история свързана с Освободителя, за която момчето смътно се сещаше, в която имаше нещо за белег по лицето — или беше за извадено око?
Не, че Удрог бе прекомерно предразположен да вярва на бандита: дори имаше острото чувство, че по всяко време оня може да му скочи. И щеше, ако Удрог пътуваше с каруца, или сак или поне кесия. (Младежът, както повечето неверионски маргинали, ходеше гол и без имущество: това беше най-добрата защита против обирджии.) Но не беше и склонен да противоречи на едноокия: имаше нещо в разказите на тоя бандит за армии, изсипващи се по склоновете и войници, дебнещи в горите, което намекваше не само за жестокост, но и за лудост.
Докато дояждаше последното парче месо, опечено на пръчка от бандита, Удрог помисли да му предложи да се изчукат — но реши, че все пак този е прекалено луд.
И затова, изведнъж, Удрог се оказа станал и политнал обратно към гората, хвърляйки пръчката зад гърба си („Къде хукна? Да пикаеш в храстите ли? Добре, връщай се бързо, имам още да ти разправям…“), и задигайки някакъв буркан от каруцата на бандита, но оня не видя това, защото стана откъм ослепялата му страна.
Навътре в гората, момчето строши капачката на буркана.
Вътре имаше високоферментирала бира. Удрог изпи, колкото можа, хвърли останалото и после, приятно напит, пропълзя обратно към бандита, да види какво става; или да открадне още нещо.
Докато, скрит зад листа и съчки и тъмнина Удрог гледаше как пияният бандит си мърмореше под носа, пристигна още една каруца; някакви мъже ходеха до нея. Те поздравиха бандита и (изглеждаха и те самите като бандити) попитаха дали могат да ползват неговия огън. В процеса на преговорите някак се стигна и до спор.
Внезапно едноокият хукна към каруцата си, очевидно в търсене на оръжие — и тутакси беше наръган и наръган и наръган отново от един от най-тихите пристигнали мъже, който през цялото време се намираше зад гърба му с нож в ръка.
Ама това беше истинско убийство! Помисли си Удрог притихнал и донякъде уплашен. От време на време се беше натъквал на следите на убийство, и после се фукаше пред другите млади маргинали, че всъщност е бил свидетел на самото действие. Но да видиш самия акт! Толкова рядко се случваше!
Убийците започнаха да пребъркват каруцата на бандита докато Удрог, изтрезнял и започнал се бори с надигащото се в гърлото му повръщане, се чудеше дали да избяга за всеки случай, или да остане и задигне каквото е останало, като ония си тръгнат — когато се появи още една каруца!
Убийците спряха тършуването и избягаха.
Съдейки по дрехите, маниерите, пазвантите пътуващи с тях, новопристигналите бяха търговци или пътуващи предприемачи. Слязоха от каруцата за да разгледат трупа, хвърлен върху покрити с кръв листа. Изразиха истински шок от това долно престъпление. Обикаляха огъня отново и отново. Вглеждаха се с уплах в тъмнината на гората наоколо. Обсъдиха с пазвантите и един с друг насилието, настанило се по перифериите на неверионското общество. Накрая заповядаха на пазвантите да вдигнат трупа и го натоварят на каруцата.
Това, което не направиха бе да ритат трупа; да го удрят с пръчки за да видят, дали е наистина умрял; или да претършуват каруцата за плячка; или просто веднага да избягат от това опасно място. Накратко, на Удрог те се видяха още по-луди от едноокия.
Един търговец, който най-накрая се сети да отиде и огледа каруцата на бандита забеляза, първо, много майсторски изработени оръжия и, второ, богато избродиран колан. „Май си имаме работа с обирджия, убит от своя страна за тази плячка. Трябва да са били ония, които чухме да се изнасят толкова бързо като идвахме.“
„Или,“ каза друг, дошъл и той да види, „може би си имаме работа с мъж, който е по-важен, отколкото изглежда, но просто имащ достатъчно разум за да не пътува из пътищата накичен с тези скъпи неща — не, че това го е спасило, както се вижда.“ (Следващата забележка остана в главата на Удрог): „Откъде да знае човек, този може да се окаже и някакъв предрешен Министър на държавата. С нашия късмет сме се натъкнали на политическо убийство. Да върнем тялото в Елламон и да видим, дали там някой може да го идентифицира.“
Взеха със себе си трупа, мулето, повечето от нещата от каруцата и оставиха Удрог, още скрит в храстите (луната се беше току-що показала), да зяпа огнището докато сребърен дим се стелеше и се виеше над пепелта.
