искаме да научим.
Жрицата се извърна, въздъхна тихо и каза:
— Много добре. За какво искате да разговаряме?
— Например — каза Гео, — какво можете да ни кажете за Тъмния Бог Хама?
Сляпата Жрица сви рамене и седна на една скамейка.
— Няма много за разказване. Днес той е само измислица; той не съществува. Съществува само Арго, Единствената Бяла Богиня.
— Но ние сме чували…
— Вие бяхте в неговия изоставен храм — прекъсна го Жрицата. — И сами видяхте. Това е всичко, което е останало от Хама. Вампирите пируват с праха на мъртвите му светци.
Ийми и Гео отново се спогледаха озадачени.
— Сигурна ли сте? — попита Гео.
— Може би — отрони замислено Жрицата — нейде отвъд горящата планина са останали неколцина негови последователи. Но на Аптор Хама е мъртъв. Видяхте руините на неговия град, град Нова Надежда. Вие също така сте първите, които влизат в него, за да се върнат с почти петстотин години назад във времето.
— Нима градът е в развалини от петстотин години?
— Да.
— Какво можете да ни разкажете за този град?
Жрицата отново въздъхна.
— Някога — започна тя, — преди много поколения, Хама бил върховен бог на Аптор. Били му посветени много храмове и манастири. А нашите били малко. Извън тези религиозни светилища страната била варварска, дива, необитаема. Някога на Аптор имало градове, но те били разрушени още преди Големия Пожар. Всичко, което е достигнало до нас, са фантастични разкази за древните времена отпреди огнения дъжд, за огромна мощ, напреднала наука и високоразвита, макар и западаща цивилизация. Тези обширни летописи се съхранявали почти изцяло в манастирите. Отвъд стените им царял хаос: половината от децата се раждали мъртви, другата половина — уродливи. Появата на цели племена от уроди из острова сякаш бил някакъв знак и последователите на Арго решили, че магическото съдържание на тези хроники носи зло, което не трябва никога вече да надвисва над света. Но жреците на Хама мислели другояче. Те решили да използуват тези хроники и да ги разпространят сред хората; били уверени, че те няма да допуснат същите грешки, които довели до Големия Пожар. Отворили книгите и записаният на страниците им сън станал действителност — това бил град Нова Надежда, който сега е в развалини на отсрещния бряг на реката. Създали огромни летящи машини. Построили грамадни кораби, които се потапяли във водата и се появявали на стотици мили, в други пристанища и в други земи. За благото на хората дори впрегнали огнения метал, урана, който някога всял неописуем ужас в света и докарал пламъците.
— Но направили същата грешка като хората преди Големия Пожар? — предположи Ийми.
— Не съвсем — отвърна Жрицата. — Тоест, те не били толкова глупави, та да злоупотребят с огнения метал, който някога опустошил света. Историята е циклична, тя не се повтаря. Бил открит нов източник на енергия, който омаловажил значението на огнения метал. Новата енергия можела да върши всичко, което вършел той, и то много по-добре: да разрушава градове, да топли студените колиби през зимата, но също така и да влияе върху човешкото съзнание. Разправят, че преди Големия Пожар хората излизали със страх по улиците, изпитвайки ужас при мисълта, че всеки момент върху главите им може да се стовари огнен дъжд и да ги умъртви. Изпаднали в паника и започнали да измислят какви ли не смехотворни, безполезни начини за предпазване от огъня.
Гео, Ийми, представяте ли си колко ужасно би било да знаеш, че както си вървиш по улицата, всеки миг могат да изтръгнат от теб разсъдъка ти, да го похитят, да извършат насилие над него и да го върнат неузнаваем обратно в черепа ти? Били създадени само три такива уреда. Но от момента, в който известили за тях чрез няколко фантастични демонстрации, град Нова Надежда започнал да се плъзга по плоскостта на саморазрушението. Животът му продължил още една година и свършил с руините, от които избягахте снощи. През тази година били предприети нашествия срещу по-изостаналите народи отвъд морето, с които само месеци преди това поддържали оживени търговски връзки. Избухвали граждански войни и вътрешни борби обърнали злото срещу собственото отечество. Уредите били изгубени, но не и преди летящите машини да разрушат самия град Нова Надежда. Отворили саркофага на огнения метал, за да всее смърт още веднъж. Сто години след края, пише в нашите летописи, градът бил обливан от светлината на разрушената електрическа централа. И до ден-днешен лампите по неговите магистрали механично светват след залез слънце — това се отчита от нашите уреди, — сякаш мъртви ръце продължават да ги палят. През първите сто години все повече и повече деца се раждаха слепи заради гаснещия огън в града. Накрая се принудихме да заживеем под земята, но бе твърде късно. — Тя се надигна от мястото си. — И тъй, Хама се самоунищожи. Днес на Арго са предани всички същества във въздуха, на земята…
— И във водата — довърши мисълта й Ийми.
Тя отново се усмихна.
— Не съвсем. Имахме неприятности с народа на водните обитатели, както и с невежите вампири. Веднага след Големия Пожар процесите на еволюцията претърпяха рязък обрат, на което се дължи и появата на тези същества. По някакви необясними причини не сме в състояние да ги контролираме. Вероятно интелигентността им е на такова ниско равнище, че не реагират дори на болка. Но всички останали са ни предани. И това е всичко.
— Ами онези… три уреда? — попита Гео. — Какво е станало с тях?
Сляпата Жрица се извърна към него.
— Отгатни сам — отвърна тя с усмивка и излезе от помещението.
— Има нещо гнило в цялата история — каза Гео, когато останаха сами.
— Но какво е то?
— На първо място — каза Гео, — знаем, че съществува храм на бога Хама. Според съня ми големината и разположението му са почти същите като на този манастир.
— А каква е големината на манастира?
— Искаш ли да пообиколим още малко?
— Разбира се. Мислиш ли, че тя знае за Хама и просто се преструва?
— Възможно е — каза Гео и двамата поеха по друг коридор. — Какво ще кажеш за това проникване в човешкия мозък посредством скъпоценните камъни?
— Настръхвам, като си помисля.
— А да го наблюдаваш е още по-неприятно. Арго го демонстрира върху Снейк, когато я видяхме за пръв път. Превръща те в автомат.
— Значи тукашната жрица говореше за нашите камъни.
Някакво стълбище изрязваше бял тунел в стената пред тях, и когато го изкачиха, излязоха в друг коридор. За пръв път видяха врати по стените.
— Ей — каза Гео, — някоя от тях може би води навън.
— Чудесно — отвърна Ийми. — Това място започва да ми лази по нервите.
Той отвори една от вратите и пристъпи вътре. С изключение на блестящата белота помещението бе умалено, но точно копие на приземието на „Ню Едисън“. Бръмчаха две динамомашини, а стените бяха покрити с плетеница от тръби.
— Тук няма нищо — отбеляза Ийми.
Отвориха друга врата. В стаята имаше бяла порцеланова маса и стъклени шкафове от пода до тавана, пълни с лъскави инструменти.
— Бас държа, че тъкмо тук са ти отрязали ръката — каза Ийми.
— Сигурно.
Следващата стая беше по-различна. Блясъкът не беше толкова силен и по стените се бе наслоил прах. Гео прокара пръст по него и се загледа в сивкавата следа.
— Тук е по-уютно.
— Наричаш това уют? — посочи Ийми към отсрещната стена. Два екрана ги гледаха от лицето на метална машина. Под правоъгълниците от тъмно стъкло със заоблени краища имаше циферблати и
