помощта на едно-друго, успях да победя мъжа, когото смъртта току-що повали завинаги на земята: съветът най-накрая се съгласи да отмени робството в Неверион — да помогне на тази кауза не само с мълчалива толерантност, но с издаването на имперски указ подкрепен с мощ и организация.
"Неговите протести вече бяха само неговите мълчания и лоши погледи.
"Но Високият Двор беше вече най-сетне решим да наложи еманципацията в рамките на империята.
"Указът щеше да бъде подписан от Нейно Величество Детето Императрица.
"Преди шест години, когато това се случи, Удрог, може би не си спомняш много добре, но имаше доста тържества по този повод. Сред множеството спомени за мъжа, когото ще погребваме утре, онзи който ми се връща най-често е от онази сутрин в камарата на Съвета когато, след края на решаващото заседание, всички ме наобиколиха, за да се смеят и ме удрят по рамото.
"Старецът и той се доближи до групата. Усмихваше се.
"Много от присъстващите се смълчаха при неговото приближаваме: знаеха, че моята победа е неговото поражение. „Поздравления,“ каза, „знам колко много се бореше за това. И аз те уважавам за това, Горгик. Може да е само някаква представа,“ продължи, „но такова решение като това, към което ти ни доведе днес, изисква някакъв… знак. Знайно е, не че ти си го крил някога: бил си роб в обсидиановите мини на императрицата в основата на планината Фалтха. Заради теб повече от всеки друг робството е вече една бледа сянка на това, което беше. Моите изследвания ми показват, че в твоите мини са останали само трима роби, сред дузината пазачи и платени работници по поддръжката, за да поддържат съоръженията в името на императрицата. Само като си помисля, че едно време над триста от моите…“ наведе очи в момент на самокритика „триста души мъже някога се трудеха там. Но какъв по-добър начин да се празнува твоето постижение? Защо не се върнеш на мястото на своето младежко въвеждане в живота и, със собствените си ръце, не снемеш нашийниците от последните роби в мините докато тук, в столицата, в същия ден императрицата направи своята прокламация? Ще празнуваме твоята победа и тук и в новите богати градове, които израстнаха между Колхари и Еламон, между Аргини и Колхари. Всички те ще изпратят делегации да наблюдават, как правиш ръкополагането. Не мога да си представя по-добър начин да се направи жест към хората, който да е по-подходящ за този ден и за този указ, и двете от които са твои.“
"Когато твоят противник говори с усмивка, слушаш нащрек. Но ако това тук беше капитулация, исках да я приема възпитано. Сложнотиите на подреждането на Съвета така, че да ме подкрепи ме бяха научили, че нито моят живот, нито неговият тук, в тези зали като кошери, е приключил. Моите чувства по повод неговото предложение? Макар да съм фасциниран от ритуали и повторения никога не съм търсил церемонността и официалността — макар не по зле от всеки да разбирах значението на такива неща за постигането на публичен успех. Сметнах идеята му за детинска, ненавременна и тъпа. Но ако единствената цена, която се искаше от мен за моя успех бе тази, то дори само заради това, че щеше да се налага да работим заедно години занапред, реших да я платя.
"Погледнах го.
"Обмислих ситуацията със скоростта, на която той ме беше научил.
"И казах: „След седмица, повелителю мой, ще препусна до планината и като стигна, ще изпълня твоето желание така, както ти го изрази.“ И, с юмрук опрян в челото си, се поклоних.
"Трима-четирима от останалите видяха в моето подчинение знак за моя триумф. Но така е с размяната на знаци сред предложенията и подозренията, намеците и последствията които обкръжават играта на власт в залите на Високия Двор.
"В столицата подготвиха керван от покрити каруци; надзиравах някои от приготовленията и се псувах, че съм загърбил важни задачи за да се занимавам с това; после успях да делегирам останалото на други. Вестоносци бяха пратени на север и юг да подготвят събитието. Някак така стана, че към нощта, в която трябваше да яздя към мините, аз и моите секретари и моите асистенти и моите помагачи бяхме направили всичко, което бе необходимо, щото церемонията (включително прокламацията на императрицата тук в Колхари) да е повече, отколкото просто едни думи.
"Церемонията ли?
