към центъра и от центъра към периферията беше постоянно — нещо, което преобърна само за няколко години всички неверионски разбирания за център и периферия. Появиха се и нови периферии които в днешно време свързваха, като система от цепнатини в мрамора, тъмните сокаци на големите пристанищни градове като Винелет и Колхари с рибарските села по брега и с каменоломните градове до реката, като Енох и Кахеш. От време на време някоя такава цепнатина минаваше точно по средата на някой древен замък, изоставен на своите призраци, божества и чудовища от една аристокрация, която се беше преместила, за да бъде разтворена в по-животворните, по-енергични и в крайна сметка по-богати средни класи.
Тези цепнатини често поемаха хора като Удрог.
Неговата лична история беше достатъчно типична за такова момче. Когато беше на шест години баща му беше загинал на лов. Винаги болнава, майка му се беше споминала година по-късно от треска. В повечето време от следващата година Удрог беше гледан от малкото си варварско племе — възможен, но неприятен живот за едно дете.
Мъжът, който беше източникът на по-голямата част от (крайно нередовната и недостатъчна) материална грижа за детето го биеше и удряше и всякак издевателстваше, и си пестеше премного онези моменти на нежност, които единствени могат да лекуват подобно насилие. Мъжът не бе самият той в добро здраве и накрая беше умрял. Жената, която след него пое грижата за Удрог като го направи част от своето семейство беше грижовна и добра, макар да бе затрупана с дечурлига, изпратени й от най-различни роднини за отглеждане. Сред тях имаше две по-големи деца, които обичаха да отвеждат Удрог в гората, където тримата играеха игри, по време на които се вързваха с въжета и уж наужким се биеха един друг; игри, които постепенно прерастваха в откровени полови занимания — може би защото ранните години на тези по- големи деца са били като на Удрог. Но, като превръщаха в игра онова, което по-рано за тях е било същинско изтезание — двете по-големи момичета и малкото момченце — постигаха власт над мъглата от болка, което бе единственият им спомен от детството. И след първия път Удрог никога не се дърпаше от тези игри — даже ръчкаше момичетата да го водят в гората отново и отново. И може би той да доведе следващия път още момчета…? Докато стана на десет години племето беше се свило до една-трета от първоначалния си обем, защото едно съседно село се беше превърнало, с помощта на пари от север, в доста голям град. Жената живееше вече с друг мъж който, макар и той добър и щедър, си беше довел и своите деца.
Децата бяха станали премного.
Някои трябваше да тръгват да работят.
Някои трябваше да се изнесат към града.
Някои трябваше да се изнесат към някой от другите градове.
Имаше и град, за който някой беше казал, че приятел на приятел е обещал нещо като работа.
Можеше ли момчето да пътува самичко чак до там? Е, и да можеше и да не можеше, това беше положението.
Когато навърши дванадесет, прекарващ повече време помежду градовете, отколкото в тях, Удрог беше вече тръгнал по онези пукнатини, онези нови периферии на Неверион, в които всъщност щеше да прекара целия си живот.
В много отношения тези периферии предлагаха доста приключения: покриваха доста повече от Неверион, отколкото повечето хора можеха да видят за един живот.
Тези цепнатини го доведоха от селото в града. От пустинята в гората. Водеха го от големите винарни, през стригачите на овце та до работа по строежи — рядко като работник (или поне — за повече от един ден), по-скоро като някой, който живее от трохите, които изпадат от основната магистрала на живота и се озовават в цепнатините, в перифериите.
Сред половите срещи с възрастните (на практика всички те — мъже), които всъщност носят радост и лек за толкова деца, колкото и нараняват (защото не е трудно да си нежен с онзи, който ти носи удоволствие; а нежността е добър заместител тогава, когато няма обич), от време на време се случваха и такива, при които го вързваха или оковаваха.
„Няма да стане!“ Удрог беше се опъвал на такива идеи и, за голяма негова изненада, в повечето случаи този негов протест имаше ефект.
После, разбира се, дойде и моментът в който поредният мъж беше предложил като алтернатива: „Защо тогава ти не ме вържеш и не ми сложиш нашийник?“
Е, това беше вече един съвсем възможен подход.
