"Застанал до мен, високият повелител започна да издава окуражителни викове. Гвардейците и пазачите на кервана (колко много мечове и копия виждах сред тях!) подхванаха викането. Аз — не.
"И Намюк стоеше притихнал.
"И останалите роби не издадоха и звук. Част от публиката викаше за Анурон и част за Врач, но аз не бих могъл, дори наградата да беше свобода и за седмина ни, да викам за Врач. По-скоро аз бях — и другите роби бяха така, убеден съм — там заедно с него, подхлъзвах се и се борих в калта; бяхме толкова уплашени, колкото беше и той, че при най-малката демонстрация на сила някой — гвардеец, пазач, войник — ще нахлуе и ще го заколи.
"С грамадна усмивка на лицето повелителят Анурон избута залитащия Врач от себе си и двамата застанаха един срещу друг, дишайки тежко. Врач с оглеждаше тревожно, като да търсеше накъде да избяга, когато Анурон се хвърли върху него, поваляйки го в една локва. Нейното огледало се счупи. Двамата се замятаха вътре, разхвърляйки покрай себе си отначало вода и после кал, ту единият отгоре, ту другият. Но през цялото време Врач просто се опитваше да удържа повелителя или да го махне от себе си, докато покритият с кал Анурон го биеше и ръгаше с юмрук, лакът и коляно.
"Войниците и слугите продължаваха да викат. (Какво, почудих се, означава едно падане? Анурон продължаваше да се бие.) Макар да бях започнал деня като на представление за живота и любовните авантюри на аристокрацията това, което виждах тук не беше подвластно на никакъв актьор или циркаджия: това бяха свободни аристократи, свободни да правят с нас онова, което си поискат. Бяха свободни да ни призоват и след това изгонят. Бяха свободни да си говорят с нас като с равни и бяха свободни в следващия миг да ни наричат отвратителни тъпаци. Бяха свободни да ни галят по какъвто си начин искат, и свободни да ни бият и осакатяват както си искат. Бяха свободни да ни обещаят на нас свобода и, те свободни, да ни наръгат с нож в черния дроб докато ние се радваме на обещаното. Ето това беше онова нещо, което бе замаяло Врач; беше замаяло и останалите шестима роби докато гледахме как Врач се опитва да се изправи, а Анурон го грабва за крака и завлича обратно за второ падане в калта. И аз знаех че каквато и да бе историята тук — за роба, който си спечелва свободата с едно падане или за повелителя, който доказва мъжествеността си през младшата дама — нито една от тези истории не беше в моя полза, нито от полза за който и да е друг с нашийник.
"Двамата продължаваха борбата.
"И в калта на това разбунтувано огледало вече не можех да видя ни облак, ни клон от дърво.
"И тогава се отвори вратата на каретата на лейди Есула. Навеждайки се в кръста, една слугиня погледна какво става, после се мушна обратно, а после избута напред нещо: красива изписана кутия падна с плясък в калта. Слаба, тъмна жена с къса черна коса, раздалечени очи и в бяла роба до глезените излезе и стъпи внимателно върху кутията като на пиедестал.
"Погледна внимателно борещите се.
"Лорд Анурон сигурно я беше видял. Може би затова бе отпуснал хватката си, Врач успя да се измъкне и да избяга през калта на четири крака докато, на около три метра от локвата, успя да се изправи. Врач също се обърна към жената, облепен с кал от ходилата до върха на главата си. Като мигаше на парцали се опита да се отдалечи на една крачка.
"Лорд Анурон се изправи, отправи непохватен поклон към дамата и се захили през калта по лицето си. Обърна се срещу Врач, който стоеше замаян и местеше поглед от дамата към аристократа и обратно. Анурон си пое дълбоко дъх. И после се метна напред. Онова, което направи след това бе да вдигне високо коляното си и го забие със страшна сила между краката на Врач като същевременно стовари двата си юмрука, като едни камъни, върху раменете на роба. Миньорът подскочи нагоре достатъчно, за да се чуе как ходилата му излизат с примляскване от калта, изръмжа едно „Ъхххххххххххххххх…“ и падна в кишата, с две ръце между краката. Остана да лежи там, а онова „ъхххххххххх…“ продължи да се чува. И продължи. И продължи.
"Гвардейци и слуги аплодираха.
„…ъххххххххххххххххх…“
"И продължи.