"Тъй като бях организирал работата около нея, тъй като вестоносци бяха разпратени, съюзи направени, ангажименти потвърдени, обещания получени и натиск оказан за да се реализират веднага други вече направени обещания, празненствата могат да бъдат отписани като празния знак, който си бяха. Отегчените музиканти, официалните делегати, любопитните местни, нескончаемите речи, закъснението, с което всичко започна, дъждът, който временно прекрати празнуването, банкетът, с който то бе завършено — всичко това направи от празненството огледално отражение на всяко друго провинциално тържество. Онова, което искам да ти кажа, Удрог, случките, които завършват моята история, се случиха по краищата на това ритуално празнодумие.
"Тъй като добре си бях свършил работата, не бях взел някакви значителни тревоги със себе си. Какво ли е сега, почудих се докато пътувах, връщайки се обратно в бараките, в мините и полята около тях, които не бях виждал, макар да бях минавал покрай тях често по друга работа, вече 26 години? Хвърлих си мислите напред, към забоите.
"Аз съм такъв, че там където отиват мислите ми, следва и тялото.
"По време на една утринна спирка излязох от каретата да се поразтъпча и казах на керванния организатор, че вземам оседлан кон и тръгвам напред, пред останалите: исках да имам някакво време, макар дори час, да съм сам на сцената на моето робство.
"И много се радвам, че така реших.
"Докато конят ми се препъваше през едно място, което някакъв фермер и две жени, тръгнали на пазар с каруца натоварена с телета ме бяха уверили, че са мястото на старите обсидианови мини, се натъквах на пътища там, където не трябваше да има такива; и намерих дървета и храсталаци там, където едно време бяха ливади; видях хълм и езеро, за които нямах никакъв спомен; забелязах колиби и къщи там, където трябваше да има тресавище. И единственият отвор на тунел, който намерих, бе на една мина която дори по мое време беше отдавна затворена и закована, докато онези забои, в които аз и моите съратници някога се бяхме потили, очевидно бяха погълнати от настъпващата гора — защото изобщо не успях да ги открия! Когато най-сетне напуснах гората и видях дългата стена, ограждаща робските бараки, нищо по нея не ми се стори познато. Една чистачка тъкмо излизаше от там, стара варварка с нашийник — един от робите, сетих се, които бях дошъл да освобождавам.
"Когато я настигнах с коня да й задавам въпроси, макар да се стараех да бъда дружелюбен, тя остана затворена. Чак когато й казах кой съм и за какво съм пристигнал, тя стана гостоприемна и грижовна. Горгик Освободителя? Да, бяха им казали, че церемонията ще бъде през този ден! Цяла седмица за нищо друго не се е говорило. Тя все повече се вълнуваше, непрестанно си удряше челото с опакото на юмрука, изливайки поток от славословия за нашата императрица, чието царстване описа с всички алитерации, които можеше да формулира. Ще вляза ли вътре? Искам ли да се запозная с останалите? Ще вземе коня ми, ще ми намери закуска, всъщност ще ме обслужва във всичко, което може.
"Не, казах й. Бях дошъл само да видя мястото, където (тя вече знаеше и това) съм бил пет години роб.
„Сигурно много се е променило,“ каза.
"Кимнах. „Да, виждам.“ Поисках да ми разкаже онова, което знае. Разбира се, съгласи се тя. Да, това тука бяха жилищата на робите от времето на старата императорска обсидианова мина. Била е тук вече 15 години. Имало един мъж, пак сред робите, които щях да освобождавам заедно с нея, който бил тук от 20. Дори бил работил като миньор в последните години на мината. Но сега бил тръгнал по работа. Третият роб, каза ми тя, младеж на 22, бил тук непълни 10 години. Един лентяй и нехранимайко, увери ме тя. Но когато възрастният мъж се завърнел, да съм говорил с него. Пазачите и наемните, които поддържаха имперските съоръжения и пазеха собствеността? Е, в днешно време такива идваха и си отиваха за някакви си две-три години. Никой от тях нямаше истинско знание за това място. Но тя самата ще ми каже всичко, каквото и да е, стига да го знае. Доколкото успях да се ориентирам в нейния разказ, бараките, в които бях живял — и в които бе умрял Врач — отдавна били разрушени. Зле струпани дъсчени структури, тези бараки днес не бяха оставили и намек за следа по земята, за да се види, къде са били. Не, тя самата никога не ги е виждала. Били премахнати преди тя да се появи: посочи натам, където според нея трябвало да са се намирали — на оня склон ей-таме. (Дали бе права не мога да кажа. Но не си спомням мястото на нашите бараки да е било
