толкова наклонено). Дългите бараки от които бе излязла, тя ме увери, са най-старите постройки на мините. Да, те бяха горе-долу размера, който помнех. Няма начин да не съм бил тук като момче, заяви тя, защото макар да са били преустройвани преди десетина години, все пак е очевидно, че са строени преди 50, ако не 60 години. И, като гледах стените, бях принуден да се съглася.
"Покрай основите (добре, ама никоя от бараките, които си спомнях, не бяха имали никакви основи) на всеки няколко инча парче желязо бе набито в камъка. На две места железата още стърчаха. Само тези две бяха цели. Всичко останало бе ръждясало и се бе счупило, виждаха се само ръждивите остатъци в камъка. „Когато пристигнах тук, имаше поне десет цели железа,“ каза жената докато, от седлото на коня, гледах надолу, „и все още тогава ги мажехме с катран всеки сезон.“ Тя се чудеше, беше очевидно, дали някога съм бил оковаван за тези железа. „Но всичко това го прекратиха, имаше толкова много друга работа и все по-малко хора да я вършат, три-четири години след като аз дойдох. И след още три-четири години остана това, което виждаш сега. В някакъв смисъл е срамота. Е, не бих искала тези железа да бъдат ползвани, както и ти не би искал. И все пак, винаги съм си мислила, че тези неща трябва да се пазят. Така че хората да не забравят. Имам предвид, какво беше едно време. Когато ти си бил тука.“ Някои от железата бяха напълно изтръгнати, и само дупките в камъка бяха останали. В годините на моята свобода бях гледал много такива основи (или понякога каменни пейки или каменни стени), по които цели редици такива железа говореха за стотиците роби, завързани за тях с вериги, роби които са работили в мините, полята или каменоломните поколения наред. Такива железа наистина бяха знак за най-ранни робски бараки, каквито очевидно бяха тези, а в такъв случай те не можеха да бъдат на по-малко от сто години. За пръв път бях виждал такива неща вече като офицер, когато служех на юг и на запад. И когато ми бяха обяснили за какво служат такива железа, спомням си, си бях дал ясна сметка, че в мините нямахме такива неща; че там ни вързваха заедно с вериги само когато трябваше да се преместим на групи от едно място на друго, както ставаше, когато внезапно някои от нас трябваше да бъдат изпратени да се борят с горски пожар, или да местят камъни и дънери, или да правят диги при наводнения. Като гледах камъка и железата сега обаче започнах да се чудя, да не би да съм пристигнал в съвсем друга мина, напълно различна от онази, в която бях живял и работил, защото след като съм прекарал пет години само на дузина метра от това място (ако старицата бе права за склона), нямаше начин да нямам никакъв спомен нито от тези постройки, нито от камъните, нито от железата!
"Конят ми започна да престъпва нервно. Потупах я по врата. „Кажи ми.“ Погледнах строго жената в нейната кафява роба. „Имаше една голяма поляна, където спираха керваните, зад… е зад онова, което тогава наричахме южните бараки. Трябва да е било някъде на половин миля оттук.“
„Искаш да кажеш мястото, където ще е церемонията?“. Тя беше варварин като теб, Удрог, но нейната кожа бе изгоряла от слънцето до такава степен на кафяво, че тя изглеждаше като гражданин, а нашийникът на врата й се бе слял с този цвят под сламената й коса. „Където ще ни сваляш нашийниците.“
„Да,“ казах. „Може би за това става дума.“
„Ето там е. Обръщаш си коня, минаваш завоя и ще го видиш пътя, отбива се вляво.“ (Път, помислих си. По мое време имаше пътека, която бе така обрасла тук-таме, че и тя не се виждаше на някои места). „Карай десетина минути по него с най-бавен ход — или галопирай за две — и ще го видиш. Оттам започваш да виждаш и града.“
"Град? Благодарих й, обърнах и потеглих според нейните инструкции. Дали е възможно междувременно да се е появил град? По отношение на времето обаче работата звучеше горе-долу правилно. Карах си натам, според нейните указания, без да позная нито едно дърво, нито една скала; там, където тя бе казала, подкарах по коловоза на коларския път, достатъчно широк да се разминат двама препускащи ездача. Изобщо, можех да се движа точно в обратната посока на онази, която ми трябваше, и да съм на стотина стадия от моята мина. Както яздих се тревожех от цялата работа. Може би сградата, от която току-що бях тръгнал, си е била там и по мое време, но е била изоставена някъде из гората, както очевидно местата, в които бях живял и работил, са сега погълнати от дърветата. И макар може би сградата през цялото време да се е намирала 10, 20 (или 30, 40) метра навътре в гората, просто никога да не съм знаел, че е там. Времето минава и, докато един сгради се рушат, може би пък мястото покрай тази е било разчистено, за да бъде ползвана наново…
"Или може би тя винаги си е била сред шестте, седем, осем сгради, които помня. И аз просто съм я забравил: не знаейки по онова време тези железа за какво служат, просто не съм ги виждал. Все пак, за да се запазят железата — а жената твърдеше, че поне десет са били здрави преди петнадесет години — те е трябвало непрестанно да бъдат мазани с катран, всеки сезон. Бях роб пет години, отначало прост миньор, накрая началник смяна. Ама кой пък би влизал в гората, за да маже с катран изоставена сграда, погълната от растителността? Не трябваше ли да си спомням как някакви хора са били пращани да вършат такава работа?
