общо със завърналите се никому ненужни, объркани, отскоро свободни и често пъти вече гневни бивши роби — макар Хар’Ортрин да пляскаше с ръце в очакване на своето завръщане, неспособна повече да говори поради радост, надежда и очакване.
"Мирмид обясни, че веднъж един от бившите му господари, който високо го ценил но се видял все пак принуден да го продаде му обещал, че ако някога получи свободата си, може да се върне — и щял да получи парче земя, сечива и материал да си построи колиба, и инструменти за обработване на земята като вече свободен фермер. Е, аз пък знаех, че поне три заседания на Съвета бяха посветени и на такива казуси и на оплакванията на роби че, веднъж свободни, отишли да търсят изпълнението на подобни обещания и се оказвало, че те не се спазват — много от именията, на които са били работели се били променили из основи и повечето били на границата на фалита, техните бивши господари отдавна заминали или починали — макар Мирмид да продължаваше да говори с крайно уважение за големия собственик който, макар да притежавал сто роби, на него именно бил направил чак такова предложение!
"А Фейев? Е, той бил решил да тръгне към града. Кой град? Не бил сигурен. Но веднъж като стигнел, щял да си намери добре платена работа. (Каква работа? И това остана неясно.) И щял да работи усилено и да си купи къща и да стане богат мъж с прислуга и скъпи дрехи и много, ама много пари! Примигна със сивите си очи.
"Слушах. Усмихвах се.
"В Колхари най-видимият проблем бе този на освободените роби, и също бе отнел много заседателно време на Съвета — много повече от три или пет заседания. И трудности, за които тези тука нямаха ни най-малка представа, мен ме бяха тормозили вече години наред!
"Направих предложение, което ми се струваше практично. Ако някой от тях се натъкне на някакви проблеми с тези свои планове, ето имената на няколко организации, към които биха могли да се обърнат за съдействие и помощ, създадени от императрицата преди няколко години точно за такива случаи… Но (и това вече бе крайно обичайно в моя опит), те не внимаваха много-много.
"Вътре в себе си се надявах все пак да си спомнят, какво им казах, когато се появи нуждата.
"Външно се усмихнах на техния ентусиазъм, тяхната наивност, тяхната радост от идващото освобождение (и си казвах, че ще имат време по-късно и за мислене по практическите въпроси), но остро си давах сметка: богатствата, привилегиите, властта, които в очите и на тримата се намираха на някакви си седмици, дни, часове пред тях, не бяха по-реалистични от вярата, че някой от тях би могъл да изкопае тунел под планината, а друг да хвръкне нагоре по въздуха. И се почудих:
"Като сме разказвали за повече от чудесната, за почти-мистичната, за славната свобода, която ни бе отнета от робарите и имперската гвардия дали аз и Намюк, 30 години по-рано, не сме звучали така наивно, романтично, и толкова далеч от действителността, колкото сега звучаха тези тримата, говорейки за свободата, която идва? И предложих още нещо — отново едно напълно прозаично, практическо предложение, като им казах програмите, които Съветът бе направил за да помага на новоосвободените. Но въпреки това и след това предложение те продължиха да приказват, като от време на време някой от тях ме поглеждаше с толерантната усмивка на човек, който знае, че слушателят, може би просто поради случайността на историята и опита си просто не може истински да разбере, какво всъщност се говори в случая. Те не криеха нищо. Не им бе необходимо. Процепът бе вече прекалено голям: тъй като аз бях свободен не можех да разбера какво ще означава тяхната точно свобода.
"Внезапно ми се прииска да прекратя разговора.
"Съобщих, без всякакви предисловия, че трябва да го оставям; имах нужда да се разходя сам за малко, да реша къде да си разгърна кервана, като пристигне. „…Нали разбирате, когато се изсипят тук каретите, колко работа има!“ (Бе изключително глупав претекст, който всеки повелител или повелителка веднага биха разпознали като такъв — и биха веднага се съгласили да го приемат, тъй като самият кретенизъм на претекста би им съобщил за високата степен на тревожност, която бе скрита зад него.) Но сега пък бавният Ириг пое ролята на дрогирания, каращ се Врач. Този невъзпитаник се наклони напред от дънера си и избухна в истории, които просто трябваше да ми бъдат казани и нищо друго не било възможно, освен да остана и ги изслушам всичките. Тези истории започваха и свършваха с трудностите, които имал за да налага дисциплина на своите подопечни, лошият характер на този, крадливата хитрост на онзи, (О, той мразел дори да си помисли, че еди-коя жена ще бъде стоварена на свободното общество, да го краде и лъже!) извратената пропадналост на трети. Не, че някои от пазачите не били същите като робите! Даже тук, където шестима пазачи пазят трима роби…? Да бе, само последната седмица той наблюдавал — но да не сме споменавали имена. И нищо повече също така. Ден като днешния не бил за такива неща. И аз ли не знам, какво става по места като това? Дори нямало нужда мен точно да ме отваря на такива работи. Но все пак, да вземем робите. Просто не може човек да им има доверие. Винаги правят сметки, как да ти измъкнат нещо. Не, не тия тримата тук. Те са добри роби. Даже Фейев — който, със спуснати мигли пак човъркаше дървесната кора. Не, Фейев не е толкова загубен. Не бе от най-лошите.
"Но той помнел един такъв…
"И един друг…
"И ако човек помислел, още един дето…
"Ириг бе работил като пазач 12 години тук и още четири на друго подобни места и бе запознат с всички видове роби, с добрите и с лошите. И лошите били такива долни и мръсни твари, дето свободните хора на Неверион дори не можели да си представят! „Но съм сигурен че вие всичко това сте го обмислили, сър. Имам предвид, когато сте тичали нагоре-надолу да ги освобождавате. Все пак и вие сте били един от тях!“
„И бях един от най-лошите, мой човек!“ Изтърсих това и веднага пожелах да не си бях отварял устата. Но този мой коментар изобщо не го нарани. Продължаваше да бърбори. Неговото послание беше, ако може да се каже, че имаше такова, че моето идване бе сигурно някакво голямо и славно нещо, защото робството официално бе вече отменено и оттук нататък от него пък не бивало да се иска да носи отговорността за тая измет — е не тези тримата, не те — но онази измет, за която е бил натоварван да отговаря в миналото.
"Кимах там, където ми се струваше, че трябва. Веднъж-дваж се усмихнах.
"Другите нито кимаха, нито се усмихваха. Фейев гледаше тъпо и разсеяно. Хар’Ортрин и Мирмид изглеждаха стари и притихнали. Сигурно им е било страшно неудобно — освен ако не са били толкова имунизирани от оплакванията на Ириг, ако ги бе повтарял достатъчно често, та вече нищо да не ги е впечатлявало.
"И това продължи докато Фейев не се обърна да примигне към края на полето и после не посочи с пръст, с неочаквана за него енергия: „Хей, гледайте…!“
„След слизането си от магистралата север-юг, първите коли на моя керван вече прехвърляха баира насам.“
7
"Следващите три часа, Удрог, бяха пълни със слуги и войници, палатки и брезенти, секретари и стюарди, тичане и нерви. Изсипваха се все нови каруци и карети с делегати и посетители от една дузина градове. Населението на селото, в което бях решил да не влизам, се изсипа в пълен състав да ни зяпа — и то точно когато главната готвачка реши да започне десетминутна истерия: Къде са останалите шест помагачи? И само погледнете небето! Ако сме искали да ядем, то палатката с провизиите трябвало веднага да бъде махната оттам, където е сега и да бъдела разпъната наново ето там — така че мизерната шепа помагачи, с които тя все пак разполагаше, нямаше да се налага търчат из калта, когато неминуемият дъжд се изсипеше. Да не сме си мислили, че те са някакви си роби? Това не се издържало. И тя нямало да го допусне! Сега като си спомням, доста разумно ми звучи всичко това — но тогава изглеждаше напълно възмутително: тя захвърли престилката си и напусна лагера, само за да се върне половин час по-късно нацупена, мълчалива и заета.
"Аз тичах от един проблем към следващия когато старият Мирмид ми се изпречи на пътя — едва не го блъснах; но той ме хвана за рамото. Молеше, имало ли някаква работа, която той и другите да свършат като помощ?
"Запазих равновесие. Не. Не, това не е необходимо.
"Но те искат да работят, настоя Мирмид. Все пак цялата тази бъркотия беше заради тях, нали
