Съкровището на Аптор

— Ще ти дам… да разбереш… аз…

Урс обгърна с едната си ръка момчето през гърдите в здрава хватка. С другата успя да хване и четирите му китки, и го вдигна. Слабото телце затрепери като рязко отпусната струна, но момчето не отрони нито звук.

Жената тръгна към тях по пристана.

— Това ваше ли е, господа? — попита тя, подавайки им кесията.

— Благодаря, мадам — изсумтя Урс и протегна ръка.

— Аз ще я взема — намеси се Гео. После изрецитира:

Изчезват сенките в сиянието на смях свещен.
Ръце и къщи ще се слеят някои ден.

— Благодаря — добави той.

Тя повдигна вежди зад прозрачния воал.

— Вие сте изучавали ритуалите? Може би сте студент в университета?

Гео се усмихна:

— Бях доскоро. Но средствата ми не достигат и трябва някак да преживея лятото. Ще стана моряк.

— Достойно за уважение, но глупаво, може би.

— Аз съм поет, мадам, а казват, че поетите са глупаци. Освен това моят приятел твърди, че морето ще ме направи истински мъж. За да бъдеш истински поет, трябва да си истински мъж.

— Още по-достойно за уважение и по-малко глупаво. Що за човек е вашият приятел?

— Казвам се Урс. — Великанът се изстъпи напред. — И винаги съм бил най-добрият моряк на всички кораби, на които съм плавал.

— Урс? Мечката? Мислех, че мечките не обичат водата. С изключение на полярните. Водата ги подлудява. Струва ми се, имаше някакво много древно магическо заклинание за укротяване на сърдити мечки…

— Кротко, кротко, брате мечо… — поде Гео:

Спи спокоен зимен сън.
И не бой се от вода и огън.
Спи, къпината да израсте,
мед златист да потече,
привечер да заиграе сьомга.

— Ей! — извика Урс. — Аз не съм мечка!

— Не се сърди, но името ти е такова — отвърна Гео и се обърна към дамата. — Виждате, че съм получил добро образование.

— Но аз не съм — отвърна тя. — Поезията и ритуалите ми бяха нещо като хоби в продължение на една година, когато бях по-млада. И това бе всичко. — Тя погледна към четириръкото момче. — Вие двамата си приличате с тези черни очи, тъмна коса… — тя се засмя: — Има ли и други общи неща между поетите и крадците?

— Ами да — оплака се Урс. — Този тук му се свидят няколко сребърни монети, за да намокри с хубаво вино гърлото на най-добрия си приятел, и това си е истинска кражба, ако питате мен.

— Но не ви питам — каза жената.

Урс изпъшка.

— А ти, малки крадецо! — скара се жената. — Малки четириръчко! Как се казваш?

Тишина. Черните очи се присвиха.

— Мога да те накарам да ми кажеш — рече тя и отново вдигна ръка към шията си.

Очите се разтвориха широко, момчето отстъпи заднишком и се блъсна в корема на Урс.

Гео протегна ръка към гърдите на момчето. От вратлето му, на кожена връв, висеше керамичен диск. Върху бялата му полирана повърхност бе изобразен черен червей със зелено око в единия край.

— Това става за име — каза Гео.

— Снейк?3 — Тя отпусна ръка. — Добър крадец ли си? — Тя погледна Урс. — Пусни го.

— Без да съм го понатупал?

— Той няма да избяга.

Урс го пусна.

Четирите ръце се появиха иззад гърба на момчето и започнаха да масажират китките си. Черните очи внимателно следяха жената.

— Добър крадец ли си? — повтори въпроса си тя.

Момчето най-неочаквано бръкна в джоба си и извади нещо, окачено на кожена връв, подобна на тази около врата му. То вдигна юмрук, после разтвори пръсти.

— Какво е това? — Урс надникна над рамото на Снейк.

Жената се наведе, после рязко се изправи.

— Ти… — изрече тя.

Юмрукът на Снейк се за твори внезапно, като черупка на морска мида.

— Страхотен крадец си наистина.

— Какво е това? — попита Урс. — Нищо не видях.

Снейк разтвори пръсти. Върху мръсната длан, сред навитата на спирала кожена връв, в несръчно изработена малка телена клетка, лежеше млечнобяла сфера колкото човешко око.

— Страхотен крадец — повтори жената, но не с досегашния си кристално чист глас, а със странно униние. Тя бе отметнала воала си, и когато отново плъзна ръка към шията си, Гео видя че дългите й пръсти докосват също такъв скъпоценен камък, но обкован в платина и окачен на златна верижка.

Тя вдигна очи и срещна погледа на Гео. Едва доловима усмивка разтвори устните й.

— Не — каза тя. — Не чак толкова ловък, колкото си мислех. Отначало бях сигурна, че е взел моя. Но си го бива, все пак. Ти, който си изучавал древните ритуали на Лептар, можеш ли да ми кажеш каква е тайната на тези камъни?

Гео поклати глава.

От бледите й устни се отрони въздишка, и макар че очите й не се отделяха от неговите, тя сякаш се отдалечаваше, поела заедно с въздишката към сенките на миналото.

— Не — промълви тя. — Всичко е безвъзвратно изгубено или унищожено от древните жреци и жрици, някогашните поети.

На лед да стане капката в ръката,
земята с песни да разтърсим.
Привет на стройните мъже
и стройните жени.
Очите в плен държат видение…

Тя изрече стиховете с благоговение.

— Познати ли ти са? Можеш ли да ми кажеш откъде са?

— Само два-три реда — отвърна Гео. — И с някои разлики.