— Това трябва да е пълният вариант на стихотворението, чийто липсващ куплет открих някога в библиотеката на Лептар.
— Нали ти казах — рече Ийми. — Въпрос номер две: каква е връзката между ритуалите на Хама и древните ритуали на Арго? Очевидно този клон от религията на богинята не е бил подложен на прочистване.
— Ако библиотекарят на Олкс Олн ги видеше — пое си дъх Гео, — щеше да ги хване с дълга маша и закрил очи с ръка, да ги хвърли в най-близкия огън.
Ийми изглеждаше озадачен.
— Защо?
— Не си ли спомняш? Те са забранени. Една от причините да ги унищожат е била увереността им, че никой не знае за тях.
— Питам се защо — каза Ийми.
— Въпрос номер три. Откъде ги взе?
— Ами просто подозирах, че са тук. И ги поисках.
— Струва ми се, че имам отговорите на тези въпроси.
— Чудесно. Слушам те.
— Започваме с третия, връщаме се на първия и продължаваме с втория. За по-лесно. Защо са били уверени, че никой не знае за ритуалите? Просто защото те твърде много приличали на ритуалите на Хама. Помниш ли онези, които намерихме в изоставения храм? Ей сега ще опресня паметта ти. И двете групи ритуали са почти еднакви, като изключим тук-там променени имена и цветове от черно в бяло, някои различия в растителната символика. Според мен е станало следното: когато преди петстотин години силите на Хама нападнали Лептар, на Лептар не му било нужно много време, за да открие приликите. От видяното в град Нова Надежда можем да заключим, че някога, да речем преди петстотин години, цивилизацията на Аптор е била много по-развита от тази на Лептар, и не би й било кой знае колко трудно да осъществи нашествието. А когато Лептар пленил първия скъпоценен камък и успял да отблъсне Аптор, жреците сметнали, че най-добрият начин да се избегне влиянието на Хама и Аптор, е да направят ритуалите на Арго колкото е възможно по-различни от тези на техния враг, Хама. Преди нашествието, на Лептар може би е имало малобройни последователи на Хама, но всички следи били унищожени заедно с ритуалите.
— Е, и?
— Изглежда на Аптор има неколцина мирни последователи на Арго. Може също така между двете страни да се е осъществявала и някаква търговия, което обяснява факта, че разказите за Аптор са се запазили предимно сред моряците. Вампирите и крилатите същества съответствуват твърде точно на моряшките истории, за да бъдат случайност. Колцина според теб са тези, които са претърпели корабокрушение на брега на Аптор, видели са нещата, които видяхме и ние, и са успели да се върнат живи, за да разкажат за тях?
— Сещам се за двама — каза Ийми.
— А?
— Снейк и Джорд — отвърна Ийми. — Спомни си думите на Арго, която каза, че шпиони от Аптор е имало и преди. Джорд определено е единият, а другият, струва ми се, е Снейк.
— Това съответствува на Правило Номер Едно. — Той стана от леглото. — Хайде. Да се поразходим. Искам да изляза малко на слънце.
Те се приближиха към стената. Гео я натисна и триъгълният панел се плъзна встрани.
Като завиха няколко пъти по коридора, Гео каза:
— Надявам се, запомняш откъде минаваме…
— Имам отлична способност за ориентиране — отвърна Ийми.
Коридорът внезапно свърши със стълбище, в долния край на което видяха огромно бяло множество. Трийсетина стъпала под тях жриците се подреждаха в колони с обърнати напред глави. Всяка бе поставила ръка върху рамото на жената отпред. Монахините бяха повече от сто, но колоните бяха идеално прави. Всяка колона изчакваше преминаването на съседната, преди да тръгне. Тишината и белотата бяха като в сън.
В дъното върху платформа се издигаше огромна статуя на коленичила жена, изсечена от същия лъчист бял камък.
— Откъде са дошли тези жени? — прошепна Ийми. — И къде държат мъжете?
Гео сви рамене.
Една от жриците прекоси храма. Стигна до стълбището, и като тръгна нагоре, Гео разпозна в нея тяхната домакиня. Тя се спря пред тях и едва чуто изрече:
— Господа, вие смущавате часа за медитация. Помолих ви да не обикаляте безцелно из манастира. Моля, последвайте ме.
Тя се плъзна безшумно покрай тях, а Гео и Ийми се спогледаха намръщени. След няколко завоя Гео каза:
— Прощавайте, господарке, не искахме да нарушаваме реда, но ние сме привикнали към естествената смяна на деня с нощ. Имаме нужда от свеж въздух и зеленина. Тази подземна белота е потискаща и ни изнервя. Бихте ли ни показали откъде да излезем?
— Не — отговори тихо сляпата Жрица. — Освен това сега настъпва нощ, а вие не обичате мрака.
— Нощният въздух и тишина биха ни ободрили — възрази Ийми.
— Какво знаете вие за нощта? — отвърна Жрицата с отсянка на язвителност в гласа.
Стигнаха параклиса, където приятелите се бяха видели за пръв път след премеждието.
— Тогава — предложи Гео, — не бихте ли останали с нас да си поговорим? Има толкова неща, които
