зад себе си, докато галопираше да разнася новината. Приятен и общителен човек, вестоносецът би разказал на Удрог точно кой и как е умрял, ако на варварина му бе хрумнало да пита. Но това не се случи. Все пак, целодневният галоп си беше голямо преживяване, макар доста изморително. Накрая вестоносецът му даде метална монета (с която момчето си плати обяд в следващото село) и го отпрати. Пък и бяха задминали кортежа, макар да не го бяха видяли, защото не галопираха по главния път. А процесията си следваше бавно пътя, спирайки по селца и градчета, за да могат по-любопитните да дойдат и отдадат последно уважение и да зяпат потните барабанчици, антуража на облечени в червено аристократи, докато малкото останали местни дворяни, или просто местните богаташи оседлаваха конете си и се присъединяваха към процесията.
Тази омотана версия за нещата Удрог беше взел със себе си, когато проникна да нощува в замъка.
Когато се пробуди в древната зала не бяха само звуците, огънят и голият мъж, клекнал до него, които го бяха поразили. Най-странното беше, че голият мъж твърдеше да е някой, когото Удрог бе видял убит до огъня си предната нощ; и после, на сутринта, бе видял погребалната процесия. Удрог бе убеден, че големият мъж го лъже.
Всички лъжат в полови ситуации. (Самият Удрог го правеше постоянно, при всяка възможност.) Този път поне лъжата, макар странна, изглеждаше безвредна, тъй като Удрог знаеше истината.
И това, общо взето, очертава объркването на Удрог. Но имаме още неща да споменем, за които момчето си беше съвсем наясно.
Когато, седнал покрай огъня, едноокият бандит твърдеше, че е Горгик Освободителя, още от самото начало Удрог видя признаци на лудост, на лъжа и на опасност — признаци толкова многочислени, че го бяха накарали да е нащрек и внимателен през цялото време — но после тези признаци той ги бе препрочел наново, докато го задминаваше кортежът, като знаци на власт, аристократизъм и величие.
Докато когато, покрай огъня на замъка този тук човек започна да твърди, че е Горгик Освободителя, Удрог не беше видял никакви такива знаци. Не беше забелязал никакви внезапни спирания на говоренето, никакви свръх-емоции, нито — внезапна загуба на убеденост. Странностите, които се случваха, принадлежаха изцяло на този замък и на тези камъни — макар Удрог да беше склонен да обяви целия елит на Неверион за напълно луд или поне невъзможно различен от него самия. Странностите го объркваха, но толкова много неща в света го объркваха; но това не бяха признаци на такъв вид опасност, която той да декодира, разбере и спрямо която да може да реагира и която да отклони.
И така, по начин по който едно дете в крайна сметка ще приеме съждение за нещо непознато, изказано от възрастен, който поне изглежда като да не е луд, така Удрог се опита да приеме онова, което чу.
По същия начин по който, ако нещо в този мъж бе накарало Удрог да се чувства застрашен или усъмнен никакви рационални доводи нямаше да могат да го накарат да си промени изводите, маниерите и поведението на мъжа бяха накарали Удрог да се почувства закрилян и осигурен против всички противоречия на света около него; и нищо не тласна момчето към онази подготовка за бягство, или поне към онова укротяване на желанието, което би трябвало да се случи, защото варварчето знаеше истината за Горгик и знаеше, че го лъжат.
Удрог вече бе следвал сексуалните си настроения в много ситуации, които биха били достатъчно странни за да ни откажат нас с вас, при нашата по-зряла възраст и нашата житейска мъдрост.
И в този случай той си последва мимолетните полови желания.
И получи така желания нашийник.
Но сега, с нетърпението на дете, искаше нещата да се започнат и да се започнат бързо. Перспективата за още разговори само вкарваше в ситуацията още едно противоречие.
Удрог лежеше до големия мъж, и слушаше разказа с нетърпение но и смълчан, но само защото Горгик беше по-голям и по-силен от него макар, поне за момента, не негов пълновластен господар.
4
Лежаха върху рунтавата наметка, момчето с робския нашийник и мъжът до него, и гледаха гредите на тавана които огънят, ставащ все по-нисък, осветяваше все по-слабо.
