Помежду две истории ти каза, с въздишка: „Само ако можеше да ни разкажеш нещо за ония клетници от…“ и каза името на въпросния град.
"Разказвачката се спря. О, да. И тя минала през онова място преди дни. Когато чула за скитниците злоупотребила със своята популярност и авторитет на мъдра жена, пълна с истории и поискала да ги види, да бъде с тях в колибата, където ги били затворили, да ги разпита и изслуша внимателно отговорите. Все пак се говорило, че идват от далечни земи и места. Говорило се, че били луди. Може би пък имали истории, които тя да добави към своя репертоар.
„Ти самата лично видя ли ги?“ попита я ти. „Не е да си ги мернала само от другата страна на площада? Говорила си лично с тях? Не си си бъбрила само с ония, които са ти казали, че те са говорили с тях?“
"Да, разбира се, че ги е видяла лично. И говорила с тях. И ги изслушала. Яла с тях в колибата, където били затворени, седяла с тях по-голямата част от вечерта и спала с тях докато и те спели. И на сутринта ги напуснала. Не, било съвсем сигурно, че не са родом от Неверион, който да са напуснали и после да са се завърнали. Но не са, увери ни, и луди. Доколкото могла да разбере, били от някаква съвсем друга страна с език, навици и обичаи съвсем различни от нашите, което обяснявало защо отначало изглеждали като луди; и били страдали много и пътували дълго. Откъде са не могла да каже. Тя самата е от далечните улвиански острови, пътувала е и на юг и на север, но не разпознала нито езика им, нито маниерите. Но били мирни и цивилизовани, доколкото можело да се каже. Да, имали си и истории. Дълго и напрегнато слушала една, с която един мъж успокоявал останалите. Но било на чужд език и, докато тя можела да се радва на неговата мелодика и реч, и дори разпознала един-два жеста, с която била придружена, самият наратив останал затворен за нея. Макар да седяла фасцинирана през цялото време, сега знаела за тази история толкова, колкото знае какво разказват листата на вятъра или ручеят — на брега.
"Но ти вече се бе навел напред, с твоето тъмно изражение. Чух въпроса, който се поколеба, полу- оформен, някъде между челюстта, езика и устните ти. За момент бе, все едно самият едноок бе там с нас и те водеше с ръка на рамото ти и чакаше отговора заедно с теб: „Кажи ми, имаше ли с тях един дребен мъж, на име Нойед, с едно око?“
"Тя бе обезпокоена от силата на твоето питане, както бяха и другите преди нея. „Не,“ отговори, объркана. Не била виждала такъв. Имало куца жена, която повечето време мълчала. Имало един дебелак, който бил болен и трудно дишал. Даже повечето от тях имали рани или осакатявания от пътешествието си из нашите земи. Но дребен едноок? Не, изобщо нямало такъв. Завърши като ни каза, че когато напуснала колибата се върнала при старейшините и им предложила да пуснат след ден-два групата, като им дадат провизии за из път, в името на императрицата, чието царуване е величаво и благородно; и на старейшините просто им трябвало да го чуят от друг за да обявят, че и те всъщност вече се били доближили до такова решение. Щели да направят точно така. (Но тя подозираше, че всъщност вече им било писнало да държат някакви чужденци под ключ.) И била сигурна, че точно това направили. И била потеглила към следващия град.
"Ти се облегна наново на своя диван. Скоро бяхме отново потопени в други истории. От време на време ти хвърлях по един поглед. Онова обаче, което виждах дори по-ясно, отколкото виждах теб бе един дребосък, свил се в края на твоя диван, да се държи за коленете и да слуша толкова внимателно, колкото и ние, червенокосата островитянка, главата му обърната така, че да я вижда с единственото си око. Трябва да ти кажа, това еднооко същество ни заробваше със своето отсъствие!
"Онази нощ помолих разказвачката да преспи в замъка, наредих да й донесат одеала и черги в залата. Дъждът бе спрял и с пълната луна покрай каменните стени на замъка ми, покрити с перлите на лунната светлина, бавно се издигаше мъгла.
"Ти се прозя, ти се протегна, ти се изправи — искал си да направиш една разходка. Някой от нас иска ли да ти прави компания?
"Разказвачката се отказа, позовавайки се на умората.
"Аз? Бях просто прекалено стара и прекалено вдървена за да ми харесват такива нощни разходки по мокрото и хладното. Направо бях изтощена.
"Яхор се опита да те откаже от идеята. Такива влажни нощи били вредни за белите дробове и за черния дроб. Но ти му се изсмя и излезе. Аз се качих в покоите си. Но преди да си легна отворих прозорците да видя сребристия въздух навън. Не можех да видя нито земята, нито дърветата.
