прозореца.
Премигна.
(Когато заспиваше, беше оставил капака отворен. Сигурно вятърът го е затворил…)
Нощният въздух — макар сигурно това да бе най-горещата нощ на това лято — го заля като студена кладенична вода. Закашля се. За момент помисли, че пак ще се задушава. Но след миг дъхът му, макар още затруднен, мина с обичайното шумолене през устните му, с познатото шептене влезе в дълбините на носа му.
Облягайки се, гол, на каменната стена, погледна надолу през прозореца.
От зеленината (маслинена на цвят при тази луна) на едно дърво стърчеше умрял гол клон. Под него беше басейнът, обрамчен от сложна плетеница тухли, чиято шарка се губеше в тъмнината, а и бе прекъсната тук-таме от нахлуващите бурени. Над блатясалата вода един прилеп пърхаше насам-натам, правейки малки вълнички, които мазни разлюшкваха блатната зеленина. Потта преодоля веждите и нахлу в очите му: мъжът мигна. И всичко долу му се видя като вълмо прежда, над която пикираше прилепът.
Обърна се към пещта, която беше стаята. От всяка страна на сянката му лунната светлина осветяваше пода. Жегата отново го удари в лицето. Въздухът отвън разхлаждаше гърба му. Но как така тази стаичка бе станала толкова гореща?
В ъгъла на пода лежеше на купчина багажът му (от който той беше взел само рошавата мантия): разбъркан, с погребалните подаръци разхвърляни по земята наоколо. Мечът му, запасан в калъфа, си беше на мястото на пода. Налице бяха шлемът, ръкавиците.
По наметалото на пода се чернееше мокрият участък, на който беше спал и се потил.
Капка пот се стече надолу по прасеца му.
Като пое още глътка от знойния въздух на стаята, мъжът я прекоси, спирайки да пипне коженото наметало. Да легне отново там щеше да бъде като да се пъхне в мокри парцали. Освен това, макар жизнен мъж, не беше вече млад мъж; беше на възрастта, в която да прекъснеш нощния сън означаваше да се откажеш от него.
Като стигна до вратата вдигна заключващата греда и я подпря изправена на стената. Но и камъкът на стената беше прекалено горещ — почти не беше за пипане! И докато махаше другите две греди от вратата пак си зададе въпроса как стана така, че стаичката, в която бе решил да пренощува, се е превърнала в такава пещ посред лятото.
Докато сваляше третата греда се появи вечерен бриз. Голият мъж потрепери докато подпираше гредата на стената; горещият камък стопли пръстите на ръцете му. Като пое отново дълбока глътка въздух, отвори вратата и излезе на стълбището.
Не е студено, каза на тялото си. Просто лятна нощ в изоставена развалина. Разтърка слепоочието си с длан, която се покри с мазна пот. Мина с ръка по главата си. Бодливата му коса, вече изтъняваща отгоре, обикновено бе вързана на плитка, по военен маниер. Но плитката се беше разплела. Пръстите му, оплитайки се в косата, я доразплетоха.
Слизайки по стълбите, опита стената с пръсти. Да, дори тук бе топла, въпреки хладината на стълбището.
Започна да слиза в тъмнината. Под босите му крака стъпалата бяха прашни и неравни. Под ръката му камъкът беше грапав. Веднъж прекоси стълбищна площадка, за която имаше някакъв блед спомен, преди да започне да слиза по още едни стълби. За трети, пети, седми път се питаше, дали все пак не трябваше да се върне в стаята за оръжие — та дори и само за камата. И в този момент видя отблясъка.
Нещо пропука.
Върна се и погледна зад ъгъла.
В другия край на залата в голяма камина пламъци облизваха дърва. На пода, на около три метра от камината бе легнал по корем някакъв младеж, с глава на сгъвката на ръката. Имаше жълта коса. Лицето му бе скрито от сън и от сянка.
Големият мъж се намръщи.
И пак помисли да се върне за кама — макар младежът, очевиден варварин, проникнал в замъка по същия начин като него, беше и гол като него. Мъжът се огледа. Защо, почуди се, му трябва на някой такъв голям огън насред горещото лято? Да не би отвън междувременно да е станало чак толкова хладно? Колкото и да се оглеждаше по тъмните ъгли на залата, не можа да забележи някаква раница или сак, принадлежащи на спящия.