"Странно: мъжът, чийто труп носят към този град и в момента, и към чието погребение утре ще се присъединя пълен с уважение и почит беше по едно време най-големият ми враг. Колко много пъти в ранните години, когато кръстосвах страната не кой-знае колко различен от всеки обикновен бандит, когато моите стратегии и тактики бяха пред провал поради невъзможността на моята кауза, неговото лице бе онова, което мечтаех да ударя, неговото сърце, което се надявах да изрежа от гърдите му, неговото тяло, което тръпнех да изтезавам до момента в който, мяукайки и хленчейки, той се смъкне надолу, надолу, надолу към смъртта си! Той вече беше министър, с цялата власт на род и традиция зад гърба си, подкрепящ именно онази институция, която аз се бях заклел да унищожа. Към момента, в който и аз бях поканен да стана министър бяхме имали вече дузина сблъсъци — някои хладни и рационални, а някои почти смъртоносни. Но сега, когато и аз се озовах в залата със собствен глас, влияние и политика като негов равен, този мой враг внезапно се оказа мой учител, мой критик, мой пример за подражание. Той беше огледалото, в което трябваше да се оглеждам за да знам, какво да правя. Само като се ровех из неговите стратегии можех да намеря онова, което станаха мои стратегии; защото той бе мъж — не мога да отричам — много по-умел от мен в държавничеството, дипломацията и управлението. Него трябваше да имитирам, за да постигна победа. Вече бях министър, човек заклел се да прекрати с политически средства онова, което не бях успял да прекратя с военна мощ.
"Щях да накарам Двора на Орлите, чрез Детето-Императрица, да прекрати робството в Неверион. Знаех, че това може да се направи. Но да го направя? В реалния свят на глад и жажда, на мъка и радост, на работа и отдих е трудно човек да си представи онези сложни плетеници от власт, които карат закона да се задвижи, които правят възможно неговото налагане, които правят възможно думите на Императрицата „Робството се прекратява в Неверион!“ да станат заповед, а не — мърморенето на някаква луда жена в мъглява ливада.
„За да се обуча на тези неща трябваше да се обърна към мъж, към министър и политик, който днес е мъртъв и който, въпреки цялото си умение и талант, тогава не беше известен — чиято неизвестност, всъщност, бе половината от мощта му.“
"Той ме мразеше.
"Аз го мразех…
"Странно е, Удрог, да почувстваш как пада ясната преграда между онова, което си ти самият и онова, срещу което си се борил винаги. Но за да изтръгна онова, което исках от него, аз трябваше да ставам все повече като него.
"Може би си чувал, Удрог, едно време бях роб. Когато Детето-Императрица взе властта родителите ми бяха заклани; мен ме хванаха и продадоха в обсидиановите мини на Императрицата, в планините на Фалта. Бях на твоята възраст, когато се намерих там — когато нашийника, който ти сложи за удоволствие, ми беше нахлузен и заключен. Е, мога да ти го кажа: полов интерес към такива нашийници вече имах от години — да речем, от пет-шест годишен. Гледах робите на баща си и чувствах влечение към тях, разбираш какво… Да, имам такива спомени. И ти ги имаш. От време на време се връщаме към тях, за да ги разплетем, сплетем наново и пак наново, защото от тези истории се състои нашият живот, а ние искаме да го направим по-разбираем. Но каквито и фасцинации, дори частични истини да съхраняват тези истории, колко полезни биха могли да бъдат всъщност за някой, който иска да разбере от какво се състои неговата или нейната свобода? Как можем да дефинираме Аза, когато говорим за време, когато Азът е бил прекалено млад за да разбира от дефиниране? Нека вместо това ти разкажа за зашеметеното и много уплашено момче което, десетилетие по-късно, беше вече наистина роб.
"Кой беше той?
"Как се получи така, че той стана някой друг?
"Баща ми беше започнал като прост моряк по бреговете на Неверион и стигна до главен вносител на пристанището Колхари. Майка ми беше започнала като носач на пазара и накрая беше солидна жена със собствен дом и без друга работа освен да се грижи за семейството и да надзирава варварското момиче, което идваше да готви и да чисти. И двамата, в добрите си времена, бяха стигнали живот, който бе далеч отвъд и най-смелите им детски мечти. И, след като това беше така, очакваха същото от мен. И, както бяха