"Тогава ми светна. Имаше наистина една сграда, встрани от нашите бараки, в която не бях влизал никога през целите пет години. Никога не бях заставал пред нея; виждах само покрива, от време на време, през дърветата. И веднага си спомних как, в някоя изтощена вечер, след като ни бяха върнали от забоите, виждах поне на три пъти пазач да тръгва натам с кофа катран. Никога не ми бе хрумвало да питам, какво става. Но сега вече знаех, каква бе тази сграда.
"Очевидно, години преди да дойда, е била барака за роби. Но онова, което беше докато бях там, бе казармата на пазачите.
"И робите не ги пускаха да я доближават.
"И затова никога не бях виждал нито основите й, нито железата в тях. И ако това бе онази сграда на пазачите, то и пътят, по който яздех сега, трябваше наистина да води към мястото, където бяха спирали керваните. Но после, като се огледах в дърветата и храстите наоколо, и тази яснота изчезна. Защото ако онова бе сградата на пазачите, а този път горе-долу съвпадаше с онази пътека, то всичко това би поставило моята барака на съвсем друго място от това, което старицата ми бе посочила.
"Въздъхнах и пак се огледах. Колко близо минава този път, помислих си, до онази пътека, по която аз, Намюк и оня войник носихме Врач? Като оглеждах храстите се питах, дали тук Врач се опитваше да изпразни разкъсания си пикочен мехур? Погледнах нагоре през клоните към сивото небе. Как бяха легнали облаците върху синевата през онзи безкраен ден?
"Една мисъл се върна, върху която бях разсъждавал много пъти през последните години: нямах никаква идея къде е погребан Врач. И като прост миньор и като началник смяна помнех поне тридесетина роби, които бяха умрели от насилие или естествена смърт. Но не знаех нищо за това, къде са положени техните тела.
"В Колхари, ако следваш улица Мрежопоправяческа от пристанището покрай грънчарските работилници, които са скупчени покрай доковете, и продължиш чак дотам, където пресича Авеню на боклучарите, и след това още половин миля докато, след като преминеш през махалата на пустинниците улицата си губи името, накрая стигаш до едно поле, откъдето грънчарите си копаят глината и където, заедно с безчет други в клането на Месеца на плъховете моите родители, казвали са ми, са погребани. Ходил съм там от време на време през годините, понякога за да видя други останали живи от тази нощ да крачат край редките дървета, втренчени в неравната повърхност на земята, или да гледат хълма на едно ново масово гробище, направено за просяците, чиито трупове ги събират всяка зимна сутрин под Моста на загубеното желание. Но в мините, където стотици мъже са работили повече от век, затворници за цял живот (повечето умираха преди да навършат 30) просто не знаех, кое поле или блато или хълм е поемало дори едно от техните тела — дори къде моето би било захвърлено, ако аз бях се състезавал с Пифълс.
"Както яздех, търсейки с поглед пролука в събралите се облаци, помислих си — и не за пръв път, но с напрежение, което накара мисълта да изглежда като нова — че онова, което най-много ни е било отнемано като роби тук бе нашата история. Да, имахме си нашите шеги и истории, нашите разкази за героични и славни дела, разказвани шепнешком от време на време в течение на деня, и понякога вечер, преди да пропаднем в дълбок сън върху сламата си. Но както яздех се сетих и за това, как вече след мините, на война, съм чувал войници да разправят истории, които те се кълняха са се случили на приятел, които бяха идентични с тези които робите, само няколко години по-рано, бяха се клели че са се случили на техни приятели: бях млад когато разбрах, че докато случките, които могат да сполетят един мъж или една жена са безчетни като слънчевите бликове по повърхността на морето, репертоарът, с който разполагат същите мъже и жени, за да ги изговорят е толкова ограничен, колкото и репертоарът на сцената на някоя особено
