представляват хората, които инак се борят за ръката на младшата лейди. Цялата работа ми се видя като комедиен момент, който да разведри инак тежката драма, която се разгръщаше на поляната на полевия лагер.
"Следващата случка стана минути по-късно, когато се спрях за да подслушам високия повелител с наметката, обрамчена с кожи, който се беше облегнал на един от пилоните и бъбреше с адютанта си, който клечеше пред него, търсейки нещо в малък сак, отворен на земята. „Ама всъщност аз съм възмутен от това, което става — дето Пифълс и Жабата се състезават, за да се види всъщност кой е най-голямото говеждо лайно. И всичко това — за оная кльощрамба, дето се е затворила в каретата си — макар, като ги гледам двамата какви простотии правят, не й се учудвам. Ако бях на мястото на Пухчо щях да правя същото.“ Подслушвах и бях сигурен, че никой не ме вижда, както съм скрит зад една карета. Но ето че повелителят се обърна и ме включи в разговора: „Е, верно, сега трябва да се занимаваме и с тези отблъскващи тъпаци. Отвратително е! Това не е политиката на Нейно Величество и тия двамата знаят това. Я ела насам бе, ти там.“
"Тръгнах към него, наново изненадан от ставащото.
„Май си свършил последната работа, която са ти намерили. Я да ти намеря друга преди Жабата да се е вкопчил в теб с неговите мазни влажни пръстчета. Макар, като ти гледам раната на лицето…“ — по онова време раздраното от хвърлената по мен кирка, макар да го бях позабравил, още не се беше превърнало в белег, а си беше като едно дере, направено от червена плът, което разкъсваше бузата и челото ми, „…ако мръсотията не го спре, поне тази рана може да те спаси от неговите мокри удоволствия. Я сега иди и…“
"Намери ми работа.
"И аз, който таман си правих планове как да използвам интереса, който този повелител вече беше проявил към мен, се разкарах със същото изумено изражение на лицето като горкия Намюк. Аз мислех за друго: ето, човекът който толкова любезно ни бе посрещнал, чийто естествен аристократизъм бе напълно проникнал през всичките ми защити и който преди това бе разговарял с мен като с равен, изведнъж ме беше разкарал като следствие от някаква съвсем случайна приумица, в качеството ми на мръсен и грозен тъпак.
"Бях стигнал до средата на работата когато се чу заповед всички роби да се съберат в средата на поляната. Сега ли щяха да ни върнат в мините? Объркан, изтичах към полянката между каретите.
„Да, точно така, идвайте насам всичките.“ Лорд Анурон си беше свалил наметката. Останал по червена туника, размахваше ръце, от които се мятаха широки свободни ръкави. Беше голям, мечкоподобен мъж с остра черна коса, дебели ръце и рунтави бедра, които се показваха изпод червената бродерия на туниката. „Ето сега ще имаме нещо като малко състезание. Да видим, от какво сте направени. Ние си поръчахме седмината най-силни роби от мините — макар май да са ни пратили седмината най-млади, като гледам.“ Публиката, която вече се беше събрала наоколо, се засмя. „Няма значение. През цялото време ви наблюдавахме. Ето, ти.“ Направи ми знак да излеза по-отпред. „Изглеждаш като силно момче. Макар не толкова, като“ — огледа се отново — „ей ти, ела тука.“ Миньорът, който бе посочен, се казваше Врач. „Как се казваш, мой човек?“
„Ами… Врач ми викат, сър.“ Оглеждайки се тревожно, Врач направи неохотна крачка напред. „Врач ми е името.“
„Готов ли си да се бориш за свободата си?“
„Повелителю…?“
„Чу ме ясно. Честна борба до едно падане, между теб и мен. Как ти харесва предложението? Ако победиш, ще те закупя от мините, ще ти махна нашийника от врата и ще ти го подаря по случай новопридобитата ти свобода. Е, това е ако успееш да ме победиш, все пак…“
„Врач беше един от половината дузина миньори с които, понеже бяха толкова ужасно силни (а и бяха достатъчно луди), отдавна бях решил никога да не се сбивам. Беше на 24 и беше прекарал едно десетилетие в мините — и преди това е бил роб, само че на някаква фалирала хасиенда на запад, и после е бил препродаден за миньор. Неговото тежко тяло беше направено изцяло от ъгли, възли и тухлени блокчета, балансирано на грамадни, здрави, напукани нозе. Брадата му беше вече започнала да побелява, макар под мръсотията това по принцип да не се виждаше. Винаги беше тих и си стоеше сам. Бях се опитал да го заговоря няколко пъти, но без особен успех. Докато гледахме как Врач мига с набръчканите си клепачи върху зачервените очи, иззад една карета излезе Намюк. (Тъй като изобщо не беше най-силният сред нас никой не му обърна внимание.) Миг по-късно граф Жю-Форси и той излезе от там и застана на края на публиката с ръце скръстени на гърдите.
