неизобретателна пътуваща театрална трупа. Дори може да се каже, че това е същият репертоар. Нашата история ни е отказана по същия системен начин, по който ни бе отказвано да знаем нашите гробища, или да имаме правото да погледнем към казармите на пазачите или да подочуем, от някакъв намек, че какъвто и репресивен апарат да я обитава сега, тази сграда някога е била наша.
"Онова, което съм започвал да правя в онази нощ на поляната на кервана, по немощния, жалък начин даден на един отделно взет младеж, без помощ от страна на общностен език или на публична традиция бе да конструирам началото на една лична история. Онова, което оттогава научих е, че една лична история трябва, както и без-личните такива, да бъде основана толкова на желанието, колкото на паметта.
"Щях ли изобщо да позная поляната на керваните? Бях живял в бараките всеки ден. Тази поляна, за петте години я бях навестявал половин дузина пъти. И все пак, дори само заради онова, което се беше случило там, трябваше да я позная, чувствах го. Помежду дърветата стигнах до склон.
"Това ли беше?
"Оттатък тревата и изпод тъмните борове планините се извисяваха в утринната мараня — макар дърветата да не стигаха толкова напред, колкото помнех.
"Имаше и постройки в началото на наклона. Тях ги нямаше преди 30 години. Коларският път по който яздех продължаваше надолу и прекосяваше стотина метра трева, за да се изгуби помежду колибите и дъсчените постройки — наистина, повече от пътека но все още не истински път. По средата на пътя бяха наредени като гръбнак малки камъчета, между които бяха щръкнали бурени. От всяка страна на прашните коловози (по-скоро сиви, отколкото земни на цвят в облачния ден), високи треви се клатеха като мачти на кораби наредени по някакъв безкраен, двустранен док.
"Не мога да ти опиша, колко ме притесни този нов път, прекосил поляната. Но както го гледах, отново започнах да мисля: това пътче, очевидно появило се в последните години, можеше да потъне обратно в тревата за толкова време, колкото му бе трябвало да се появи, и никой не би узнал, че някога го е имало. И струпаните по края му колиби не изглеждаха много по-дълговечни. Но ако пътят се окажеше особено полезен, и ако колибарите просперираха, в крайна сметка някакви селяни щяха да дойдат с каруците си да стоварят чакъл и пясък отгоре му, за да засипят дупките, пропаднали под летните локви — докато накрая щяха да го павират с павета, кал и катран — така че да държи още сто години. Но в момента пътят се намираше пред някакъв миг на материален избор, с който нямаше да имам нищо общо, колкото и значима или безсмислена щеше да бъде церемонията, която щях да проведа. Онова, което се случваше бе, че моите бяха просто още едни крака, минаващи по него, допринасящи своя микроскопичен принос към неговата полезност, като количество с нищо повече от страна на един министър, отколкото от страна на някакъв роб. Но нито пътят, нито мъничкият градец в неговия край бяха с нещо по-стабилни от моите избледняващи спомени — макар сега 30 семейства може би да смятаха това село за свой дом и два пъти по толкова деца, родени тук откак бях напуснал, да смятаха тази ливада за цялата човешка вселена, а пътя — за най-важната линия, свързваща онова там с това тук. Но този мой анализ само ги направи — селото и пътя — в тяхната нововъзникналост и преходност, още по-дразнещи.
"Е, точно това не можеше да бъде ливадата, която помнех…
"Но ако пък беше, то някъде оттатък възвишението зад лявото ми рамо трябваше да се намира магистралният път север-юг, по който достолепни пътници и скитници с разранени крака и фермери в техните каруци и керваните бродеха напред-назад от Високата Порта на легендарен Еламон към Колхари. (От този магистрален път, след минути или след часове, моят керван трябваше да направи завой и се разположи някъде тук.) Обръщайки гръб на градчето подкарах коня, да видя така ли е. И какво трябваше да направя ако, като качих възвишението, намерех само още трева оттатък? Можеше ли магистралата да бъде напълно някъде другаде? Можех ли до такава степен неправилно да запомня всички неща?
"Но — там си беше:
"Магистралата север-юг, Кралският път, Пътят на Дракона!
"Препусках с коня насам-натам, бездиханен от радост. Ако просто премахнем от картината онова извинение за градче, това беше то — мястото, на което, преди 30 години, бях станал себе си.
