Сърцето й отново заби бясно. Опита се да закачи към това „но“ някаква фраза, обаче не успя. Почувства световъртеж и политна. Бътчър успя да я хване, преди да падне.
И пак кръглата, синя, топла стая. Този път беше сама и можеше спокойно да обмисли какво се случи в общата зала. Изобщо не беше това, което няколко пъти се опита да опише на Моки — телепатията! Явно е свързана с предишните й способности и представляваше нов начин за мислене — откриваха се нови, необятни светове за размисъл и наблюдение. Тогава защо е болна? Ридра си спомни, че когато мисли на Вавилон-17, времето се забавя, а мисловните й процеси се ускоряват. Очевидно психичните процеси също стават по-бързи, а организмът не успява да реагира.
Според записите от „Ренбо“ следващата диверсия ще бъде в щаб-квартирата на Администрацията на Съюза. Ридра искаше да пристигне там по-рано, да предаде езика, речника и граматиката и да се оттегли. Почти се бе отказала да търси тайнственият източник на посланията. Но… Имаше нещо, което я задържаше, и това „нещо“ трябваше да се разнищи…
Все още главата й се въртеше и се чувстваше отпаднала, но се подпря на окървавените си длани и се опита да стане. Безчувствената жестокост на Бътчър, подплатена с нещо нечовешко, но истинско, беше ужасяващо, но все пак търпима и човешка. Дори опръскан с кръв огромният Помощник изглеждаше по- безопасен от света, коригиран от онзи изумителен език. Какво би могла да каже на човек, който не изговаря „аз“? Какво би могъл да й каже той? Джебъл, с цялата му грубост и безцеремонност, се вписваше напълно в границите на цивилизацията.
А животинската кръвожадност на Бътчър я… очароваше!!!
IV
Ридра стана от хамака. Вече няколко часа се чувстваше по-добре, но продължаваше да лежи и да мисли. Наклонената пътека се приближи до краката й.
Изкачи се до коридора. Стената зад нея се затвори. Насреща й се понесе въздушен поток. Полупрозрачните панталони докосваха босите й стъпала. Изрязаната рокля свободно падаше на раменете й.
Добре си почина по време на нощният период на „Тейрик“. В бойни условия времето за сън беше строго регламентирано, но при придвижването из пространството имаше часове, когато целият екипаж спеше.
Вместо да се насочи към общата зала, Ридра зави по непознат тунел, спускащ се надолу. От пода струеше бяла светлина, която след петнадесет метра се смени с кехлибарена, а след това стана оранжева. Спря и погледна напред — там оранжевата светлина се сменяше от червена, която по-нататък преминаваше в светлосиня.
Стените се размърдаха, таванът се издигна нагоре и изчезна от погледа. Пред очите на Ридра играеха ярки въздушни цветни петна. Тя се обърна и се опита да се ориентира в приличащата на дъга мъгла. Забеляза човешки силует.
— Бътчър?
Той тръгна към нея. Струваше й се, че колкото повече се приближава, толкова по-осезаемо се променят чертите на лицето му. Бътчър спря и кимна.
— Почувствах се по-добре и реших да се разходя — обясни Ридра. — Къде съм попаднала?
— Това помещение е за Разединените.
— Трябваше да се досетя — те тръгнаха заедно. — Вие също ли се разхождате?
Мъжът поклати тежката си глава.
— Близо до „Тейрик“ минава чужд кораб. Джебъл иска мнението на Разединените.
— Съюзник или Завоевател?
Бътчър повдигна рамене.
— Знаем само, че е нехуманоиден.
От началото на междузвездните полети бяха изследвани седем галактики и бяха открити девет разумни раси. Три от тях поддържаха Съюза, четири бяха на страната на Завоевателите, а с останалите две така и не бе установен контакт.
Бяха навлезли дълбоко в Сектора на Разединените. Всичко наоколо беше някак… нематериално. От стените струеше синкава мъгла, непрекъснато променяща формата си. Ехото разнасяше всевъзможни звуци, породени от обмяната на енергия между Лишените от Тела. Тук-там присветваше и пред очите на Ридра, сякаш за да я дразнят, изникваха образи на смътно познати призраци, появяваха се и веднага изчезваха.
— Колко далеч ще навлезем? — попита тя.
Беше готова да го следва навсякъде. Все пак й се мярна мисълта: „Щом не знае думата «аз», как ще разбере думата «ние»?“
Бътчър отвърна кратко:
— Скоро.
Обърна се към нея, впи тъмните си очи в нейните и зададе абсолютно нелогичен въпрос:
— Защо?
Тонът му беше много различен от този, с който Ридра бе свикнала, и изобщо не съответстваше на обстановката. Тя прехвърли в паметта си разговорите им, опитвайки се да си спомни какво нередно е направила или казала.
Той повтори:
— Защо?
— За какво питаш, Бътчър?
— Защо спасение на Джебъл от Корд?
Въпросът съдържаше само любопитство.
— Защото Джебъл ми е симпатичен, освен това ми е нужен, за да ме закара до щаб-квартирата. Освен това ми беше приятно, че аз… — тя млъкна за миг. — Знаете ли какво е това „аз“?
Той поклати глава.
— Откъде сте, Бътчър? На коя планета сте роден?
Екскаторжникът вдигна рамене.
— Главата — каза той след малко. — Казаха, нещо не е наред с главата.
— Кои?
— Лекарите.
Между тях премина синкава мъгла.
— Лекарите на Титан?
Бътчър кимна.
— Тогава защо са ви изпратили в каторгата, а не в болница?
— Мозъкът не е болен. Ето тази ръка — той вдигна дясната — уби четирима за три дни. А тази — той вдигна лявата — уби седем и разруши четири сгради с взрив. Кракът — той се потупа по левия крак — счупи главата на пазача на банката. Там има много пари, прекалено много. Не може всичко да се изнесе. Може да се изнесе само четиридесет хиляди кредита. Малко.
— Ограбили сте банка за четиридесет хиляди кредита?!
— Три дни, единадесет човека, четири сгради — всичко за четиридесет хиляди. Но Титан… — лицето му потрепери. — Там не беше весело.
— Да, чувала съм. Колко време не успяваха да ви хванат?
— Шест месеца.
Ридра подсвирна.
— Свалям ви шапка! Да издържите толкова дълго след грабеж… А имате достатъчно знания, за да направите сложно цезарово сечение и да извадите плода жив! В тази глава има нещо…
— Лекарите казват — мозъкът не е глупав.
— Чуйте ме. Сега разговаряме… И занапред ще водим дълги и обстойни разговори… Но трябва първо да ви науча… — тя се запъна. — Най-напред трябва да ви науча на нещо.
— Какво?
— Относно „аз“ и „ти“. Чувате тези думи стотици пъти на ден. Никога ли не сте се замисляли какво