5
"Като дишаше тежки и се хилеше победно лорд Анурон огледа своята публика. Сигурно това е било падането, за което ставаше дума, защото той направи още един сдържан поклон на дамата: „Видяхте ли?“ извика над шума от аплодисментите и помежду спазмите на тежкото си дишане. „Победих, Пухчо, аз победих… Е това последното беше един номер който знам от баща си… Всеки път сработва! Мога да те науча на този номер, ако искаш…? Казвам ти, в тия смутни времена не е лоша идея жените да се понаучат да се бият!“
"Докато гвардейците и слугите се отдалечаваха граф Жю-Форси мина напред и застана над Врач. Бавно се наведе, хвана го за рамото и внимателно го погледна.
"Младшата лейди слезе от своя пиедестал, премина през кишата и калта и клекна до тях, роклята й вече омазана в кал.
"Облечен отново в своята наметка с кожа по краищата, високият повелител се присъедини към тях. Стенанието на Врач се промъкваше помежду тях. Не чувах какво си говорят, но от тревогата в шепота разбрах, че обсъждат падналия миньор.
"Бях удивен.
"И лорд Анурон бе удивен.
"Все още възбуден от своята победа той отиде да види какво правят останалите и каза мирно: „Знаех, че ако веднъж се започне, Пухчо, ти ще излезеш. Хайде сега трябва да ми кажеш: как ти се видя последният ми номер, с който го свалих?“
"Лейди Есула го изгледа отдолу нагоре, докато беше коленичила върху калната земя. „Пифълс…“ Гласът й бе едновременно въздишка и лед, „можеш ли, поне заради мен и заради почтението, което дължиш на баща ми, да направиш някакво усилие да бъдеш поне малко по-малко досаден? Иначе просто не знам какво ще направя!“
„Досаден…?“ Лорд Анурон чак направи крачка назад. „Досаден…!“ Лицето му се изкриви от същото ядно сърдене, което вече бе демонстрирал пред своята прислуга. Но все пак се обърна и, с калта все още върху него (примесена с малко кръв, особено на рамото и бедрото) закрачи, този път гол, през лагера по посока на боровете около поляната.
"Тримата аристократи отново се обърнаха към Врач. Сега ни привикаха останалите шестима: ние какво мислим за неговото състояние? Изобщо не помня какво сме измучали като отговор. Лейди Есула изпрати слуги за пешкири и за вода и, както беше наведена, избърса калта от лицето и гърдите на Врач. Въпреки своето пияно състояние (може би то беше предназначено само за Намюк) граф Жю-Форси извика на някой да изтича до неговата палатка и да донесе бронзовата гарафа — имало вътре мощен, макар опасен илач, без който той не пътувал никога. Най-малкото щял да облекчи болката на миньора. (Макар да трябваше цял час за да започне да действа, облекчи я.) Донесоха и носилка. Граф Жю-Форси пое единия край и заповяда на един войник да вземе другия. (Не мислех, че дребният граф има силата да се справи с това и направих крачка за да поема носилката от него. Но, макар още да миришеше на пиене, той ми помаха да се откажа; и всъщност се справи много добре.) Докато носилката минаваше покрай нас, високият повелител стоеше с ръка на рамото на Лейди Естула и двамата разговаряха тихо, току с грижа за Врач, току със зле прикрит гняв към Жълъдовата глава.
"Лейди Естула изпрати трима слуги да направят едно легло от пейки за Врач до страничния вход на голямата палатка. Все поглеждахме натам, откъдето започнаха да изнасят матраци и одеала и възглавници — никой от нас, разбираш ли, не спеше на нещо повече от сено и земя в бараките. Да, щеше да бъде най-добре за останалите да се върнат в мините още тази вечер. Наистина, повелителите просто не знаеха как да ни се извинят — на всички ни! Намюк и аз щяхме да останем в лагера да помагаме на Врач да си тръгне сутринта, тъй като той очевидно не бе в състояние да се върне тази вечер. Един войник щеше да заведе останалите до мините още тази вечер и там да обясни, защо ние липсваме. Двамата не бивало да се тревожим. Всичко щяло да бъде уредено. Другите си тръгнаха, докато Намюк и аз бяхме инструктирани да се настаним дотолкова удобно за нощувка, доколкото позволяваха условията, тук някъде зад главната палатка,