Каквато и да бе причината за накладения огън, очевидно неговата топлина бе тръгнала нагоре по система от улеи и шахти, за да превърне стаята му във фурната, от която бе избягал.
Не, не би му трябвало оръжие с този гол варварин — освен ако момчето не спеше с кама под корема си. Но, макар пустинните племена да правиха и така, това не беше в стила на варварите. Като отговор на мислите на мъжа момчето се размърда насън, опитвайки се да се обърне по гръб. (Не, нямаше нищо под корема му освен камъка на пода.) В съня си почеса рядката си брадичка, после легна пак по корем, с единия крак прибран и сгънат в коляното.
Помежду пукането на дървата в огъня мъжът чу диханието на момчето. Ако бях си взел оръжие, само щях да го уплаша ако се събуди, помисли си. Направи крачка навътре в залата, после отиде до варварина и клекна да го наблюдава…
Писъкът започна някъде нависоко, вдигна се през тавана и се загуби в система от ехо.
Мъжът се изви да погледне какво става, загуби равновесие и падна на коляно, подпирайки се на каменния под с юмрук. А момчето се пробуди, надигна се премигвайки и погледна тавана, после мъжа.
Мъж и момче — защото варваринът, въпреки рядката си брада, едва ли беше на повече от шестнадесет — се гледаха един другиго, после погледнаха нагоре в тъмното.
Момчето каза: „Това пък какво беше? Кой си ти? Какво търсиш тук?“ и продължи да гледа ту нагоре, ту обратно към мъжа; после наклони лице така, че огънят огря една обрасла в русо буза, едно премигващо око, оставяйки половината лице в тъмнина.
Огънят пукаше в продължение на три от бавните вдишвания на мъжа (и седем от бързите на момчето).
„Може би,“ каза най-сетне мъжът, „това да беше някой от местните божества, призраци или чудовища, които живеят по такива развалини.“ Пак клекна. „Аз съм Горгик.“ (Като чу името момчето му хвърли бърз и стреснат поглед.) „Какво правя тук?“ Горгик сви рамене, огряни от огъна. „Каквото и ти, предполагам. Реших да нощувам тук защото е по-безопасно от гората, а и селяните наоколо не са особено дружелюбни към чужденци. Утре през града ще минава погребална процесия. Ще трябва да я настигна и участвам, и да стигна с тях до Колхари. И, щом питаш, бях държавен министър в продължение на десет години, ту в Двора на Орлите, ту в странство. И ръководя Съвета на Детето Императрица Инелго (чието царуване е справедливо и щедро) по прекратяване на робството в Неверион.“ Засмя се. „Някои даже ме имат за герой по този повод. Известен съм като Горгик Освободителя.“
„Такъв ли си?“ Момчето го гледаше все по-объркано.
Големият мъж сви рамене. „Малко е недодялана тази титла — не е удобна за ползване дори от случаен нощен познат. Реших да сляза и се порадвам на огъня ти, защото горе това не е възможно.“ Протегна ръка, взе момчето за брадичката и му обърна лицето към светлината.
И двете очи на момчето замигаха. Бяха близо едно до друго, кафяви и в дълги мигли. (На лицето на мъжа огънят осветли белег, който се спускаше като змия по кафявата му буза и влизаше в четинестата брада, побеляла тук таме.) Горгик пусна лицето на момчето и прибра ръка на коляното си. „Сега ти ми кажи ти кой си.“
„Защо ме гледаш така?“
Мъжът пак сви рамене. „Сънувах някакви неща, това май бе събуди… Исках да проверя… Но вече ти казах достатъчно за себе си. Кой си ти? Как се казваш?“
„Аз съм Удрог,“ каза момчето. „Удрог, варварин. А защо си запалил такъв огън тука?“ Надигна се от пода и седна. „Нощта е топла. Да не би да е захладняло?“
„Не съм го запалил аз,“ каза Горгик, „ти си го запалил, Удрог, преди да заспиш. Нали така?“
„Не…“ Момчето отново се огледа из залата и върна поглед към пламъците. „Ама не си ли го запалил ти тоя огън, докато спях?“
Горгик поклати глава. „Като влязох и клекнах да те гледам той вече гореше.“ Присви зелени очи.
