Самуел Дилейни

Играта на време и болка

1

„Никой няма в замъка.“ Боса, старицата клечеше пред стана. (Някой някога беше казал на свинарката, че шарките, които старицата тъчеше, са магически — макар тя да не помнеше кой и кога. Може би беше просто една от историите, които обикаляха двора следобедите). „Никога не е имало. Никога няма да има.“

„Видях го!“ повтори високата жена. С едната си ръка поддържаше изправена пълна дамаджана с вода на рамото си. Другата дамаджана, мандахерцаща се около коленете й и държана с един пръст през дръжката, очевидно беше празна. „Един голям мъж. Яздеше прекрасно стъпващ, грациозен кон със сбруя от кована мед и плетена кожа. Бронята му беше по-гиздава от на който и да е офицер, който е минавал през Неверион. Не е прост имперски офицер. Наметалото му е бродирано като на най-висшите повелители. Влезе в двора на замъка, мина през тръните, слезе от коня и влезе вътре. Наблюдавах го от дърветата.“ Сянката на дамаджаната се премести от тревата към голата земя, после легна на недотъканото платно и се върна обратно. „Трябва да знаеш, това е някой много важен. Той ще пренощува, за да се включи в церемонията по погребението на Повелителя Кродар, което ще мине оттук утре. Защо не е с останалите от обкръжението, това не знам. Хора, които яздят такива коне и се обличат в такава броня и нощуват в местната крепост не бива да пътуват сами. Той трябва да има прислуга и пазванти и красиви шарени каляски — не мислиш ли? Това се очаква от него — поне от някой като него, който така спира да нощува тук.“

„Няма никой в замъка.“ Старицата дръпна совалката, след това я напъха обратно в нишките на основата, хвана една с пръста си и започна нов ред. „Играла си в онези стени и коридори като дете. Беше празно още тогава. Аз съм си играла като дете там. И тогава нямаше никой. Тези покои, тези зали, коридорите, кулите…“ Тя завърза заедно два конеца от основата и ги напъха обратно, след което ги наби надолу за да слегнат. „А сега ми казваш, че има някой в замъка… Що за глупости!“

„Ама не е като да живее там. Просто се е спрял да нощува. За довечера, и не повече. И изобщо защо стоя тук да споря с теб, бабишкера такава!“ (Свинарката забеляза, че сянката на дамаджаната се люшкаше по тревата по-бързо от сянката на совалката.) „Има мъж в замъка тази вечер — силен, велик, властен мъж, който язди хубав кон и е облечен в хубава броня и е наметнат с прекрасна наметка. Погребението на Повелителя Кродар ще мине оттук утре до пладне. Само стой и гледай. Мъжът ще нощува в замъка довечера, и на сутринта ще яхне коня и ще се спусне насам, за да се включи в погребението и отдаде своето уважение на най-великия министър на Неверион. И ще пътува с тях чак до Двореца на Орлите в Колхари. И докато язди, за да ги пресрещне, ще мине оттук. И ако си вдигнеш главата от стана за миг, и ти ще го видиш!“

„И аз съм си играла в замъка,“ каза свинарката. Тя бе на единадесет, много сериозна, доста непохватна, и държеше една котка в мръсните си ръце. „Крепостите са пълни с прекрасни жени облечени в прекрасни дрехи, които танцуват и танцуват с прекрасни мъже. И издават заповеди да се направят невъзможни неща; и в замъка някакви хора веднага хукват да ги изпълняват. Това е онова, на което всички си играят в замъка. Бас хващам, че той на такива неща ще си играе довечера. А когато така си играеш в замъка, той изобщо не ти изглежда празен.“ Свинарката погледна старицата, после високата жена. Тя искаше да намери одобрение в тях, но те изобщо не забелязваха, че тя съществува.

„Замъка е празен.“ Старицата се намести по-удобно, както си клечеше. „Никога никой не е имало там. Нямаше едно време. И сега няма.“

„Това е глупаво!“ Високата жена си вдигна брадичката на нивото на дамаджаната, която държеше. „Само дойдох да ви кажа малко клюки“ празната дамаджана около колената й започна да се люшка още по-бързо — „и какво става? Седите си тука и спорите с мен за нещо, което вие не сте видяли, ама аз съм. Айде стига…“

