прегърбен, смаляващ се под свод от сиво и тъмносиньо. Разцъфна светкавица. Мокрото поле блестеше. Докато той прекосяваше наводнения път в проблясването на светкавицата, стъпвайки крак в крак в своето отражение, посегна нагоре, свали нашийника от врата си (като че чух как щракна счупената ключалка), и започна да го размахва покрай бедрото си. На рамото му видях белега от камшик — оня, дето не бил истински. Още светкавици надмогваха над тъмнината на вечерта. Гръмотевиците надмогнаха над светкавиците. Обърнах се и затворих завесата.
"Кожената превръзка на Фейев лежеше на чергата, толкова приличаща на онази, която и аз бях носил — понякога — в мините. Навън гърмът се оттърколваше. Едри капки започнаха да удрят по брезента.
"Седнах на леглото и си помислих: прекалено ли съм уморен?
"Изпръхтях.
"Е, това пък дори не беше на нивото на провинциален пътуващ театър.
"Чувствах се изтръпнал, да. Но го имаше тръпненето, което потягаше мускулите ми и побеждаваше всичко останало. Ярост? Страх? Любовта към свободата? Ириг бе абсолютно мулешко лайно да си помисли, че ще му платя чрез Фейев; и Фейев беше абсолютен тъпак да си мисли, че щях! Ама, да не би пък истинската причина за моя отказ да не беше просто възрастта? Може би работата беше в приликата между Фейев и Намюк; а за онзи подобни игри бяха просто отвъд всякаква възможност. Не вярвах, че който и да е жест на Фейев е нещо друго, освен една игра без награди накрая. Както бях седнал на леглото до лампата, и слушах дъжда, целият онзи, другият ден и нощ с втурнаха обратно към мен. Какво би се случило, почудих се, ако тридесет години по-рано бях имал знанията, за да говоря, се движа и инициирам нещата така, че половата ситуация, в която се бяхме озовали с високия повелител, да беше мое дело? Дали пък сега не ми бе даден още един шанс да проверя — шанс, който отново не бях използвал? Тогава, когато бях омотан в истински потисничества, знайни и незнайни, всеки жест можеше да бъде прочетен: този е пълен с полова светлина, онзи е тежко-политически, и всичките придобиващи истинската си форма в острата светлина на властта, и нито един не замъгляван от измама, мързел, яд или алчност.
"От тази яснота бях конструирал своето „Аз“.
"Но в сегашния случай, когато аз имах властта и бях толкова близо до положението на повелител — на идеалния, донасящ свобода, покровител-повелител, който овластява потиснатите — колкото изобщо е възможно, не можех да видя яснота никъде около себе си: нито в настоящето, нито в миналото, нито в моите мотиви, нито в тези на който и да е друг. Еднократният акт, който бе отменил робството и уволнил пазачите, бе направил различието между роб и пазач самото то двусмислено.
"Не бе ли истина, питах се, седейки там, че бях преустановил работата си една сутрин, само три дена по-рано, в града, за да прекарам умерено удовлетворителен час в полови проучвания с един абсолютно непознат човек, когото бях срещнал на улицата и който знаеше, че съм министър толкова, колкото щеше да знаеш и ти, ако не ти бях казал? И ще ти кажа и това, Удрог: два дена след като се бях върнал в Колхари от мините бях прекарал една вечер в полови екстравагантности с трима добри стари приятели. Но всичко, към което можех да се върна в момента, в който седях на леглото в палатката си, слушайки водата да бучи надолу по брезента и гледайки фитила на лампата да плюе искри бе, че години преди това, в същото това поле бях погледнал в едно огледало, бях разпознал огледалото за това, което беше и бях хванал образа вътре в него за моя употреба. А сега, при внезапното обръщане на случайностите, когато пак имах нужда да хвана някакъв образ бях схванал, че това, което си мислех, че са огледала и образи и едно „Аз“, което гледа в тях и по тях, бяха всъщност образи изместени, синтетични, една кръстоска между образи, идващи от още огледала, които никога не бях виждал — огледала, ъгълът, повърхността и местоположението на които, понеже бяха толкова многобройни, понеже бяха видими само чрез това, което се отразява от тях в други огледала, нямах никакъв шанс да разпозная (и още по-малко — да схвана системата, в която да мога да ги подредя), още по-малко — да разбера кои от тях, ако изобщо имаше такива, бяха истинските и кои бяха просто мястото, на което се пресичаха отражения, идващи от другаде.
