ме видя.
"И двамата бяхме голи.
"И двамата бяхме мъже.
"Бях го вече видял; и той знаеше, че съм го видял. Сега ме видя той; и от онова, което видя, той разбра за мен точно онова, което аз вече бях разбрал за него.
"Погледа още миг. Не бих могъл да скрия моята реакция към него както той не би могъл да отрече своята реакция към нашийника.
"След време аз пак захванах: „Врач, той пак издава оня звук. Отново. И вие казахте… Май е по- добре да дойдете да го видите.“
"Той пое шумно въздух. „Добре. Може би така трябва.“ Отново вдиша дълбоко. И погледна надолу към нашийника в ръката си. „Но си мисля, че е време пак да наденете тези — за утрешния ден. Когато ще ви върнат в мините.“ Кратко се засмя. Не беше добра закачка от негова страна, но макар много да ми се искаше да мога да се засмея с него, не го направих. Той дойде до мен, вдигна желязото и го затвори около врата ми. Ключалката щракна. И точно както аз бях разпознал сексуалността в това, как той си го беше сложил около своя врат, така знаех че, макар желанието още да се въртеше из неговото тяло и да се препъваше из моето, този точно жест беше толкова празен откъм сексуалност колкото изобщо е възможно за някой човешки жест да бъде. Беше само един уплашен мъж, закопчаващ наново един роб, когото бе пуснал, за малко и неразумно, да си играе на свободен.
"Бях нарекъл разговора помежду четиримата ни по-рано през нощта като „честен“. Смятам, че беше така. Но докато говорехме нямаше и дума за тези неща, които току-що бяха станали, нито от негова страна, нито от моя. И макар да бях тогава тайничко се присмивал над това, как граф Жю-Форси бе насилил Намюк, сега бях напълни изненадан от внезапното разбиране за разпространението на тази споделена перверзия която, тази нощ, нямаше да споделим.
„И сега,“ каза той, „хайде да отидем да видим какво прави нашият човек.“ Вдигна лампата. Другите два нашийника бяха на леглото. Взе и тях. И после, без наметка, риза или туника, мина покрай мен и излезе.
"Последвах го от палатката през студената земя.
"До голямата палатка, под вдигнатата лампа, видях как Врач се е свил, пак без одеало, с ръце пъхнати дълбоко между коленете, които бяха вдигнати до брадичката му. Очите му бяха затворени. Дишаше начесто и остро.
„Я подръж малко лампата.“
"Докато я поемах, голият повелител се наведе за да надене нашийника на Врач. Миньорът издаде звук като на давещ се — пак се сепнах. Но, като да отговаряше на моите мисли, високият повелител каза: „Той… още диша.“ Изправи се. „Нали ще го завиеш?“ И докато отново завивах Врач с едно от одеалата той отиде до мястото, където хъркаше Намюк, наведе се и закачи третия нашийник на спящото момче — който изрече три неразбираеми думи, обърна се в одеалото си и продължи да хърка.
"Пак дойде при мен. За момент се поколеба; и докато отново ме гледаше усетих, как и двамата се плъзваме обратно към половото. Стояхме, голи, един пред друг както Анурон, гол, бе стоял пред голия Врач. И знаех, че ако беше казал каквото и да е аз, макар наново окован в нашийника, щях да кажа да. И сега вече подозирам че, ако аз бях проговорил, въпреки моята мръсотия, въпреки моя белег, въпреки всяко нещо и всичко онова, което го караше да ме мисли за отвратителен, и той щеше да каже, колкото и колебливо, колкото и с наведени очи, същото.
"Не проговорих.
"Той не проговори.
"Онова, което бяхме видяли — която бяхме разпознали — взе още бе встрани от думите.
