така? И би било справедливо и те да помогнат с нещо.
"Те биха могли да помогнат, обясних, като не се пречкат наоколо, доколкото това е възможно; ако много искат, то онова, с което могат да помогнат е да са наоколо, така че щом започнеше церемонията и ние имахме нужда да…
„Айде, айде сър!“ Ириг се бе изправил на един дънер с ръка на кръста. „Накарайте ги да работят!“
"Почудих се, дали той наистина си представяше, че с това улеснява нещата.
„Тия са държавна собственост още няколко часа.“ Слезе от дънера и дойде към мен. „И мен ме сложете да работя с тях! Вижте колко работа има…“ показа с ръка щуращото се керванно гъмжило: опитваха се да опънат голямата палатка зад него, а каруците ги паркираха вляво от него (и междувременно все пак сваляха палатката с провизиите) — „няма никакво извинение за никой да стои настрана.“
"Хар’Ортрин се мотаеше някъде зад рамото му, цялата радостна и очакваща. Дори Фейев, който още си седеше в края на дънера, се бе навел напред и удряше длан с юмрук, а погледът на сивите му очи издаваше един младеж, който би бил крайно щастлив да грабне нещо и го помъкне нанякъде.
"В този момент един от разпоредителите дойде да ме пита за сцената, която исках да бъде направена напреки на пътя, и половината от която не бе пристигнала, и също така за шестимата музиканти, които бяха пристигнали — шестимата в повече от поръчаната дузина. (Когато проверих нещата се оказа, че това би трябвало да са шестимата помагачи на готвачката. Но някъде в административната машина в Колхари някой не бе разбрал поръчката докрай.) Предадох Мирмид, Хар’Ортрин, Фейев и Ириг на друг един разпоредител, който ги отведе и им намери работа. Скоро бях обкръжен от хора, които познавах; и от хора, които хората, които познавах, искаха да познавам.
"Вече съм споменал, че много се радвах, че бях дошъл по-рано?
"Полето изглеждаше, както никога не го бях виждал. Ако бях дошъл навреме, и с очакване да видя познатото, щях да съм много по-малко доволен от начина, по който се развиваше денят.
"Самата церемония ли?
"Е, разбира се че започна с един час закъснение докато, над главите ни, облаците набъбваха. По време на едно от тия прекъсвания, когато всичко остава да бъде свършено и поради обстоятелствата нищо не може да бъде свършено се почудих дали, когато извикам тримата роби да отключа техните нашийници пред тълпата, би било добре да захвърля железата от сцената към входа на голямата палатка, както бе направил едно време високият повелител? (Не бях ли му длъжен някакъв мъничък знак за всичко, което бе станало?) Но след като една реч, и следващата след нея бяха приключили и се обърнах към шефа на протокола, който бе подкарал вече Мирмид, Хар’Ортрин и Фейев към сцената — усмихнах им се като ги видях, но те вече бяха замръзнали от вълнение и ходеха като замаяни — и като вкарах ключа под рядката и къдрава брада на Мирмид, първите капки удариха по раменете, ръцете, лицето ми; и старецът затвори очи и оголи жълтите си зъби докато набраздените му бузи се намокряха.
"Всички трябваше да се преместят в голямата палатка, където, някак си, успяхме да завършим церемонията.
"Пороят продължи около двадесет минути, после се укроти до едно постоянно капане. Между туфи от мокри треви започнаха да се провират нарастващи локви и сребърните лентички на ручейчета. Макар до мен да стигнаха няколко оплаквания от кухнята, според мен готвачката се справи блестящо. По-късно отидох да й съобщя това в нейната нажежена палатка; тя беше запотена, нахилена и поклати глава докато търкаше тъмните си бузи с длани и с палци обираше потта от очите си.
"Заради дъжда повечето хора си бяха тръгнали по-рано. А той пък престана, с последно ръмжене на гръмотевица, когато една от последните карети на гостите, със спуснати срещу влагата брезенти, се качваше обратно върху магистралния път.
"По принцип бяхме планирали вечерно тържество, но вече нямаше достатъчно хора за такива неща. Май на всички, чувствах, им бе по-спокойно, че така стана. Коларският път, който бе цепнал надве без-пътното поле, което помнех, бе станал две успоредни линии киша, разделени от камъни и бурени по средата — ми бе станал толкова познат, колкото линиите на ръката ми и аз почти не си спомнях как, само часове по-рано, ми се бе сторил толкова набиващо се непознат. Та, както ти разказвах, работата бе като всяко друго официално събитие.
