— Бе убит при изследването на катакомбите на Ганимед31, когато второ лято подред работехме за Юпитерианската Геологична Служба.
— Като Кати — каза Рон след кратка пауза.
— Мюълз Арънлайд беше…
— „Имперската звезда“! — възкликна Рон и се ококори. — „Кометата Йо“! Какви книги! Били сте в тройка с Мюълз Арънлайд?
Тя кимна.
— Доста весели книжки, нали?
— По дяволите, всички съм ги чел! Що за мъж беше той? Прилича ли на „Кометата Йо“?
— Всъщност „Кометата Йо“ е Фобо. Но на него не му хареса, аз се разстроих, а Мюълз започна да пише нов роман.
— Искате да кажете, че в тези романи всичко е истина?
Тя поклати глава.
— Повечето книги представляват фантастични истории, които биха могли да се случат. А Мюълз? В романите си той се маскираше. Беше тъмнокос, замислен, невероятно търпелив и много добър. Той ми разясни абсолютно всичко за изреченията и абзаците. Знаеш ли какво емоционално въздействие оказват абзаците в текста? Обясни ми как да отделя това, което искам да кажа, от това, което искам само да се подразбира, и кога да правя едното, кога — другото — тя замълча за малко, после продължи: — Веднъж ми даде един ръкопис и каза: „Виж това и ми кажи дали е както трябва.“ Единственото, което можах да му кажа бе това, че думите са твърде много. Беше скоро след смъртта на Фобо. Тъкмо започвах да пиша стихове. Ако все пак нещо съм постигнала, изцяло го дължа на Мюълз. Разболя се от болестта на Колдър след четири месеца. И двамата не успяха да видят първата ми книга, макар че повечето от стиховете ги знаеха. Може би Мюълз все някога ще ги прочете. Дори може да реши да напише продължение на „Кометата Йо“. Или ще дойде в Моргата, ще извика матрицата на моя мозък и ще каже: "А сега виж това и ми кажи дали е както трябва. Ще мога да му кажа много повече от предишния път. Но това няма да е моето съзнание — Ридра почувства как я обзема печал.
— … Много повече…
Рон седеше със скръстени крака, опрял лактите на коленете и сложил главата си в дланите.
— „Имперската звезда“ и „Кометата Йо“ — колко много радост са ми донесли тези книги! Понякога цяла нощ сме спорили за тях, коригирахме ги, или отивахме в книжарницата и ги слагахме пред другите книги.
— И аз съм го правил — каза Рон. — Просто защото ми харесват.
— Беше ни весело. Смеехме се дори когато спорехме кой ще спи по средата.
Тези думи подействаха като парола. Рон започна да се изправя.
— А аз най-сетне имам двама — продума той. — Би трябвало да съм щастлив.
— Може би да. А може би — не? Те обичат ли те?
— Казват, че ме обичат.
— А ти?
— Господи, да! Говорех с Моли и тя се опитваше да ми обясни нещо, но все още не се справя добре с английския. Обаче разбрах какво иска да ми каже — той се изправи и погледна нагоре, сякаш търсеше думите там.
— Удивително!
— Да — Рон я погледна. — Наистина е удивително.
— А ти и Кали?
— Ами! Кали е една голяма мечка, мога да играя с него, дори да го поваля по гръб. Проблемът е в него и Моли! Той не я разбира. И понеже съм по-млад, той си мисли, че трябва да се научи по-бързо от мен. Това не му се отдава, защото страни от нас! Винаги мога да се справя с него, независимо в какво настроение е. Но Моли не го е опознала и си мисли, че й се сърди!
— Искаш ли да ти кажа какво да правиш? — попита Ридра след кратка пауза.
— Знаете ли?
— Да. Предполагам, че страдаш много, дори повече, отколкото ако наистина не се разбирате. Това е така, защото ги обичаш, а ти се струва, че с нищо не можеш да помогнеш. Но не е така!
— Защо?
— Защото и те те обичат.
Рон замря в очакване.
— Когато Кали изпада в лошо настроение, Моли не знае как да се отнася с него, така ли?
Той кимна.
— Тя говори на друг език, а Кали не я разбира.
Ново кимване.
— Ти можеш да разговаряш с двамата, нали? Но не трябва да си посредник, това не е средство. Обаче би могъл да ги научиш да правят това, което правиш ти.
— Да ги науча?
— Как действаш с Кали, когато е в лошо настроение?
— Чеша го зад ушите. Докато не започне да се смее. Тогава го събарям на пода.
— Много добре. Дано да подейства. Покажи го на Моли. Тя е спорна натура. Отначало нека потренира на теб, докато не свикне да го прави както трябва.
— Не искам да ме чешат зад ушите!
— Понякога се налага да правим жертви — тя се опита да сдържи усмивката си, но не успя.
Рон се почеса по челото.
— Да… Май е така.
— Също така трябва да научиш Кали да разговаря с Моли.
— Но и аз не знам думите! Просто се сещам по-бързо от него.
— Ако Кали знае думите, това ще помогне ли?
— Разбира се!
— В каютата имам учебник по кисуахили32. Ще му го дам, когато се върнем на кораба.
— О, прекрасно! — Рон спря, отстъпи обратно към храстите. — Само че Кали не обича да чете.
— Ще му помогнеш.
— Да го науча?
— Точно така.
— Мислите ли, че ще ме послуша?
— За да се сближи с Моли? — попита Ридра. — Сигурно ще те послуша.
— О, да! — Рон се изправи като пружина. — Да! Ще ме слуша!
— Ще дойдеш ли вътре? Вечерята е след няколко минути.
Рон се обърна към перилата и се загледа в яркото небе.
— Тук имат прекрасен щит.
— Да, за да не ги изгори Белатрикс — обясни Ридра.
— Сигурно затова не се замислят над това, което вършат.
Тя повдигна вежди. Момчето се вълнува от истината и лъжата, дори от семейните проблеми на дворянството.
Напрегнатите рамене на Рон й подсказаха, че той ще дойде по-късно — иска да размисли още малко. Ридра премина двойната врата и започна да слиза по стълбата.
— Видях ви когато излизахте и реших да почакам, докато се върнете.
Не го беше виждала никога преди. Черно-синята коса обрамчваше лицето, което беше твърде грубо за възрастта му — около тридесет години. Направи крачка встрани, освобождавайки пътя с невероятно икономично движение. Изчака Ридра да се приближи и кимна към хората в залата. Показа барона, който се движеше сам в средата на помещението.
— Този Касиус има много гладен поглед.
— Чудя се само колко ли е гладен? — каза Ридра, но веднага почувства неопределена тревога.