„Замъка не е изоставен и празен!“ неочаквано пак се включи свинарката. „Пълен е с повелители и повелителки и с влажни, тъмни килии, където те хвърлят своите врагове, оковават ги във вериги и ги бият и ги измъчват и ги убиват по ужасен начин и тия после се връщат като чудовища и търчат и реват зверски из залите на горните етажи и децата, които влизат в замъка да гледат, какво става, изхвърчат с писъци и умрели от страх!“ Закиска се. „Погледнете през парапета на балкона, ще ги видите как бягат — и ще се смеете и ще ръмжите и вие като чудовищата. Замъка е пълна с прекрасни кралици и красиви воини и с чудовища и с магесници…“ И тук сигурно стисна прекалено силно котката, защото беше ячко и непохватно момиче. Котето измяука ужасно, изхлузи се от ръцете й, падна на тревата, търти по двора и нагоре по баира и чак там спря и погледна назад и после реши все пак да избяга окончателно.

„Разбира се, че е празен, не това имах предвид.“ Високата жена хвърли намръщен поглед към малката свинарка. „Ама и ти си като нея! Само казах, че тази вечер там има мъж. И че съм сигурна, че ще бъде там докато погребението не тръгне през селото утре.“

„Аз пък казвам, че няма никой.“ Старицата засили совалката през основата на стана. „И това го знаеш не по-зле от мен. Винаги е било празно там. Кой по дяволите би живял в тия ветровити зали? Кой би нощувал в тия малки, свряни стаички като кутийки? Помисли и за това, как се поддържа чисто това цялото чудо. Как се полира мебелта. Помисли, какъв труд е това!“

„И аз имам над какво да се трудя!“ Високата жена поклати глава. „И изобщо нямам време да стоя тука и да споря с някой, който не може да разбере повече от две думи, навързани заедно (и изобщо как успяваш да не изкривяваш тъкането си!) и с една малка мърла“ — това беше за свинарката — „която сънува кралици и която също има работа!“ Но се усмихна при това.

Старицата обаче се ядоса. „Аз си гледам моята работа!“ Нишките на стана звъннаха. Совалката се гмурна отново. „Вие сте тия, дето се размотавате наоколо с вашите глупави лъжи и празно бърборене!“

Високата жена пак поклати глава и, барабар с пълната и празната дамаджани, тръгна да пресича двора.

Свинарката се помая, дали да тръгне след котката, която, макар да дращеше и да мяучеше, беше по- интересна компания от възрастните. Но се забави покрай стана за малко, гледайки шарките, които се получаваха, с тяхното зелено, бежово, синьо, и как нарастват и се оформят, и придобиват очертания, ред след ред, зад звънящите нишки, под старчески пръсти, под тръпнещата совалка…

2

Дъхът му се заклещи в гърлото и започна да пари: въздухът, който той дърпаше през жегата в себе си го събуди — кашлящ, задушаващ се, ревящ от ярост. Отвори очите си в черното, докато сноп мускули в стомаха му се свиха и го изправиха — което го заболя! Протегна ръка надолу, напипа мократа козина. Удивително горещ, въздухът неохотно потъваше в неговите дробове. Потоци пот се стичаха по бузите, гърба, ръцете му.

Беше невъобразима жега в тъмнината. Опита се да издиша обратно парещия въздух; той изтече бавно и шумно от отворената му уста, малко само по-бързо, отколкото беше влязал; и само малко по-тихо.

Секунди по-късно (струваха му се като минути) започна да поема в дробовете си следващата порция. В съня си бе изкарал малко стомашен сок, който, намествайки се в другата тръба на гърлото му, сега му пареше гърлото до спазъм.

Усещаше киселините в дъното на езика си, чувстваше ги да го горят дълбоко долу в стомаха.

Онова, което се стичаше по него, беше пот.

А малката стаичка, в която бе избрал да преспи (поне имаше легло) беше станала огромно гореща.

Премести крак по рошавото кожено наметало, което бе метнал на пода: козината беше мокра като изкарана от басейн. За секунда си помисли да не би, докато е бил в кошмара, да е разпръснал урина. Но не. Беше само пот. Като се изправи, с боси крака стъпили на камъка, потта тръгна да се стича по хълбоците и задника му. Той преглътна хъркащо още глътка въздух, после пак — гръмко, като хъркането на умиращ: и после въздухът започна да влиза малко по-лесно…

Направи залитаща крачка в тъмнината по посоката, където в неговия спомен бе прозорецът. Пипайки напред с ръце, напипа камък. Обърна се, протегна пак ръце, пак напипа камък; после пак се обърна, натисна, почувства дърво, натисна, нещо поддаде.

И ивичката лунна светлина на стената стана цяло парче лунна светлина. Беше отворил капака на

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×