Незнайно за Удрог (че и за търговците), сред стените на Високата Порта на легендарния Елламон, в този същия ден, Повелителят Кродар, Министър на Детето-Императрица, пристигнал в този планински град на тайна и отговорна мисия, най-сетне се предаде на треската, която беше застигнала остаряващото му тяло три дни по-рано. Когато падна нощта и изнервените лекари обявиха този най-могъщ мъж на империята за наистина и окончателно мъртъв, вестоносци препуснаха в галоп към всички кътчета на империята с новината докато в останалата част от нощта наемници и слуги работеха на осветление от газени лампи и свещи, за да подготвят шест черни каляски за погребалната процесия която, с нейните двадесет и четирима барабанчици, по дванадесет от всяка страна на кортежа, щеше да върне тялото първо в Колхари и Високия Двор на Орлите, където Детето-Императрица Инелго щеше да се присъедини към процесията, а после да тръгне на юг, за да стигне за самото полагане в земята до рожденото място на Повелителя Кродар на полуостров Гарт.
Преди изгрева барабаните бяха започнали да тътнат.
Шестте каляски тръгнаха от Ванар.
И половин час по-късно напуснаха самата Висока Порта на легендарния Елламон.
Час след като се събуди на следващия ден Удрог вече крачеше покрай магистралния път север-юг, удряше тръните с пръчка и се чувстваше страшно гладен когато чу зловещ тътен, който ставаше все по- силен — като сърце на великан, което ей-сега ще се пръсне от собствената си мощ. Минути по-късно каляските и барабанчиците и пазвантите навлязоха бавно и гръмотевично в бледата утринна светлина, разсичаща на места виолетовата сянка, падаща от дърветата върху пътя. Лъчите на изгрева осветиха медни орнаменти по лакирано дърво, които още зеленееха по краищата макар през нощта, на светлината на свещи, да бяха търкани и търкани от слугите.
Очевидно това беше траурна процесия за някакъв велик повелител и държавник!
Гръмотевично, кортежът се загуби в далечината.
Половин час по-късно Удрог се беше върнал в една градина, от която минути преди това бе откраднал сливи за закуска и попита фермера (който не го беше видял да краде от дърветата), какви са най-пресните новини. Беше избрал най-бедната и порутена от трите ферми в околността както за да закуси, така и за да получи информация. Фермерът беше почти такъв маргинал като Удрог; и това беше фермата, в която варваринът се чувстваше най-спокоен.
„Умрял някакъв голям министър, не видя ли кортежа?“ каза кльощавият селянин. „Умрял нататък, към Елламон. Може да са го заклали платени убийци на пътя — поне едно време все така умираха. Сигурно го карат на юг към Колхари. Айде сега изчезвай, нямам нищо за тебе!“
По-богат фермер може би би знаел повече, казал повече, бил по-щедър откъм храна и факти. Но това беше цепнатината, в която Удрог пътуваше и в която се чувстваше най-удобно.
И като се сети за репликата от снощи на единия търговец, Удрог помисли и стигна до извода, че едноокият не беше го лъгал. Наистина е бил имперски министър! И убийците наистина са били политически! Онова, което Удрог бе помислил за величава лудост в едноокия е било просто величието като такова!
И така Горгик Освободителя, Министърът на Нейно Величество и Спасителят на Народа беше мъртъв!
Предната вечер Удрог го бе видял убит покрай огъня.
Днес видя погребалната му процесия на пътя.
Разбира се, Удрог не беше толкова тъп та да каже на който и да е било, че е видял как Горгик (пътуващ предрешен като бандит) е бил убит — или да си признае, че ако ги види отново, би разпознал убийците. Във времена като сегашните такава информация като нищо можеше да те вкара в нечия тъмница. И все пак цялата тази история му беше по-скоро приятна, като да е имал скришна и рядка случка, която го е приобщила към големите заговори, управляващи света.
По-късно сутринта Удрог успя да измоли от един вестоносец да го сложи за известно разстояние на коня
