Жрица бе забавила ход и вървеше с лице извърнато нагоре към луната. Ръцете й се плъзнаха към шията, откопчаха токата на одеянията и горният кат се свлече в краката й. После се раздипли долният кат — влажна, бледа тъкан, която започна да расте над белите рамене. Тогава, с познат до болка писък, тя се отдели от земята и се издигна към небето, размахвайки бели криле.
Те побягнаха.
Тъмни силуети засенчиха луната. Останалите жрици също полетяха в лунната нощ. Първата застигна бягащите, описа кръг над тях и връхлетя. В бялата лунна светлина пробляснаха оголени зъби. Ветрецът докосваше покрити с козина гърди и издуваше крилете. Само мъничките, мятащи светкавици невиждащи очи бяха червени — рубини във вихъра на белотата.
Снейк промени посоката и хукна към дърветата.
Останал с една ръка, Гео изгуби равновесие. На два пъти без малко да падне, преди да влети с трясък в храсталака, където крилатите същества не можеха да проникнат. Клонките дращеха лицето му, докато следваше шума от стъпките на другите. По едно време му се стори, че ги е изгубил, но миг след това се блъсна в Ийми, който бе притихнал зад Снейк и Урс. Над дърветата се чуваше звук, подобен на плющенето на платна, който ту заглъхваше, ту се усилваше, но ги следваше, когато отново тръгнаха през сплетените храсталаци.
— По дяволите… — изпъшка Ийми след минута.
— Загадката започва да се изяснява — каза Гео и сложи ръка на рамото на Ийми. — Спомняш ли си човека-вълк и онова нещо в града? Единствените същества, които срещнахме тук, и които си остават непроменени, са вампирите. Струва ми се, че повечето обитатели на този остров претърпяват някаква метаморфоза.
— Ами крилатите същества, които срещнахме най-напред? — прошепна Урс. — И те не са се променили.
— Вероятно сме се натъкнали само на женските — отговори Гео. — Мисля, че именно за това искаше да ни предупреди Снейк, когато ни заведе да ги видим в казармата. Опитвал се е да ни каже, че може да ги срещнем и по-късно.
— Искаш да кажеш, че ония другите също биха могли да се превърнат в хора, ако поискат? — попита Урс.
— Ако поискат — наблегна Гео. — Но вероятно са сметнали, че ще е по-удобно да стоят извън манастира. Събират се само когато ще се чифтосват.
— С което може би е свързана церемонията на изгряващата луна — отбеляза Ийми. — Онези, които засенчваха луната, са били мъжките. Предполагам знаеш, че на Лептар има места, където жените поклоннички на Арго не допускат мъже.
— И аз за това си мислех — каза Гео. — За пръв път ми мина през ум, когато не ни позволиха да се храним заедно с жените.
Пред тях започнаха да се появяват ивици сребърна светлина. След пет минути се притаиха в края на гората, над скалите покрай проблясващата река.
— Да скачаме във водата. — предложи Гео. Снейк поклати глава.
— Чакайте… — прозвуча в главите им.
От водата се показа ръка. Мокра и зеленикава, на около един фут от брега, тя се завъртя, стиснала верижката и кожената връв със скъпоценните камъни.
Ийми и Гео замръзнаха на местата си. Урс каза:
— Камъните…
Изведнъж грамадният моряк хукна по скалите към реката.
Над него, препречвайки пътя на лунните лъчи, се събраха три сенки — една бяла и две тъмни. Дали ги забеляза или не, но Урс не се спря.
Ийми и Гео се изправиха на крака.
Урс стигна до брега, хвърли се по корем върху скалата, посегна към ръката, но го покриха пляскащи криле. Ципестите платна шляпаха във водата, чуха се писъци; едно бяло крило се издигна високо във въздуха и се прибра. Две секунди по-късно Урс изпълзя изпод купчината същества, които продължаваха да се борят на брега и във водата. Той с мъка се вдигна на крака и тръгна към скалите. Подхлъзна се, успя да се задържи прав, приближи се и падна в ръцете на Гео и Ийми.
— Камъните… — промълви едва.
Борбата продължаваше в реката. Нещо здраво дърпаше съществата и не им позволяваше да излетят. После изведнъж притихнаха. Като огромни листа трите сенки, подхванати от течението, се понесоха далече от скалите.
На повърхността изплуваха още две тела с лица във водата. Те се поклащаха леко с лъщящи от мокрота зеленикави гърбове.
— Но това са онези, които… — започна Гео. — Мъртви ли са?
Нещо, което много напомняше гореща сълза, го парна по лицето.
Снейк кимна.
— Сигурен ли си? — бавно изрече Ийми.
— Техните… мисли… спряха… — отвърна Снейк.
Легнал пред тях, Урс разтвори издрасканите си длани.
Звездите проблясваха измежду листата. От едната му ръка провиснаха верижката и кожената връв.
— Аз ги взех… — прошепна той. — Камъните…
ГЛАВА ДЕВЕТА
Снейк пое камъните от мазолестата длан и ги окачи на вратовете на Гео и Ийми.
После тръгнаха през гората. Плясъкът на криле бе престанал.
— А сега накъде? — попита Урс.
— Ще се придържаме към Правило Номер Едно — каза Гео. — След като знаем, че Хама все някъде има свой храм, ще се опитаме да го намерим, да вземем третия камък и да спасим Въплътената Арго. После се връщаме на кораба.
— За три дни? — възкликна Урс. — И откъде започваме търсенето?
— Жрицата спомена за група поклонници на Хама отвъд планината. Сигурно е имала предвид вулкана, който видяхме от стъпалата в град Нова Надежда. — Гео се обърна към Снейк. — Добре ли вникна в мислите й, сигурен ли си, че тя говореше истината?
Снейк кимна.
Ийми се замисли.
— След като реката е натам… би трябвало — той се обърна и посочи с ръка — да вървим в тази посока.
С бърза крачка те навлязоха сред сякаш обсипаните с бисери дървета.
— Все още не разбирам какво се случи в манастира — каза Ийми. — Дали наистина това бяха жрици на Арго? И каква е връзката им с Джорд?
— Бих ти отговорил с „да“ на първия въпрос, а отговорът на втория, според мен е, че Джорд е техен шпионин.
— А Арго?… Имам предвид Арго на кораба? — попита Ийми. — Ами Снейк?
— Онази Арго на кораба очевидно не подозира за съществуването на Арго на Аптор — каза Гео. — Точно това искаше да каже Джорд, когато докладва на жрицата, че тя не знае какво да мисли за него. Вероятно също като нас допуска, че той е шпионин на Хама. А този тук… — Той махна с ръка към Снейк. — Не знам. Просто не знам.
Когато светлината отслабна, те легнаха един до друг и се опитаха да поспят. Но само минути след като белият диск на луната потъна зад хоризонта, Гео ги разбуди. В далечината се виждаше аленият отблясък над конуса на вулкана.
Снейк накара камъните да светят и те си запроправяха път напред, през все по-оголваща се местност. Паднали дървета се търкаляха върху огромни каменни отломки. Земята стана черна и твърда като въглен. Из въздуха се носеше острият мирис на угаснала пепел.