"Но както си стоях и си го припомнях не можех да не си призная, че въпреки всичките си проблеми и недомислия беше си имало моменти на впечатляващо, дори вълнуващо представление, пълно с мълчаливи знаци — както са всички празни знаци.
"Небето бе дълбоко сиво. Подновените гръмотевици намекваха, че дъждът може и да се върне — сигурно да се лее цялата нощ. (Трябваше да тръгваме към Колхари на сутринта.) Бяха опънали една малка палатка за мен. Уморен от официалностите на деня бях тръгнал натам за да отмарям, когато видях Фейев да върви пред мен. Бе тръгнал към моята палатка и носеше нещо; но то бе пред него така, че не го виждах. Огледа се наляво и надясно — много повече, отколкото обикновено правят хората като него. Не се огледа назад, инак щеше да ме види. Спря пред моята палатка. (И аз спрях.) Вдигна входната завеса. (Само минути по-рано една слугиня бе дошла да ми каже, че е запалила лампа и я е оставила да гори на масата.) Погледна към светлината, после направи крачка навътре.
"Какво, запитах се, си мислеше тоя, че ще намери? Опитах се да си припомня няколкото предмета — колани и техните катарами, официалните вериги на държавната служба, пергаменти, линийки и писмени принадлежности, които той би могъл да задигне, ако реши. (Нали не съм бил толкова глупав да оставя монети в кошничката до леглото?) Настигнах го, вдигнах завесата.
"Стоеше в светлината на лампата, с гръб към мен. Бе тъкмо свалил кожения си набедреник и го бе хвърлил върху чергата. По голите му страни още стояха отпечатъците на вървите, които държаха набедреника. Държеше в ръцете си железен нашийник, полу-окръжност във всяка ръка. Вдигна го към врата си. С двете си ръце започна да го затваря…
"Докато не ме видя. И не се сепна.
"И аз се сепнах. „Ти какво…“ изломотих: „Ти защо…?“
"Фейев се обърна към мен, със своята отворена уста, със своя замръзнал сив поглед, поемайки на свой ред изненадата. Свали наново нашийника, като го държеше неловко в тежките си ръце. „Ами дойдох тука…“ погали метала с един, после с друг дебел пръст „… за теб. Дето се вика, ако ти искаш аз да…“ Намръщи се, може би защото и аз бях направил това. „Дето се вика, помислих си… говори се, че на теб ти харесва…“
„За какво по дяволите говориш?“
"Фейев се огледа наоколо, най-накрая вдигна рамене, махна едната ръка от нашийника и започна да я ползва за да си почеше краката.
„Давай, казвай,“ рекох. „какво търсиш тук?“
"Притеснението — а може би беше просто несигурността относно това, което става — го накара пак да вдигне поглед към мен. „Ама нали знаеш… дето се вика, всички знаят. За теб. И за нашийника.“ И каза: „Нали едно време ти е било запазената марка!“
„Да, Фейев. Това е така. Но“, продължих, „какво е онова, което ти дойде да вършиш тук?“
„Премигна. «Другите… те казаха, че аз…»
«Другите»“? попитах. „Не и Мирмид…? Не и Хар’Ортрин…?“
„Не, не те. Пазачите.“
„Кои пазачи?“
"Пак вдигна рамене, пак се огледа безцелно наоколо, като да му бе трудно да се съсредоточи върху едно нещо. Но аз пък знаех, че това е един вид миманс. „Ама ти знаеш,“ каза. „Има мъже, които обичат да го правят… по такъв начин — истински яко; и те се наемат като пазачи тука. И един от тях каза…“
„Ириг?“ попитах и аз.
"Ледените очи на Фейев се стрелнаха обратно към моите, святкащи и присвити. „Не! Не тоя!“ Изглеждаше истински разгневен. Почувствах някакво тръпнене. "Ириг е тъпанар! Само се присмива на онези, които го правят; и ни се подиграва. И на мен се подиграва. Говори за моето „перверзно падение“ без да ми споменава името… после продължава и казва, че съм един наистина добър роб — това са му игричките на него! Но на мен пък не ми пука! Не ми пука изобщо за него. (Не питах, какъв му се пада на Ириг Мирмид; нито дали Хар’Ортрин краде заради него. И аз ги знаех тези игри. Те са част от онази една игра, в която победителят раздава унижение на победените). „Но някои от пазачите… е, те казаха, дето ти викам,
