, защото съм изучавала древните обичаи. Но ще трябва да бъдеш търпелив с нас, незрящите. Ние не сме свикнали с хора като вас. Искаш ли да разговаряме?
— О, не. Не искам — отвърна Гео.
— Добре. — Жената се надигна, продължавайки да се усмихва. — Ще намина по-късно.
Тя тръгна към стената. Някаква невидима врата безшумно се отвори и затвори след нея.
Гео дълго лежа неподвижно. После се обърна по корем. Пъхна ампутиралата ръка под гърдите си, но като докосна без да ще с другата превръзките, инстинктивно я отдръпна и изпъна бинтованото чуканче колкото можа по-далеч встрани. Отново не изпита облекчение, затова го прибра до тялото си и остана неподвижен под белия чаршаф.
Мина още много време. Той се надигна, седна в края на леглото и се огледа. Стаята беше съвсем празна; нямаше нито прозорци, нито видими врати. Той се приближи до мястото, откъдето жената бе излязла, но не забеляза никаква следа или пролука. В долния край на леглото видя изпраната си и изгладена туника. Нахлузи я през глава, помагайки си със здравата ръка. По-трудно се оказа да стегне колана, но той закачи катарамата на единия си пръст, а с останалите придърпа ремъка. Отстрани закачи празната си кожена кесия.
Мечът му го нямаше.
Някакво нереално усещане, бяло като стените на стаята, го изпълни като смес от вода и мляко. Той отново обиколи помещението, но не откри изход.
Зад него се чу звук и когато се обърна, видя жената с малките очи, застанала на прага на триъгълен вход.
— Облякъл си се — усмихна се тя. — Отлично. Ще дойдеш ли с мен, или си уморен? Ако се чувствуваш добре, ще хапнеш и ще видиш приятелите си. Ако не искаш, мога да ти донеса храната тук…
— Ще дойда — прекъсна я Гео.
Той я последва в също тъй блестящ коридор. При всяка стъпка петите й докосваха края на бялата роба. Струваше му се, че неговите боси ходила вдигат повече шум по хладните каменни плочи отколкото нейните. Изведнъж се озоваха в обширно помещение с пейки. Беше параклисът на Арго. Имаше нещо необичайно в олтара, разположен в дъното. Всичко бе подредено с простотата, присъща на хора, за които външният вид на нещата е без значение. Той седна на една скамейка.
— Почакай тук — каза тя и изчезна в друг коридор. Върна се, следвана от Снейк. Щом жената се скри отново, Гео и четириръкото момче се спогледаха мълчаливо. Искаше му се момчето да каже нещо и това желание се превърна в живо кълбо в стомаха му. Той самият не бе в състояние да продума.
Тя се върна отново, този път с Урс. Снажният моряк пристъпи в параклиса, видя Гео и възкликна:
— Приятелю!… Какво…
После бързо се приближи до Гео и сложи топлите си ръце на раменете му.
— Как… — опита се да каже той, но не можа и тръсна глава.
Най-неочаквано Гео се разсмя и потупа превръзката със здравата си ръка.
— Госпожа Медуза все пак успя да си гризне мъничко от мен, а?