"Подкарах коня бавно обратно към коларския път като гледах полето, склона, зъберите на планината Фалтха. Скочих от кобилата, вързах я за едно дърво и погледнах нагоре по наклона. Бях застанал на метри от мястото където, преди 30 години бях застанал с половин дузина други роби, пазачът ни от едната страна, високият повелител от другата, и си приказваха през главите ни.
"Оттогава бях имал като приятели роднини на младшата Лейди Есула. Не, вече знаех, тя никога не се бе омъжила за лорд Анурон. И само две години по-рано бях вечерял на една тежко натоварена маса с остаряващия граф Жю-Форси — седеше срещу мен и половин дузина места вляво — беловлас и дебел, но все още с прозвище Жабата.
"Не, не му се бях представил.
"Погледнах през полето, опитвайки се да не забелязвам коларския път, който го бе срязал като белег, опитвайки се да не виждам селото, изникнало като мазол в нозете на планината. Вместо това се опитвах да пресъздам съвсем точно къде бе паркирана каретата на Пухчо, къде бе полянката, на която лорд Анурон се бе борил с Врач, точно къде бе опъната голямата палатка или къде бе мястото на другата палатка, осветената с лампа — и се бях нахилил, докато бродех из тези мъгляви догадки защото до часове моите карети и каруци, палатки и главна палатка щяха да се издигат точно тук, унищожавайки окончателно, със своето присъствие, всяка надежда за точно пресъздаване на миналото.
"И все пак щях да стигна пеш до новото село, внезапно реших. Тази носталгия е абсурдна. Трябва да видя какво има там сега. Тръгнах — по пътя, отначало по буренясалия му гръбнак, после по коловоза. Макар да се опитвах да се съсредоточа върху нещата тук и сега, все пак докато крачех мислех: Дали все пак тези коловози са ме водили до мястото, където вдигнах завесата на палатката и погледнах вътре, за да видя голия повелител? Или може би те ме водеха по трасето между тази осветена палатка и мястото, където лежеше Врач?
"Да си мислиш прекалено много за такива неща означава да си усетиш стомаха да се сгърчи, гърлото да се свие и празнотата зад всички огледала да се издуе. А не бе малко разстоянието до този градец. И все пак почти успях да премахна болката като си казах: Дошъл си тук като победител в края на велика битка. Това трябва да е твоят празник…
"И в този миг отново видях лицето на великия министър, на моя враг, тази вечер мъртъв но през онзи ден до императрицата в Колхари, по чиято молба бях стигнал дотук. За момент това лице, надвесило се като някакво божество или призрак над полето, бе лицето на високия повелител… Можеше ли някой от тях да знае за тази болка? Можеше ли да е така, че някой от тези двамата е успял да ме намести тук на това място в този момент, като някаква фигурка от игра, за да ме накара да се чувствам точно по този начин? Но абсурдността на тази мисъл в крайна сметка ме освободи от всичките тези неща. И пак, докато крачех, се върнах в триумфалното сега, към което бях тръгнал. За да мога да спечеля сегашния миг трябваше да не мисля повече за днес. И въпреки това, като бях стигнал десет метра до най-близката постройка с бели стени, спрях. Загледах се в малкото хора между колибите. Една ме погледна. Почудих се, дали знаеше кой съм.
"Обърнах се и тръгнах обратно към онази част от полето с която — как другояче да го кажа? — бях по-запознат.
"Почти бях го прекосил отново цялото, когато видях, малко зад вързания си кон, четиримата, идващи по коларския път пеш.
"Отпред бе старицата, с нейната кафява роба и железен нашийник.
"Трима мъже бяха с нея. Единият бе кльощав, възрастен човек, също в кафяво, също в желязо. Сигурно е онзи ветеран, за който тя ми бе споменавала. И двамата се усмихваха широко. И имаше с тях един по-млад, мускулест, добре сложен младеж с гъста коса, кожена препаска през слабините и желязо на врата. Не се усмихваше, вървеше с полуотворена уста.
"Липсваха му малко зъби.
"Дали съм го споменавал, Удрог? Намюк също имаше този навик да броди с отворена уста. Моментно объркване: младежът бе Намюк. Старицата и дядото ми го връщаха! Илюзия, да; но бе толкова силна, че му махнах с ръка, ускорих крачката и се нахилих като един луд. Беше само за секунди, но когато тази мисъл напусна главата ми онова, което зае нейното място бе: не, не бе младият роб който бе моят
