Урс взе здравата ръка на Гео и я заоглежда. После долепи своята до нея и ги сравни. И двете бяха бледи.
— Май никой от нас не е напълно здрав. Аз пък взех, че дойдох на себе си, докато ми чистеха струпеите. Гледката никак не ми хареса и побързах отново да заспя.
Влезе Ийми.
— Ей, тъкмо се чудех… — Той млъкна, после подсвирна. — Ти май здравата си загазил, братко.
Неговите ръце изглеждаха така, сякаш са били потопени почти до лактите в белина, по-нагоре имаха нормалния си виолетово-кафеникав цвят.
— Как е станало това? — попита Урс.
— Когато се придвижвахме по оная проклета греда като циркови въжеиграчи — обясни Ийми, — телата ни са били в сянка и лъчите са засегнали само ръцете ни. Очевидно това е радиация с много точно насочване, непроникваща през желязо, но…
— Много точно какво? — недоразбра Урс.
— Това съм го учил — засмя се Ийми. — Имам нещо интересно и за теб, Гео.
— Само кажи къде сме, по дяволите — каза Урс.
— Намираме се в посветен на Арго манастир — отговори му Ийми. — На другия бряг на реката, срещу град Нова Надежда.
— Това име ми звучи познато — намеси се Урс, но Снейк го стрелна с очи и той млъкна, после се намръщи.
— Ние знаехме, че сте в град Нова Надежда — каза сляпата Жрица. — Намерихме ви край реката, след като успяхте да я преплувате. Мислехме, че ще умрете, но очевидно имате по-големи съпротивителни сили от жителите на Аптор. След това ви доведохме тук все още живи и направихме каквото можахме, за да облекчим болките от изгарянията на смъртоносния огън.
Скъпоценният камък на Ийми също бе изчезнал от врата му. Гео сякаш отново почувствува допира на ръцете във водата, които свалиха връвта от шията му. Ийми навярно бе направил същото откритие, защото плъзна пръсти към гърдите си и погледна Гео.
— Моля господата да дойдат с мен — каза сляпата Жрица на Арго. — През изминалите два дни сме ви хранили само чрез венозни вливания. Сега вече можете да ядете.
Тя свърна по друг коридор и те я последваха. Пристигнаха в още по-голяма зала с бели мраморни скамейки и дълги бели маси.
— Това е манастирската главна столова — обясни тяхната водачка. — Една от масите е сложена за вас. Вие, естествено, няма да се храните заедно с другите жрици.
— А защо не? — полюбопитства Ийми. По лицето й премина сянка на учудване.
— Защото сте мъже — сухо отговори тя.
После ги отведе до масата, на която имаше вино, месо и купи със странни плодове. Щом седнаха, тя отново изчезна
Гео се пресегна за нож. Осакатената ръка увисна над масата и предизвика неловко мълчание.
— Май ще трябва да свиквам — каза Гео и взе ножа с другата си ръка.
Бяха преполовили яденето, когато Урс попита:
— А камъните? Жрицата ли ви ги взе?
— Изгубихме ги във водата — отговори Ийми. Гео потвърди с кимване.
— Е, сега вече я оплескахме — затюхка се Урс. — Тъкмо сме в храма на Арго, можехме да си изпълним задачата и дори да се върнем при Жрицата на кораба, че да се свърши с цялата тази бъркотия, а камъните ги няма.
— Това означава също, че нашите речни приятели са на страната на Хама — каза Гео.
— И просто са ни използвали за да пренесем камъните обратно в Храма му — добави Урс. — Може би, като са ни видели полумъртви след случилото се в града, просто са ни ги взели и са ни изоставили на брега.
— Така излиза — съгласи се Ийми.
— Е, значи Хама си получава камъните и ние вече не сме му нужни. Може дори той самият да ни е предал в ръцете на Арго като един вид награда, че сме ги донесли чак дотук.
— Тъй като и без това щяхме да умрем — каза Ийми, — излиза, че ни е направил услуга.
— И на теб ти е известно какво означава това — каза Гео, и погледна Снейк.
— Какво? — попита Урс. После добави: — О, той сам ще ни каже. Е, Четириръчко, шпионин ли си ти на Хама или не си?
Гео не можа да разтълкува изражението на Снейк. Момчето озадачено поклати глава. После изведнъж стана от масата и избяга от залата. Урс изгледа останалите един по един.
— Само не ми казвайте, че съм го оскърбил с въпроса си.
— Ти не си — отвърна Гео, — но може би аз. Все забравям, че той умее да чете мисли.
— Какво искаш да кажеш? — попита Урс.
— Когато ти му зададе този въпрос, в главата ми нахлуха разни мисли, които никак не биха му се харесали, ако са верни.
— Хм — отрони Урс.
— Мисля, че се досещам — каза Ийми.
— Аз все още…
— С две думи — той е шпионин — възкликна Гео, — и наред с всичко останало, вероятно ни е излъгал за онова радио там в града. И това ми струваше ръката.
— Защо, за… — измърмори Урс и погледна натам, където бе изчезнал Снейк.
Никой не яде повече. Като станаха от масата, на Урс му се доспа и го отведоха в стаята му.
— Мога ли да покажа на моя приятел това, което показвахте на мен? — попита Ийми Жрицата, когато тя дойде. — Той също изучава древните религии.
— Разбира се — усмихна се тя. — Но за хора, изучаващи религията на Арго, вие показвате учудващо невежество.
— Опитах се да ви обясня — поде Ийми, — че ние идваме от страна, където религията се е променила значително с течение на времето.
— Едва ли чак толкова — усмихна се Жрицата. — И не бива да се засягате. Това са най-обикновените ни молитви. Те дори не се докосват до същността на магията. — Тя ги поведе из залата: — А вашето удивление удивява и мен. Вие сигурно сте млад и възторжен народ.
В стената се отвори врата и те пристъпиха в стая, подобна на тази, в която се бе събудил Гео. Тя отново се канеше да си отиде, но Ийми я спря:
— Почакайте. Покажете ни как се излиза оттук.
— А защо искате да излизате? — попита тя.
— Да се поразтъпчем малко — отвърна Гео — и да поразгледаме манастира. Повярвайте ни, ние наистина изучаваме религията на Арго.
— Просто натискате с длан стената на височината на кръста си, и вратата ще се отвори. Но не трябва да обикаляте из манастира. Извършват се ритуали, които не са за пред вашите очи… Не са за пред вашите очи — повтори тя. — Странно, този израз е останал в езика ни. Застанала пред виждащи хора, той ме кара да се чувствувам някак… — Тя не довърши. — Е, разбрахте, нали?
Тя излезе. Вратата се затвори.
— Виж — каза Ийми. — Ето какво исках да ти покажа.
На леглото му имаше куп книги — вехти, но четливи. Гео прелисти няколко страници. Изведнъж вдигна очи към Ийми.
— Ей, та това са печатани книги!
— Въпрос номер едно — отвърна Ийми, — Въпрос номер две. Виж това. — Той се пресегна през рамото на Гео и отгърна книгата.
— Ами че това е…
— Напълно си прав — каза Ийми.
— „Химн на Богинята Арго“ — прочете на глас Гео. И по-нататък:
