приятел, а старецът до него! Колко години бе казала бабата, че се е намирал тук? Пазила го е като изненада за мен…
"И тази илюзия се прочисти, разбира се. И се почувствах като пълен тъпак. (Тя ми бе казала, че старият роб е тук от 20 години, а значи е дошъл шест години след като аз съм напуснал. Но все пак за момент бях се заблудил, че става дума за две, а не за три десетилетия!) И ето ме застанал пред стареца който в нашийника си се усмихваше точно толкова широко, колкото аз преди малко, докато аз пък се опитвах да спася някакви парченца от моята собствена усмивка.
"Младежът ме наблюдаваше с неговия сиво-очест, беззъбо-отворен поглед.
"Но и младежът и старецът бяха Намюк толкова, колкото и аз.
"Старицата пристъпи напред и ми посочи останалите. Мъжът бе Мирмид, каза. Нейното име било Хар’Ортрин. Младежът бе Фейев. (Тъпото лице на Фейев пусна една бледа усмивка, която премина през неговите тъмни, тъмни ресници и светли, светли очи.) Погледнах към четвъртия, мъж без нашийник, който стоеше малко встрани и отзад. Бе облечен в кожена препаска, грубо шита от същите дебели конци като на Фейев. Очевидно глупав и недодялан човек, той изглеждаше не на място, подозрителен, квадратен и силен — и мръсен колкото Фейев. С почуда изчислих, че ще трябва да е пазач докато той изтърсваше: „Аз съм Ириг, сър.“ Вдигна си рязко ръката за да си удари опакото на юмрука в челото. „Свободен слуга на императрицата… чието царстване е разюздано и разпуснато!“ Дори сега, през няколко секунди лицето на Намюк от моите спомени се налагаше върху това на Фейев; и макар това пък да бе съвсем налудничаво бях убеден, че Ириг е не само подобен на, но всъщност е физически близнак на онзи пазач, който едно време ни бе довел дотук, до кервана — макар очевидно работата да бе в това, че в главата ми споменът за онзи бе толкова избледнял, че образът на този лесно се бе насложил върху него.
"В чест на моето идване, в чест на идващата церемония, на свободата, която щеше да ги сполети днес бе, разбира се, почивен ден. Не им бе дадена никаква истинска работа; и затова старицата ги била довела да ме видят. „Разбира се, ако не възразявате, сър. Но ми се видяхте много добър като за човек толкова велик. А и сте дошли дотук заради нас и бездруго. И така реших, ако нещо не ви пречи — а и вие сам казахте, че искате да говорите с Мирмид… който е тук най-дълго от всички ни. А и може би ако момчето повече слушаше…“ кимна по посока Фейев, който изобщо не слушаше, „можеше да научи някои важни неща за това място, което утре ще бъде свободен да напусне завинаги!“
„Добре, тогава.“ Усмихнах им се. Недалеч имаше паднало дърво, навирило корените си във въздуха; друг дънер, този отсечен, бе положен напреки в единия му край. Казах: „Да отидем, седнем и говорим.“
"Петимата отидохме и седнахме. Цялата работа беше започнала по един много добър начин.
„Да, сър, така е. Хар’Ортрин ми каза, къде ви е посочила да са били старите бараки. Но те изобщо не се намираха там!“ разясни Мирмид. „Нея я нямаше по ония времена. Вашите бараки са били от другата страна на сградата, която се намира там в момента, да сър. Пазачите я ползваха за своя, макар днес ние да живеем в нея. Във всеки случай вашите бараки изгоряха при един пожар година преди аз да пристигна. Всички казваха, че е било ужасно! Никой не бе успял да пресметне колко роби са изгорели тогава. А сред онези 30–40 които бяха останали живи винаги се носеха слухове, че било от небрежност или дори — нарочно, всичките тези същества, опечени в техните пълни със слама клетки! Когато аз пристигнах още се виждаха обгорели основи тук там, не бяха обрасли докрай. Онова, за което тя ви е разказала бяха едни временни бараки, бяха ги направили когато се опитваха да продължават да поддържат работата в мините в по-малки размери. Там живях отначало и аз. По това време затвориха трите големи забоя — в които сигурно вие сте работи. И отвориха наново един по-малък, дето е бил затворен преди това но за който се смяташе, че имало вътре още какво да се извади. Но това не се получи кой знае колко добре и накрая решиха да затворят цялата работа: и разрушиха и временните бараки. Продадоха повечето роби на запад. Но от нас бяха останали към 25 човека по онова време. Докараха няколко жени да готвят и чистят, защото работата вече отиваше само към поддръжка. Е, тогава докараха Хар’Ортрин. И днес сме само тримата…“
"Докато разказваше мислите ми пак кипнаха.
"Когато Мирмид спомена пожара бях се върнал обратно към една ветровита вечер на брега на една река където, в качеството си на офицер на имперската гвардия бях спрял за разпит група скитници, които ми бяха разказали за пожара в мините. И затова някак си винаги съм знаел за това, колко ужасна е била работата. Но тъй като това бе станало отдавна, докато се готвех да се върна паметта ми някак го бе изтрила.
"И ако моите бараки някога са се намирали от другата страна на сградата на пазачите, то наистина най-сетне усетих физическото наместване на мястото, на която се намирах днес и на което съм бил тогава.
"Хвърлях погледи към младежа: ама наистина ли този човек с увиснали бърни, който седеше с разкрачени колене и чоплеше парче дървесна кора с мръсни, надебелени от работа пръсти, изглеждаше чак толкова като Намюк? (По възраст бе по-близо до Врач. И все пак…) Бях намислил да питам Мирмид и Хар.Ортрин — или Ириг, ако трябваше — какво се бе случило с Намюк. Беше ли останал жив след пожара, за да бъде продаден? Или бе изгорял? Може би някой от тях пък знаеше и къде карат робите да ги погребват като умрат? Но, както вече се бях спирал, обзет от колебание, пред начеващия се град в сегашното, така пак се спрях пред завършения градеж на миналото.
"Не попитах нито за едното, нито за другото.
"Фейев ме гледаше намръщен: пак го бях зяпнал. Ама това моето вече на нищо не прилича! Почнах да им задавам въпроси за техния живот, кои са, откъде са, какво са работили в мините. Бавно, много бавно ние петимата, пазач и роби и министър на държавата започнахме да се отпускаме един с друг.
"Докато слушах се опитвах да си спомня въпросите, които високият повелител бе задавал на Врач, Намюк и мен. И не е за вярване, но точно тези въпроси, когато аз ги задавах сега, извлякоха от тях най- топлите отговори, дори от глупавия Фейев, дори от нацупения Ириг. Опитах да си спомня, кои истории на високия господар ме бяха впечатлили по най-жив начин; и се опитах да намеря подобни неща в моето недалечно минало (разкази за богатство и ситост в Двора; и вече никакви спомени от живота ми в мината!) за да ги забавлявам. И, представяш ли си? Това бяха историите, които накараха Фейев да спре да бърника кората и да ме погледне и се нахили, които накараха Мирмид и Хар’Ортрин да се смеят в шепите си и да клатят глава, които накараха даже Ириг да започне да кима с упорит интерес. Както се разговорихме, все по-свободно и по-свободно, започнах да се питам: макар никога да не бях се замислял над това, аз всъщност бях приел, че разговорът с високия повелител отпреди 30 години е бил първият, който той е водил с роби като Намюк и мен. Но сега пък се сетих колко бързо тримата аристократи се бяха струпали покрай Врач когато той падна. Може би високият повелител е имал и други такива срещи. Може би е знаел какво да ни запита, за да ни развърже езиците. Може би е знаел, кои от неговите истории ще намерим за най- забавни. Може би е знаел, от други такива срещи преди нас, с кои въпроси ще ни притесни или разтревожи, кои предмети на разговора биха ни затруднили и победили — и ги бе отбягвал. (Все пак вече и аз бях имал много такива разговори с много такива хора. Онзи разговор с него не бе единственият, от който се бях научил да говоря онова, което казвах сега.) Може би, макар с най-добри намерения, той си е играл с нас, както майсторът играч си играе с фигурите на дъската, за да произведе най-приятната за него конфигурация и както, със същите добри намерения, правех и аз с тези сега.
"Намеренията ми наистина бяха добри, разбери. Само исках да се отпуснат — и те сториха това! Само исках да не ме разбират накриво, да не се отдръпнат разстроени или да останат настрана от неща, които бяха отвъд техните възможности — и те сториха това!
"И все пак, макар за момент само, подозрението, че онова, което бях смятал за спонтанно преди 30 години на тази ливада може би е било изцяло изчислено упражнение ми се стори една грозна — и съвсем докосваема — възможност. В много отношения това все пак бяха ограничени хора; аз знаех много добре техните ограничения.
"Е, как тогава високият повелител не би знаел нашите?
"Тримата роби започнаха да говорят за идващата тяхна свобода, къде ще отидат, какво ще направят. Хар’Ортрин имаше свободно семейство някъде на юг и бе убедена, че ще я приютят. Но докато ми казваше за оня добър човек, нейния чичо, и многобройните й братовчеди около него, аз безмълвно си прекарах през главата един доклад (който бе докладван на цели пет заседания на Съвета!) относно положението на прясно освободените роби, когато се връщат в семействата си за помощ: искаш ли резюме на този потоп от катастрофални свидетелства? Мнозинството от тези семейства не искаха да имат нищо
