от пътуващите актьори: че, видите ли, моят гняв, моето негодувание от убийството на Врач ме е накарало да се втурна към свободата, към моето освобождение и към освобождението на всички роби в Неверион след това. И това понякога съм го разказвал: ту на някакви хора, ту на себе си. Както всеки роб съм пълен с истории. И някои съм ги разказвал толкова често, че вече знам каква точно порция истина има в тях. Винаги има много реалност в тези неща. Но историята, която не разказвам често, но за която мисля непрестанно е именно историята на нощта, в която никой от нас не знаеше (или поне аз не знаех), че Врач ще умре; когато, поради случайно поглеждане през завесата на една палатка аз спечелих себе си, онова себе си, което търси истината, онова себе си което, докато търси истината, от време на време се омотава в лъжи, грешки и заблуди, както и в гняв и гордост — онова себе си, което в крайна сметка разказва истории.
"Но все по-често, сега, когато моята цел е вече постигната, аз размишлявам върху парадокса, че човек не може да посегне към нещо преди да има с какво да посегне. Онази нощ в палатката, когато бях видял моите страсти в повелителя знаех, че съм различен от другите роби: и с това знание мен ме заля разбирането за безкрайното количество начини, по които аз и всичките роби, които познавах, въпреки всичките си различности, бяхме подчинени на едно и също потисничество. Онази нощ в палатката, когато бях разпознал, че аз, робът и той, господарят, можехме да виждаме един в друг една и съща форма на желание, започна да ме залива разбирането, докато преповтарях нощния разговор, в който бях обосновал единосъщността на роба и господаря, за безкрайните начини по които повелителят и аз бяхме различни във всеки аспект: класа, история, състояние — и във всяко друго мерило, което обществото можеше да ни наложи.
„Исках неговата власт, Удрог. Исках я отчаяно. И като разбрах, какво искам, се събудих за истинското си аз: че онова, което искам е властта да свалям нашийника от потиснатите, включително от себе си. Но аз знаех, поне за мене си, че властта да махнеш нашийника бе изцяло обвързана с властта да го сложиш пак там тогава, когато си поискаш. И, искайки това, аз познах, за първи път откак ме бяха докарали в мините — за пръв път в живота си — онова «аз», което ми бе отричано.“
Огънят пропукваше известно време.
Удрог, който слушаше тази история на вълни от интерес, последвани от вълни на скука, бе се поразмърдал, като си бе чул името. Неподвижен и мълчалив толкова време, сега си позволи коментар: „Оня повелител, като си е турил нашийника на неговия врат, те е освободил да си го сложиш и на твоя…“
„По никой начин нито той, нито неговият жест не ме освободиха!“ Горгик погледна остро момчето, което се отърка в него, въздъхна и полегна наново, макар съдейки по потръпването на рамото му и някакво движение на устата, то може би си разказваше някаква история и на себе си в момента, в който Горгик обяви: „как би могъл то да ме освободи мен?“
"Този човек не бе свободен да си сложи нашийника и да го носи като знак за своето желание открито пред приятели и непознати. Когато той се сепна от моето присъствие в онази нощ онова, което аз видях бе един мъж точно толкова ужасен от разобличаването си, както без съмнение бих бил аз на негово място.
"Този мъж не бе свободен да ми даде моята свобода: дори когато разпознахме един в друг желанието си един за друг — дори идеята да закупи и освободи един роб да беше го осенила — поради това наше разпознаване оттук нататък бях последният роб, който той би освободил. (Нима не бях първият, на който той избра да надене наново нашийника?) С моето разпознаване на неговото тяло, което той също бе разпознал като такова, аз вече бях постигнал прекалено много власт над него, за да може той да ме търпи като равен.
"Говоря, разбери го Удрог, за случка, която се намира почти изцяло отвъд веригите на езика, които ни държат вързани за света на социума, толкова далеч от тези вериги, колкото изобщо една истинска, наблюдавана и социална случка може да бъде. Но колкото и да бе реален този случай, ако някой бе избрал да ме разпитва за него, разбира се че щях да лъжа — с пълното съзнание, че лъжа — за да опазя повелителя си и за да опазя себе си. Подозирам, че и той би лъгал, за да запази себе си, да запази роба си. Но причината, поради която бих лъгал, много по-важна от самосъхранението е че в онзи момент аз нямах представа, как би могла да бъде изговорена истината. И съм готов да му дам същото право.