Удрог беше само на тринадесет години, когато това се случи — и беше разпознал, в треперещото, стенещо тяло под себе си едно откровено, разсъблечено удоволствие, което го тласкаше да удря, клати, поти се и гори докато не свърши с такава изумителна сила, че тутакси рухна, замаян и дезориентиран, върху своя мъжки „роб“. В продължение на следващите три дни Удрог си повтаряше, че всъщност е изпитал удоволствието на родения полов господар.
Но желанието, ако бъде внимателно гледано дори и от дете, доста бързо разкрива своите обсесивни черти.
Той бе разпознал онова, което беше изпитал.
Когато мъжете искаха да го изтезават, той все още казваше не — понякога.
Но когато срещнеше мъж който излъчваше определен вид спокойствие и самочувствие, определена стабилност и уравновесеност, вече Удрог беше онзи, който все по-често и все по-рано искаше да бъде връзван и бит.
Често тези мъже се съгласяваха да сторят това. И често на Удрог му харесваше.
Беше само игра, повтаряше си той. Но в неговия ограничен живот на дребни кражби, просии и далавери това беше единствената игра, която му носеше такова напрегнато, макар краткотрайно удоволствие, върху което той всъщност можеше да упражнява някаква власт.
Млади хора, които живеят в такива цепнатини ни изглеждат удивително, дори трагично бързо порастнали на нас, добре социализираните в центъра на нещата. И все пак такива деца, които са ни удивили със своята порастналост, внезапно се оказват напълно неспособни да извлекат изгода дори от най-лесните и елементарни институции на обществото — поне от институциите, които не се намират в периферията, в цепнатините.
Нямаме нужда от повече подробности за да установим как, на 14 години, Удрог беше установил, че коренът на неговата страст бе заровен по най-пряк начин в една от най-разпространените перверзии в един Неверион, толкова отскоро пробудил се от опасния сън на робската институция. И няма защо да описваме всички полови срещи на Удрог в следващите години, които го запознаха с актове и действия, които остават неразбираеми дори за нас, доста по-възрастните от него.
Но, ходейки по пътеките на горите и пазарищата, пристанищата и задните улички на градовете Удрог бе постигнал определена невидимост, която го пазеше от отмъщението именно на онзи тип хора, които биха били шокирани и възмутени от неговите полови занимания.
Онова, което най-силно и най-наскоро беше объркало Удрог беше следното:
Няколко дни по-рано, докато се мотаеше в района на Високата Порта на Еламон, момчето се бе натъкнало на огън, направен встрани от пътя, който наблюдаваше известно време, скрит в храсталака, а после наблюдаваше седнал лице в лице с един коремест бандит, с когото накрая и вечеря. Единият хълбок на бандита бе покрит с белези като на осъден престъпник или роб; носеше дървена обица през едното ухо и на едната ръка му липсваше пръст. Едно сляпо око бе червена руина, видима през полу-затворените клепачи, част от двоен дълбок белег, който изкачваше бузата му и продължаваше нагоре, сцепвайки челото му, все едно някога някакво двойно острие бе раздрало лицето му отдолу-нагоре, оставяйки го не само с набразден белег, приличащ на дебело въже, но и с изражение на постоянно учудване, което не си беше отишло заедно с разрязаното око, дръпнало се навътре в напразен опит да се излекува. Разговорът на бандита беше несвързан, пълен с насилие, което едновременно забавляваше и плашеше Удрог докато мъжът бълваше все нови порции ядене, шегички и истории за героични подвизи. По средата на словесния потоп едноокият беше започнал да нарича себе си Горгик Освободителя, най-великият от на Нейно Величество Министрите, и Спасителят на Народа.
И имаше ли момчето нещо да даде за продължаване на великата кауза за подпомагане на бившите роби да се установят като земеделци на тази земя?
Удрог, разбира се, беше чувал за легендарния Министър който, няколко години по-рано, по време на прокламацията на Императрицата, беше станал най-известният мъж в Неверион. Дори, имаше някаква
