измервателни уреди. Отпред бе поставена стойка с бинокъл и нещо като чифт слушалки.
— Обзалагам се, че тук не е влизал никой от времето, преди тия момичета да ослепеят.
— Така изглежда — каза Ийми.
Гео се приближи до екрана с по-малкото циферблати и завъртя някакъв ключ.
— Защо го направи?
— А защо не?
Внезапно по екрана пробягнаха цветни светлинки — синьо, зелено, червено. Те премигнаха.
— Това са първите цветове, които виждам, откакто сме тук.
Цветовете посивяха, потъмняха, разляха се в неясни петна и след миг екранът им показа гола бяла стая, в която стояха двама млади боси мъже. Единият беше негър с по-светли на цвят длани, а другият — с рошава черна коса и една ръка.
— Ей! — извика Ийми и помаха с ръка. Фигурата от екрана повтори движението му. — Това сме ние!
Гео тръгна напред, онзи от екрана — също. Той натисна някакъв бутон и фигурите избухнаха в цветове. После екранът изцяло побеля.
— Какво е това? — попита Ийми.
— Сигурно е стая, в която няма никой.
Гео отново докосна бутона. Когато екранът се избистри, те видяха столовата. Край дългите маси седяха над сто жени, които навеждаха и изправяха слепи лица над купи с червеникава супа. В ъгъла зърнаха своята маса, която беше празна.
— Сигурен съм, че оттук можем да надникнем във всяко от помещенията на манастира. — Той отново натисна копчето. — Може би ще открием Урс и Снейк.
Още две стаи, после на екрана се показа голямата празна храмова зала със статуята на коленичилата Арго.
— Чакай малко! — извика Гео, когато преминаха към друго помещение.
— Какво?
Там стояха три слепи жени. На едната стена имаше подобен на техния екран, но по-малък. Жените, естествено, не виждаха изображението, но вниманието на Гео бе привлечено от лицето на екрана.
Една от жените беше със слушалки на ушите и говореше пред къс метален прът, докато крачеше из стаята.
Но това лице!
— Не го ли познаваш? — попита Гео.
— Че това е Джорд! — възкликна Ийми.
— Свързали са се с кораба и вероятно преговарят за нашето връщане там.
— Да можехме само да чуем какво си приказват! — додаде Ийми.
Гео се озърна и взе металните слушалки от стойката пред екрана.
— Тя изглежда чува с помощта на това — каза той, имайки предвид Жрицата, и си постави слушалките.
— Е? — попита Ийми.
Гео се заслуша.
— Да, разбира се — говореше Жрицата.
— Тя е решила да остане в пристанището още три дни, до края на седмицата — докладва Джорд. — Сигурен съм, че няма да чака повече. Все още не знае какво да мисли за мен, а на моряците взе да им омръзва и като нищо ще се разбунтуват, ако останем повече.
— Ще се отървем от затворниците още тази вечер. Няма как да се върнат — обяви Жрицата.
— Задръж ги още три дни. Не ме е грижа какво ще правиш с тях — каза Джорд. — Камъните не са у нея; тя не подозира моята… нашата сила; и със сигурност ще отплаваме в края на седмицата.
— Жалко, че не са у нас, въпреки усилията ни — каза Жрицата. — Но и трите са на Аптор и рано или късно ще попаднат в ръцете ни.
Джорд се изсмя.
— А Хама изглежда не е в състояние да ги задържи у себе си дори десет минути, преди отново да му ги вземат.
— Не ти е работа да съдиш нито Хама, нито Арго — смъмри го Жрицата. — Ти си нает от нас единствено, за да си вършиш работата. Свърши я, докладвай и не обременявай нито себе си, нито нас с мнения. Не са желателни.
— Да, Господарке — отвърна Джорд.
— Тогава довиждане до следващия доклад. — Тя завъртя ключа и екранът посивя.
Гео тъкмо се канеше да свали слушалките, когато чу Жрицата да казва:
— Вървете и подгответе затворниците за жертвоприношението на изгряващата луна. Видяха твърде много.
Жената излезе, Гео смъкна слушалките и Ийми го погледна.
— Какво има?
Гео изключи екрана.
— Кога ще дойдат да ни отведат? — попита Ийми.
— Веднага — отвърна Гео и преразказа дочутия разговор на Ийми, който го слушаше с нарастващо недоумение. Накрая недоумението прерасна в бурно негодувание.
— Защо? — питаше Ийми. — Защо трябва да бъдем принесени в жертва? Какво сме видели, какво знаем? За втори път се оказвам пред лицето на смъртта и искам да разбера най-после какво толкова, по дяволите, знам?
— Трябва да намерим Урс и да се махаме оттук.
— Ей, какво ти стана?
Негодуванието се бе превърнало в загриженост. Гео стоеше със затворени очи и смръщено лице. После внезапно се отпусна:
— Току-що се опитах да изпратя на Снейк съобщения по мисловен път — да дойде тук и да доведе Урс.
— Но Снейк е шпионин на…
— Хама — каза Гео. — И знаеш ли какво? Не ми пука. — Той отново затвори очи. След няколко секунди ги отвори. — Е, ако дойде — дойде. Да тръгваме.
— Но защо…? — започна Ийми, следвайки Гео.
— Защото имам поетическото чувство, че малко четене на мисли ще бъде добре дошло за нас.
Те поеха с бързи крачки по коридора, откриха стълби. ще то, спуснаха се надолу и хукнаха по долния проход. След втория завой се озоваха едновременно с Урс и Снейк в малкия параклис.
— Мисля, че успях — каза Гео. — Накъде да тръгнем?
— Господа! Господа! — чу се глас зад тях. Снейк се отправи към едно от разклоненията. Другите го последваха. Урс изглеждаше объркан.
Жрицата се плъзна след тях, повтаряйки тихо:
— Умолявам ви, приятели, върнете се. Елате с мен.
— Разбери от нея как да се измъкнем оттук — извика Гео на Снейк.
Четириръкото момче внезапно се спусна по някакво стълбище, зави и продължи нагоре. Излязоха в празна зала.
Момчето хвана дръжката на вратата с четирите си ръце и я завъртя внимателно в едната посока, после обратно.
Минаха две, три секунди.
Гео хвърли поглед назад, видя как Жрицата изкачва последните стъпала и се насочва към тях. Бялата й одежда се развяваше и бършеше стените.
Вратата се отвори, те се втурнаха навън през стена от листа и след миг се озоваха в обширно поле, обградено с гора. Луната хвърляше бледа светлина.
На сто и петдесет ярда в полето видяха бяла статуя на Арго. Докато тичаха през сребристата трева, в пиедестала й се отвориха врати и група жрици забързаха към тях. Гео се обърна и погледна назад. Сляпата