«А… ако загубя, сър?»“
"Кой, зададох си въпроса, е успял в тези последни няколко часа така да замая Врач?
„Е, тогава…“ Анурон разтвори ръце и се разсмя. Беше по-висок от Врач, по-тъмен и по-широк; но макар да бе силен, Врач просто бе очевидно направен от по-твърд материал; „е, тогава те връщаме обратно в мината. Това е. Нищо не губиш. Какъв ти е отговорът?“
„Тогава защо трябва да се бия с вас, повелителю? Защо просто не ме пратите сега обратно в мината?“
„Но, мой човек, тука искаме да видим малко спортни дейности!“ Повелителят се разсмя гръмко, изнервено. „Малко развлечение. Честна схватка, едно падане, свободата ти като награда. Само не ми казвай, че те е страх?“
„Така е, сър!“
„Но от какво?“ запита лорд Анурон; другите около нас, гвардейци и слуги, бяха започнали да се хилят.
„Ама нали ще ме убиете само да вдигна ръка срещу вас!“ изплю камъчето Врач. „Вие сте повелител. Аз съм роб. Не ми е позволено да се бия с вас. И ще ме убиете, ако имам това нахалство!“ Врач, сега го разбрах, беше просто парализиран от ужас. Аз също… Заключен в железния си нашийник Врач продължи: „Искате да се биете с мен за да впечатлите дамата, която се крие.“ Полянката, на която се развиваше действието, беше точно до каретата със спуснатите завеси. „Искате тя да ви види как побеждавате. Е, как тогава ще допуснете да загубите? Ако започне да изглежда, че ви причинявам болка или че побеждавам, някой от вашите хора веднага ще ме заколи! Знам това, сър!“
„Не, не, не!“ Повелителят бе започнал да губи самообладание. Дори посегна да откачи меча от колана си. „Ето, виждаш…“ хвърли меча, с колана и ножниците, към околните храсти. После изхлузи туниката си през глава и също я захвърли натам. „Ето, виждаш ли, мой човек? Равни сме. Аз съм толкова гол, колкото си ти.“
"Врач, макар роб който по принцип ходи гол, носеше нашийника около врата си. „Не, сър, моля ви. Не ме карайте да се бия с вас! Недейте…“
"Като се приведе в кръста, лорд Анурон направи крачка напред и ръката му полетя към брадата на Врач. „Хайде, хайде, мой човек. Бий се, казвам! Да не си страхливец?“ Шамароса и другата буза на Врач. „Айде де, пази се! Аз пък мислех, че това робите сте по-корави хора…“
"Врач се хвана за лицето, започна да се обръща като да избяга. И, през рамо: „Моля ви, сър…“
„Казвам ти да се биеш!“ Анурон настигна Врач.
"Врач опита да се измъкне странично и за малко не падна, така че му се наложи да се обърне и с хване за по-големия мъж, който го преследваше; и се хвана за него само колкото да не падне. И по този начин, може да се каже, започна тяхната схватка. Бях виждал Врач да просва немалко количество миньори в разните побоища из бараките. Но в този случай робът се биеше така, както бях виждал, много рядко, да се бият търговци от добри семейства, нападнати от хулигани: тъй като боят беше нещо, което те по принцип никога не бяха правили, и тъй като схватката бе отвъд всякакви представи за законност, и тъй като нямаха изобщо идеята, че техният нападател има скрити оръжия по цялото си тяло, или до какви нива на насилие е готов да стигне, то тези хора се биеха не да спасят себе си или дори да се отбраняват. Цялото им усилие отиваше в опит да спрат нападателя, в опит да се вкопчат в него и го държат докато се надяват че, ако съумеят да го държат достатъчно дълго, той ще дойде на себе си и ще прекрати хулиганстването. И тъй като така се биеха в един вид сън, като правило винаги губеха схватката — обикновено понасяйки сериозни наранявания, че и обир накрая. Врач се опитваше по същия начин да държи мечкоподобния Анурон, само и само аристократът да не успее да го удари сериозно.