"Взе лампата от мен, погледна отново Врач — „Ще видим как е сутринта. Лека нощ засега.“ Обърна се и тръгна обратно към своята палатка. Но това трябва да ти кажа: сега вече имахме работа със съвсем различно момче, което си лягаше обратно в дрипите от онова момче, което беше легнало в същите дрипи няколко часа по-рано. Сега бях пълен с коварни планове, схеми и идеи: Дали да отида при него и, както е заспал, да му открадна ключа? От друга страна обаче не знаех, къде го държи. Да се вдигна и тръгна нанякъде, с нашийника на врата ми? Да, ама по пътищата има и войници, и робари. Обаче как, веднъж върнат обратно, изобщо можех да се спася от мините? И ако не задействах нито един от тези планове нито онази нощ, нито в месеците след нея, това беше заради страха от истински възмездие — толкова истинско, колкото и плановете, които правех. Но някак в онзи момент, в който ние двамата, роб и господар, се бяхме погледнали, моята същност ми беше върната. О, разбира се не от онзи клет, уплашен мъж! Онова, което се беше върнало при мен бе не по-значимо от случайната конфигурация на мъгла върху утринна ливада, която ни помага да разпознаем, за един миг, очертанията на някакъв въображаем дракон така че, завинаги след това, в нашето въображение можем да яздим дракона натам, накъдето си искаме.
"Но сега вече бях видял още една допълнителна страна на играта на свобода и власт, която ми помогна, по начин, по който не бе възможно вече цяла година, да желая, да искам, да мечтая. Винаги бях знаел, че господарите от Неверион могат да отключат нашийника върху врата ми или отново да го поставят там. Онова, което не бях знаел бе, че те могат да поставят нашийника на собствените си вратове и след това да го махат. Сега желаех да притежавам тази бъдеща свобода, тази допълнителна власт, която бях видял в палатката на господаря: колкото и мъгляво да бе това желание, колкото и неясно, в мига, в който заспивах аз знаех, че не бих бил удовлетворен преди момента, в който завладея тази свобода и власт за мен, макар да знаех още тогава, че ще се наложи да дам свобода на всеки роб в Неверион, преди да мога истински да притежавам тази именно власт.
"На следващата сутрин, когато се събудихме, и четиримата аристократи, заедно с прислугата си, бяха станали за да ни видят.
"И как бе Врач днес?
"Ами в светлината на утрото бе ясно: неговите тестиси бяха виолетово-черни на цвят и по огромен начин подути — както беше цялата долна част на корема му. Факлата на Анурон лежеше на тревата, обгорена в края си. Макар Врач да можеше да стои на един крак, другият по никакъв начин не можеше да поема никаква тежест. Болеше го и това очевидно го тревожеше, макар той да носеше този товар много добре.
"Пифълс предложи: може би още една порция от болкоубиеца на Жабата? И така дадоха на Врач да пийне доста голяма глътка от него. И после нямаше какво друго да направят, освен да ни върнат обратно. Керванът трябваше да продължи по пътя си. Намюк и аз поехме Врач, ръцете му около нашите рамене. Лайди Есула ни изпрати и войник за компания.
"Високият повелител ни пожела всичко най-добро.
"По време на цялото това приготовление никой от нас не спомена че, отново, нашийниците ни си бяха по местата.
"Да изминеш дори половин миля с човек, който ползва само един крак, никак не е лесно. Няколко пъти войниците ни заместваха, когато аз и Намюк съвсем се уморявахме. На три пъти Врач ни помоли да го оставим сам в храстите за малки. Когато, на третия път, ни повика да го вземем отново, дишаше тежко и ни гледаше с тревожна усмивка, която стана на гримаса, когато наново поставихме ръцете му на раменете си. „Да знаете, чувството е все едно да умирам да се изпикая.“ Изпъшка като го поехме. „Ама не мога да изкарам нищо повече от няколко капки.“
"Като стигнахме до бараките аз и Намюк отидохме направо към забоя да си вършим работата докато пазачите се заеха с Врач. Мисля си че, тъй като беше вече бил в мините от десет години, и бе винаги добър миньор, на него му позволиха да лежи болен.
"Същата вечер, по време на вечерята и после в нощта, чувахме стенанията му — накрая станаха викове — да излизат от съседната барака.
"Дори капките бяха спрели.
"Него нямаше нужда да го убиват.
"Две нощи след това той умря.
"На сутринта видях как го изнасят. Макар да бе мъртъв само няколко часа, коремът му бе подут като на едномесечен труп.
"Толкова често съм си мислил за това. Може би така би станала по-добра история за разказване