"Замъкът изглеждаше, че плава нанякъде из напоена от луната пара. Спомних си как преди дни, от същия прозорец, те бях гледала да се разхождаш на слънцето, както сега правеше в мъглата. Усмихнах се. Както бе донесъл в замъка ми заробващото отсъствие на своя приятел, сега все пак си го беше взел със себе си. Както си стоях, и търсих да те видя и не можех се почувствах, за пръв път от твоето пристигане, в мир. Какво би могъл да кажеш на дребното създание, което те преследваше като сън? През всичките години от тогава и до днес просто съм приемала, че става дума за нещо в центъра на твоето съществуване, за артикулацията на някаква тайна, на основата на която е основан твоят Аз, за началото и края на всичко, между което се намираше онова, от което се отчайваш и онова, на което се надяваш. Може би просто, както гледах навън към мъглата, разбирането, че в теб има такъв център, бе онова нещо, което ме постави в мир онази нощ. След като такъв център имаше за теб и в теб, можех да предположа, че има такъв — колкото и да не съм го виждала — и за мен.
"На следващия ден разказвачката си тръгна, с монети и от двама ни. И малко по-късно ти яхна коня, излезе от двора на замъка ми и отиде към Колхари и към славата си. Дали не съм просто една жена, която иска да види любовта, дори демонична любов като твоята, в ядрото на всички неща? Но често съм се питала оттогава — искала съм да ти задам този въпрос: ако ти тогава беше разказал своята история, с достатъчно подробности и с необходимата дължина, щяха ли тайните, които си шепнехте там в мъглата с твоето еднооко чудовище, бог или призрак, да се окажат в основата и центърът на тази твоя история? Или те щяха да се окажат неща, припламващи в периферията на нашето внимание, като едни маргинални ремарки, които стават история само тогава, когато се кръстосат с други такива?
"Да не би да се окаже, че твоята истинска история, освободителю мой, в течение на която преминаваш от най-нисшето до най-висшето ниво, просто продължава и продължава — както историята на толкова други хора, и само намеква неясно за някакви очертания и форми, докато минава покрай нас? Наистина ли толкова често се повтаряш, и с такива разлики във версиите? Може би ние не сме способни да разбираме онова, което прави историите единни. Може би ние не сме способни да тълкуваме стратегиите на тяхното разнообразяване. (Или тези два провала са всъщност един?) А да не би работата да е просто в това, че като чуем твоята история както ти я разказваш, ние сме толкова разделени, омаяни и разтърсени, че искаме от теб, от нашите различни гледни точки и разбирания, да ни я повториш: а после ти, омаян и разтърсен от това нашето искане, разказваш отново нещо, което винаги изглежда като друга история просто поради насилието, което е оказано върху нас и върху теб от самото повторение? Има разбира се истории, които никога няма да бъдат разказани в тази странна и ужасна земя: една от тях е историята за успеха на един революционер минал през загуба, победа и слава, вън и след това вътре в Двора. Несъмнено една друга е историята за напътствията на една могъща жена, отправени към друга по силата на нейната по- голяма възраст и опит, като например моите напътствия към малката ни императрица, чието царстване е гордо и доказано (дори само в твоята история, Горгик).
"Като Везирка на императрицата, като Освободител на тази земя, ние двамата изживяхме тези истории — но дори ние, дори в тези семпли и варварски времена, бихме се затруднили да ги разкажем: ние бяхме премного заети да ги изживяваме, за да можем да внимаваме в тях от гледна точка на наративната им форма. И никой от нас не се сети да държи под ръка някой писач или разказвач, да ги записва, оформя и предава нататък в класическата за една история форма. И сме принудени да се примиряваме с празни знаци, маргинални мърморения, все едно сме просто добавки към система от прослава, правена от някой друг.
"Дали някой някога ще се потопи в богатата специфика на нашите истории? Не, никога няма да чуя моята разказана. Съмнявам се, че ти ще чуеш твоята. Колкото и похвални да са били нашите действия, нито една от нашите истории днес не би помогнала с нещо на власт имащите.
„Горгик, гледам силните мъже и жени на Неверион. Винаги съм се опитвала да хвана техните образи за мен си. Но знам, че вече не съм силна жена. Това не ме плаши. Не ме безпокои. Имам още достатъчно сила, за да срещна смъртта си. И все пак, всеки път когато напускам замъка си, се питам, дали ще се върна? И кога, питам се, той ще се присъедини към другите руини, разхвърляни като празни обвивки из тази земя която, повече отколкото на всеки друг, сега е твоя?“
