Не след дълго червеният ръб на кратера надвисна над тях.
— Още много ли има? — попита Урс.
— Мисля, че вече изкачваме склона — отвърна Гео. — Няма ли да е по-добре да спрем и да изчакаме утрото?
— Не можем да спим тук — промърмори Урс, разравяйки с крак пепелта. После се протегна. — Пък и няма време за спане.
Гео се взря в червената омара.
— Питам се какво ли е да надникнеш в гърлото на вулкана посред нощ.
Той тръгна нагоре и те го последваха. Двайсет фута по-нататък скъпоценните камъни осветиха висока канара, чийто връх се губеше в мрака. Те я заобиколиха и откриха две педи широка издатина като корниз, изкачващ се диагонално нагоре.
— Няма да се катерим в тъмното, нали? — попита Ийми.
— По-добре, отколкото по светло — възрази Урс. — Защото няма да виждаш от каква височина ще паднеш.
Ийми стъпи на корниза. След трийсет фута, вместо да изтънее и да ги принуди да се върнат, той се разшири и премина в широка и равна землиста пътека, която водеше право към червеното сияние на върха.
— Променлива страна — констатира Урс.
— Хората се превръщат в животни — каза Ийми, — а джунглата — в планината.
Гео опипа в тъмното остатъка от ръката си.
— И аз май се променям — каза той и изрецитира:
— От кого е това? — поинтересува се Ийми.
— От някой поет или художник — отвърна Гео. — Не съм съвсем сигурен.
— Кой е Христос? — попита Урс.
— Един друг бог.
Скалите зачестиха, и за да може да се катери, Гео трябваше да напъхва отрязаната си ръка в цепнатините и да се повдига с помощта на другата. Острите ръбове режеха дланта му. Снейк, който се катереше пръв, често прехвърляше светещите камъни ту в една, ту в друга ръка. Момчето заобиколи поредната издатина и зъберите проточиха надолу двойни сенки.
Като стигнаха до сравнително равна площадка, те се обърнаха и погледнаха назад. Стояха на ръба на огромна чаша, пълна с мрак. Небето беше обсипано със звезди. Килим от виолетова растителност тъмнееше пред тях. Продължиха нагоре.
Сияещият връх приближаваше с всеки изминал час на нощта. Подухна ветрец, който обсипа косите им със серен прах, и те сбърчиха ноздри.
— По-добре да заобиколим от другата страна — предложи Урс. — Така ще избегнем тоя прахоляк.
Тръгнаха под ъгъл спрямо вятъра, който скоро утихна, и отново поеха направо.
Почвата стана люспеста, камениста и безплодна. Умората заплиташе тежки като камък възли в стомасите им.
— Нямах представа, че кратерът е толкова голям — каза Ийми.
Бяха се приближили доста и червеното сияние, срязано от кратерния ръб, вече заемаше цяла четвърт от небето.
— Да не вземе да изригне отгоре ни — измърмори Урс и добави: — Жаден съм. Ако този Хама е отвъд вулкана, не можеше ли да го заобиколим, вместо да минаваме право през него?
— Вече сме близо — настоя Ийми. — Защо да се връщаме?
Той настъпи някаква глинеста плочка. Вятърът промени посоката си и те се принудиха отново да свърнат от прекия път.
— Надявам се, следиш отклонението от курса? — каза Урс.
— Не се притеснявай — успокои го Ийми.
В лъча светлина от скъпоценните камъни в ръцете на Снейк попаднаха някакви жълтеникави образувания по склона, прилични на миниатюрни закръглени кактуси. Някои от тях издаваха свирещ звук.
— Какво е това? — попита Урс.
— Серни конуси — обясни Ийми. — Серните наслагвания се натрупват под повърхността, нагряват се и се превръщат в малки вулкани.
След още един, сравнително равен участък те започнаха изкачването на последните сто фута през скални жили и виещи се пътеки.
По едно време Урс се обърна назад и видя Гео, който бе спрял на двайсетина фута от групата на тясна тераса. Урс се върна. Лицето на младежа бе плувнало в пот и лъщеше в червените отблясъци.
— Дай ръка — каза Урс.
— Не мога — прошепна Гео. — Ще падна.
Урс се пресегна, обхвана го през гърдите и го повдигна над скалата.
— Спокойно, не си на състезание — каза Урс и двамата поеха след другите.
Ийми и Снейк първи излязоха на ръба. Скоро при тях се изкачиха Урс и Гео. Стояха и гледаха устието на вулкана. Червени и жълти светлини заливаха гърдите и лицата им.
По вътрешната страна на кратера се стичаше злато. Червени езици разтопена лава обгръщаха кипящото в средата езеро, по чиято повърхност с гъргорене се пукаха мехури и изпускаха кафяв дим, които се стелеше по околните скали и преливаше над ръба на кратера.
Под тях бучаха бели експлозии. Припламнаха и угаснаха високи сини пламъци. Паяжина от нишки светлина се разпростря по стените на кратера. Черни като абанос кухини се очертаха върху скалата.
Вятърът рошеше косите на наблюдателите.
Гео пръв я забеляза на двеста фута по ръба. Кървавочервени от пламъците, воалите й се развяваха. Гео я посочи на спътниците си.
Тя вървеше към тях с изправени рамене. Топлият вятър си играеше с бялата й коса. По бръчките на лицето й пробягваха светлини и сенки. Като приближи, сиянието обля като огнена течност полите на развятата й одежда. Тя се усмихна и протегна ръка.
— Коя си ти? — попита Гео.
— Сенки чезнат във сиянието на смях свещен — произнесе жената с нисък, но уверен глас. — И ръце и къщи ще се слеят някой ден.
Сетне помълча и добави:
— Аз съм Въплътената Арго.
— А аз си мислех… — започна Ийми.
— Какво? — попита тихо възрастната жена.
— Нищо — отвърна Ийми.
— Че си много по-млада — обади се Урс. — Ние трябва ли те отведем у дома. — Той посочи с ръка вулкана. — Това не е онази странна светлина, която обгори ръцете ни в града, но изглежда, те е състарила.
Тя хвърли поглед в кратера.
— Този огън е естествен — успокои ги тя. — И идва от прекъснатата артерия на горящата земна кръв. А
