огънаха под тежестта на босите нозе. На шумни групи, по двойки или един по един, с ругатни и смях моряците се изсипаха на крайбрежните улици и покрай хлуещата жълта светлина от вратите на кръчмите, покрай лилавите сводове на пушалните, изпълнени със зловонния дим на тлеещ опиум, кикот и лъщящи начервени устни, се запътиха към домовете на жените.
Капитанът — имаше очи с цвят на паднала над морето мъгла — стисна дръжката на сабята си и каза тихо:
— Е, няма ги вече. Няма да е зле да съберем нови моряци на мястото на десетимата, които загубихме на Аптор. Десет прекрасни мъже, Джордж. Разболявам се, само като се сетя как ги бяха накълцали.
— Десет на мястото на мъртвите — с неприкрит сарказъм отвърна Старши-помощникът, — и двайсет на мястото на живите, които никога вече няма да видим. Луд ще е тоя моряк, дето би продължил с нас. Загубихме двайсет — стига толкоз. — Той беше толкова слаб, че дрехите му висяха като чувал.
— Никога няма да й простя, дето ни заповяда да тръгнем към онзи ужасен остров — рече Канитанът.
— На ваше място бих говорил по-тихо — промърмори Старши-помощникът. — Не е ваша работа да й прощавате. Освен това тя беше с тях и бе изложена на същата опасност. Чист късмет е, че можа да се върне.
Внезапно Капитанът попита:
— Вярваш ли на ония магьоснически истории, дето ги разправят за нея?
— Защо ме питате, сър? А вие?
— Аз не им вярвам — отсече Капитанът, възвърнал бързо самообладанието си. — И все пак, фактът, че сред тримата оцелели от тринайсетте бе и тя, и то без дори роклята й да е скъсана…
— Може би те не закачат жените — предположи Джордж.
— Може би — съгласи се Капитанът.
— Оттогава насам е станала малко странна. Разхожда се нощем. Виждал съм я да крачи покрай парапета, местейки поглед от светещото море към звездите и обратно.
— Десет прекрасни мъже — изрече замислено Капитанът. — Насечени, разкъсани на парчета. Не бих повярвал, че по света може да има такова варварство, ако не бях видял оная ръка във водата. И сега ме побиват студени трънки, като си спомня как сочейки я, хората хукнаха към парапета. А тя се издигна нагоре като някакъв знак, а после потъна сред пяна и зелена вода.
— Капитане — прекъсна го Старши-помощпикът, — трябва да намерим хора.
— Питам, се дали ще слезе на брега.
— Ще слезе, ако поиска, Капитане. Не е ваша работа да й се месите. Вашата работа е да се грижите за кораба и да изпълнявате нарежданията й.
— Имам да свърша и още нещо — отвърна той и погледна към своя неподвижно застанал кораб.
Старши-помощникът сложи ръка върху рамото на Капитана:
— Когато говорите такива неща, говорете тихо, и само на мен.
— Имам да свърша и още нещо — повтори Капитанът. После рязко се обърна и тръгна. Старши- помощникът го последва по пристана, над който се спускаше мрак.
На кея бе тихо. Внезапно едно буре се катурна от купчината си и между отрупаните товари пробягна фигура като птича сянка.
В същото време двама мъже се приближиха по уличката, грейнала в последните лъчи на залеза. По- едрият хвърляше дълга сянка, която повтаряше движенията на жестикулиращите му ръце по стените на притиснатите една до друга сгради. Босите му ходила шляпаха шумно по каменната настилка. Прасците му бяха пристегнати в кожени ремъци. Той обясняваше нещо, размахвайки ръка, а с опакото на другата потриваше късата си червеникава брада.
— Значи смяташ да отплаваш, приятелю? Но да не си мислиш, че ще те вземат заради твоите стихчета и песнички — на тях им трябват яки мъже да дърпат въжетата.
По-дребният, в бяла туника, с кожен колан на кръста, се засмя на думите на приятеля си.
— Само преди четвърт час твърдеше, че идеята е добра, Урс1. Каза, че плаването ще ме направи истински мъж.
— О, единствено животът ни прави мъже — ръката на Урс се издигна нагоре — и единствено той ни прекършва. — Ръката се отпусна надолу.
Дребният отмахна кичура черна коса от челото си, спря и се загледа към лодките.
— Още не си ми казал защо през последните три месеца не са те взели на нито един кораб. — Той разсеяно оглеждаше въжетата, напомнящи черни прорези в синя коприна. — Преди година не ти се събираха повече от три дена на брега.
Жестикулиращата ръка внезапно обгърна кръста на по-дребния мъж и измъкна от колана му кожена кесия.
— Сигурен ли си, приятелю Гео2 — подзе великанът, — че не можем да похарчим част от това сребро за вино, преди да тръгнем? Ако искаш всичко да бъде както трябва, то тогава това е задължително. Когато постъпващ на кораб, редно е да си мъртво пиян и без пукнат грош. По този начин показващ, че си способен да я караш, без да се притесняваш за пари и че издържаш на пиене.
— Долу лапата, Урс! — Гео издърпа кесията си.
— Е, ти пък сега! — възпротиви се Урс, посягайки отново. — Не бъди стиснат!
— Слушай какво, вече пет нощи те поя, време е да изтрезнееш. Ами ако не ни вземат, кой ще…
Но Урс се изсмя и отново понечи да грабне кесията.
— Хайде стига… — отскочи встрани Гео.
Кракът му се удари в търкулналото се буре и той падна възнак върху мократа каменна настилка. Кесията издрънча и се изтърколи настрани. Мъжете се сборичкаха.
И тогава птичата сянка се стрелна между грамадите от товари; безплътната фигура подскочи напред, грабна кесията с едната си ръка, с другата се отблъсна от купчината сандъци и хукна, размахвайки кято крила още чифт ръце покрай тялото си.
— Какво по дяволите… — извика Урс. — Какво по дяволите?
— Хей, ти! — Гео скочи на крака. — Върни се!
Урс вече бе направил няколко скока след отдалечаващото се четириръко същество, което бе стигнало до средата на улицата.
После се разнесе глас, напомнящ звън от счупена винена чаша:
— Спри, крадецо! Спри!
Съществото се закова на място, сякаш се бе блъснало в стена.
— Сега се върни. Върни се!
То се обърна и послушно тръгна назад; движенията му, толкова гъвкави преди миг, сега бяха механични.
— Че то било дете! — възкликна Урс.
Оказа се тъмнокосо момче, обуто в дрипави панталони и голо от кръста нагоре. Гледаше втренчено някъде зад тях.
Имаше четири ръце.
Тогава те също се обърнаха и я видяха.
Тя стоеше на трапа — тъмен силует, очертан върху последните отблясъци на слънцето на хоризонта. С едната ръка придържаше нещо на шията си. Вятърът грабна воала й, разстла виолетовата тъкан на фона на кървавочервения откос над ръба на света, после бавно го спусна.
Момчето като насън се приближи до нея.
— Дай ми това, малък крадецо.
То й подаде кесията и тя я взе. Свали ръка от шията си. В този миг момчето залитна назад, обърна се и се хвърли към Урс, който изръмжа: „Уф!“, а после: „Проклет паяк!“
Момчето се бореше като хидра, в яростно мълчание. Урс го държеше здраво.
