— И въпреки това е така — тя посочи кайбирийския кораб. — Той лети.
Следеше как усилено работеше мисълта му. След малко допълни:
— Правилните думи, Бътчър. Те спестяват време и облекчават работата.
След малко той попита:
— Какво е това „аз“?
Ридра се усмихна.
— Преди всичко — това е нещо много важно. Много по-важно от всичко друго. Докато „аз“ е живо, мозъкът работи. Защото той е част от него. Книгата е, корабът е, Джебъл е, Вселената е, но аз съм.
Бътчър кимна.
— Да. Но аз съм какво?
На екрана, закривайки звездите и кайбирийския кораб, се появи друг звездолет.
— На този въпрос можете да отговорите само вие.
— Сигурно „вие“ също е много важно — промърмори Бътчър. — Мозъкът отбелязва, че вие — съм.
— Прекрасно! Но се казва „вие сте“.
Неочаквано той докосна бузата й. Шпората на юмрука му закачи долната й устна.
— Вие и аз — каза Бътчър и се загледа в лицето й. — Тук няма други. Само вие и аз. Но кой кой е?
— Вече имате идеята — кимна тя. Бузата й се потърка в пръстите му. Гърдите му бяха хладни, а ръцете — топли. Ридра го хвана за китката. — Понякога ме плашите.
— Аз и мене. Само морфологична52 разлика, нали? Мозъкът разбира какво е било преди. Защо ме плашите понякога?
— Плаша се. Морфологична корекция… Плашите ме, защото ограбвате банки и вкарвате ножове в хорските очи!
— Защо се страхувате от аз?… Корекция, от мен?
— Защото това е нещо, което не съм правила, не искам и няма да правя. А вие ми харесвате, харесват ми вашите ръце върху моите бузи. Затова ако изведнъж решите да забиете нож в окото ми…
— О, никога не вкарвайте нож в окото ми! — горещо каза Бътчър. — Аз не трябва да се страхувам!
— Бихте могли да измените мозъка си.
— Вие не искате — той се вгледа в Ридра. — Всъщност аз не мисля, че вие искате да ме убиете. Вие знаете това. Аз знам това. То е нещо друго. Защо аз не ви казвам друго, което да ме плаши? Може би виждате нещо, което искате да разберете? Мозъкът не е глупав — ръката му обхвана шията й, в очите му се четеше загриженост. Ридра вече беше виждала това изражение в биолабораторията, когато той се обърна от мъртвият зародиш.
— Веднъж… — бавно каза тя. — Това беше птица…
— Птиците плашат мен?
— Не. Но тази ме изплаши. Бях дете. Спомняте ли си вашето детство? Повечето хора стават това, което са, благодарение на втълпените им от детинство навици.
— И при мен също?
— Да, аз също. Моят лекар беше приготвил птицата за подарък — на мен. Беше говорещ скорец, умееше да говори. Обаче не разбираше това, което казва, просто повтаряше като записана лента. А аз не знаех, че не разбира… Много пъти съм узнавала какво искат да кажат хората, още преди да са си отворили устата. По-рано не разбирах как става, но тук, на „Тейрик“ разбрах, че това е нещо като телепатия. Та птичката са я обучавали да говори, като са я хранили с дъждовни червеи. Знаете ли колко дълги могат да бъдат червеите?
— Толкова? — Бътчър разтвори пръсти и показа една педя.
— Да, дори и по-големи. А самият скорец е доста дребен. С други думи, червеят може да е дори по- голям от птицата. Бяха я научили да казва: „привет, Ридра, какъв хубав ден, колко съм щастлива.“ Обаче за нейния мозък тези думи означаваха само една комбинация от зрителни и вкусови усещания, които могат да бъдат преведени горе-долу така: „Приближава се още един дъждовен червей.“ И затова когато влязох при птицата и я поздравих, тя отвърна: „Привет, Ридра, какъв хубав ден, колко съм щастлива“ и не можех да разбера, че лъже. Приближаваше се още един дъждовен червей, можех да го видя и да го помириша, и той беше с моя ръст. Предполагаше се, че ще го изям… Изпаднах в истерия. Никога не съм споделяла това с лекаря, защото досега не можех точно да опиша какво се случи. Но дори и сега, като се сетя, изпитвам отвращение.
Бътчър кимна и заговори.
— Напускайки Реа с парите, вие в крайна сметка се оказвате в пещера, в ледения ад на Дис. Нападат ви четириметрови червеи. Те пробиваха скалата с киселинна слуз, която покрива кожата им. Вие се изгаряхте, но ги убивахте. Вие направихте електрическа мрежа от малък акумулатор. Вие ги убивахте, вие вече не се страхувахте. Единствената причина, поради която вие не ги ядете е тази, че киселината прави месото им отровно. И вие нищо не ядете три дни.
— Аз? ? Тоест… вие?
— Вие не се страхувате от неща, от които се страхува аз. Аз не се страхувам от неща, от които се страхувате вие. Това е добре, нали?
— Да.
Той отново приближи лицето си до нейното. След това се отдръпна, очаквайки отговорът й.
— От какво се страхувате? — попита тя.
Той смутено поклати глава.
— Детето. Детето, което умря. Мозъкът се бои, страхува се за вас, че вие ще бъдете сам.
— Страхува се, че ще бъдете самотен?
Той кимна.
— Самотата — това е лошо! Мозъкът знае това. Вие бяхте самотни на Реа, дори с всичките пари. На Дис вие бяхте още по-самотни. И на Титан, въпреки другите каторжници — вие винаги бяхте самотни. Никой не ви разбираше, когато говорехте. И вие не ги разбирахте. Може би защото те през цялото време казваха „аз“ и „ти“, а вие чак сега започнахте да разбирате важността на тези думи.
— Искахте да спасите детето и да го възпитате така, че да говори вашия език? Или поне този английски, който вие говорите?
— Тогава и двамата няма да сме самотни.
— Разбирам.
— То умря — каза Бътчър. После се усмихна и продължи: — Но сега вие не сте толкова самотни. Аз научих вас да разбирате другите. Вие не сте глупави и обучението върви бързо. — Той положи ръце на раменете й. — Аз ви харесвам. Дори когато аз за първи път се появих на „Тейрик“, имаше нещо в мен, което се хареса на вас. Аз видях, че вие вършите неща, които по мое мнение не са добри, но аз ви харесвах. Аз ви казах как да разрушите защитната мрежа на Завоевателите, и вие я разрушихте за мен. Аз ви казах, че искам да се спусна по Езика на Дракона, и вие организирахте полета натам. Вие правите всичко, което аз поискам. Много е важно аз да знам това.
— Благодаря, Бътчър!
— Ако вие някога ограбите друга банка, вие ще дадете на мен всички пари.
Ридра се засмя.
— Благодаря. Никой досега не мие предлагал подобно нещо. Но се надявам, че няма да ограбвате…
— Вие ще убиете всеки, който се опита да навреди на мен, ще го убиете по много по-ужасен начин, отколкото сте убивали досега!
— Но вие не трябва…
— Вие ще убиете всички на „Тейрик“, ако се опитат да ни разделят и да ни оставят самотни!
— О, Бътчър — тя се обърна и притисна юмрук към устните си. — Аз съм лош учител! Не разбрах веднага…
Сподавен, удивен глас:
— Аз не ви разбирам, аз мисля…
Ридра отново се обърна към него.
— Но това съм аз, Бътчър! Аз не ви разбрах! Моля ви, повярвайте ми! Трябва още малко да се