"Но той да ме освободи мен?
"Как би могъл ти, Удрог — че и аз — да си помислиш такова нещо, щом той бе вече заключил наново моя нашийник? Можем да кажем само това: че жестът, с който той си сложи нашийника на собствения врат когато смяташе, че никой не го вижда, бе едно огледало, в което видях — или в което можех да започна да предчувствам — формата на моята свобода. Можем да кажем само това, че когато той постави нашийника отново на моя врат и го заключи, той счупи това огледало — но без по никакъв начин да замъгли онова, което аз вече бях видял в него.
„Е, добре, това бе много, много отдавна. Разказвам ти за неща, които се случваха в друг свят, Удрог. Вече няма роби. Не е имало, откак си бил малко дете. И някои като нас, най-малкото в големите градове, носят тези нашийници открито — поради която причина ти сега и тук можеш да бъдеш толкова открит, колкото искаш и си. Можеш ли, с твоята свобода, да разбереш това? Но сега, вече като си чул началото за да разбереш, какво притежаваш, остани легнал тук за още малко и ме остави да ти го разкажа до края. Само още малко време ще ми потрябва. И много години след това, когато аз…“
Но Удрог, както беше се подготвил да протестира, че не това бе мъчението, за което той си бе направил устата по-рано, внезапно се изправи на колене, показа някъде встрани и извика: „Какво беше това?“
Големият мъж се намръщи, изправи се на лакът и погледна зад тях. „Кое, Удрог?“
„Ето там, виж! Виждаш ли?“
„Какво да видя? А, там, това ли имаш предвид?“
„Но какво е това?“
Още намръщен, Горгик се обърна на постелката. „Котка — поне на това прилича.“
Животното бе изтичало от сенките за да премине, безшумно и на сантиметри, покрай тях и сега стоеше метър-два встрани, оглеждайки се назад към тях; огънят осветяващ едното му око, влизайки и излизайки от другото, докато си въртеше главата наляво-надясно.
„Както прави тука?“ запита Удрог.
„Каквото правят котките, когато бродят из изоставени замъци нощем,“ сви рамене Горгик. „Айде, момче. Лягай тук докато си привърша разказа.“
Но Удрог вдигна ръце, свали си нашийника и се извърна към Горгик. „Може би ще е по-добре ти да си робът. Поне за едно известно време. Ето —“ надяна нашийника на врата на Горгик. "И така първо аз ще мога да ти покажа, как аз обичам да го правя. Ще ти хареса; познавам те вече. Ще ти покажа — "
„Я млък бе, момче!“ Макар той да бе с нашийника сега, Горгик проговори със същия заповеднически глас като по-рано; този път го смекчи с усмивка. И Удрог, хванат натясно между своя страх, желание, нетърпение и, в крайна сметка, любопитство, се огледа наново — котката си беше отишла — и пак се отпусна на покривалото до големия мъж, който пак бе почнал да разказва.
6
"Свободата ми се случи, когато бях на 21 по същия начин, както робството ми се случи като бях на 15. Още един керван бе спрял в полята до мините. Този принадлежеше на Везирката. Тя ме закупи по хрумване също толкова произволно, колкото са хрумванията на всички аристократи, за които вече съм споменавал. Когато тя се измори от мен ми подари свободата — и тригодишен договор за офицер в имперската гвардия. Но, поради онази нощ, която бях изпитал на 17, свободата дойде при мъж, който можеше да иска, който можеше да желае, който можеше да мечтае. Под спусналата все върху мен свобода аз се научих да действам.
"Веднъж, в последната година на службата ми като имперски офицер, когато се връщах за да настигна моите войници към Ка’леш, докато минавах през някакъв южняшки пазар на сутринта внезапно спрях воловете си, обърнах се към робаря, който се бе паркирал до една сергия за домати с шестте си стоки за продан — и той и стоките му бяха кльощави и бавни — и му ги купих всичките.
"Проверих с пръсти венците им (оголени тук, подпухнали там), примигнах срещу редките им зъби (този счупен, онзи гнил), погледнах им в пъпчивите уши (пълни с кал и други течове), една инспекция, която