„Разбери ме, Удрог, това, което видях, не бе от света около мен. Не говоря за нищо толкова лесно и цинично като разочарованието: нищо, което се бе случило през онзи ден не бе нещо, което да не съм познавал много преди това. (На какво бе това откровение, ако не на точно такива минали познания?) Става дума за едно «Аз» което обхваща едновременно глупостта и мъдростта, ентусиазма и цинизма, илюзията и разочарованието, «Аза» който бях хванал от света, Азът който, след тридесет години усилия бе успял, само седмица по-рано, да си върне хватката върху света — тогава, когато с победата си в заседателната зала на съвета бях най-сетне победил в играта на време и болка. Е, би било прекалено театрално да кажа, че както тридесет години по-рано се бях намерил на това поле, сега тук се бях и загубил. По-скоро се опитвах да намеря системата от асиметрични различия, по средата на които непрекъснато бях ваден от равновесие тогава, когато се опитвах да я хвана; и можеше да ме отпишеш като много глупав човек, който през своите петдесет години не е научил нищо, ако просто ставаше дума за обръщане на позициите на роб и повелител, или ако бях направил някакво уравнение между свързването на Фейев с пазач в проваления им план и безсмисленото убийство, извършено от Пифълс.“
Удрог бе дотук твърде търпелив. Даже бе си продължил търпението, когато неговото ядро свърши, като си бе припомнил (вместо да слуша внимателно) точно колко е бил търпелив. Но точно сега се надигна, сви си пръстите и започна с тях да удря Горгик по гърдите, прекъсвайки го („Виждаш ли, Удрог, аз търсих…“) насред следващото изречение:
„Но тази история просто продължава и продължава. Това да не би да те кара по-силно да искаш да се чукаш? Това е онова, което аз пък искам да знам!“
Горгик погледна надолу към варварина, силно изненадан. „Е, разказът ме поставя все по-отвън на желанието — което не значи, че може да се каже, че чукането не ме интересува. Но тогава аз се оказах…“
Но първата част от отговора бе онова, което очакваше Удрог; и, обзет от тревогата, дали изобщо ще се стигне до удовлетворение, изобщо не се интересуваше от втората.
Удрог седна изправен. „Казах ти, знам какво искаш. Ти искаш някой да е господар, да поеме тази роля от теб, да ти казва на теб какво да правиш, да прекрати това глупаво бърборене с действие. Оня роб, Фейев, ти не си знаел тогава дали той наистина е искал да го направи. И затова не те е възбудил, това е всичко. Виж сега…“ Удрог скочи пред огъня; сянката му легна върху мъжа, който още лежеше на покривалото. „Всичко знам за тебе. Ще ти покажа, от какво имаш нужда. Не — мръдни си ръката, робе! Ти си с нашийника сега!“ Гол над него, Удрог ритна Горгик с голия си крак в ребрата. „Сега ще видиш какво искам! Обърни се! Ще те набия почти до смърт, ти драконско лайно такова!“ Удрог вдигна ръка в светлината на огъня, готов да я свали надолу в някакво действие на насилие и насилване…
Бухането започна някъде зад колоните. И, този път имаше истинско дрънчене: някой блъскаше нещо от едната колона в другата. Шумът приближи, отмина; дрънченето отмина с него.
Удрог се огледа стреснато наоколо, с още вдигната ръка — и скочи встрани от Горгик когато, от сянката, котката се изстреля напред и затича по права линия по пода.
Прескочи корема на Горгик и отскочи от наметката, като мина между краката на Удрог.
Варваринът се препъна, извика и едва не падна на камъка. „Какво по дяволите…? Какво става?“
Бухането и дрънченето притичаха до края на реда колони — имаше някой там, който се движеше бързо и произвеждаше много шум. Нещо изхвръкна от тъмнината и падна, с дрънчене, на пода: пръчка, към два фута дълга. Претърколи се няколко инча, докато шумът се оттегли към един коридор, започна да затихва… и накрая спря.
„Това пък какво беше…?“ Удрог понечи да разпита тишината.
„Мисля…“ Горгик самият бе се изправил до седнало положение. Пръчката, виждаше се в светлината на огъня, бе с почернен край, омотан в кълчища. Погледна пак нагоре и започна да се смее. „Мисля, че горе на балкона е имало някакво местно селянче, или някоя малка доярка. На десетина години? Дванадесет? Някъде на такава възраст, ако се съди от онова, което успях да мерна. Е, явно сме ги сащисали. И са решили да ни се отплатят по същия начин.“
Удрог се извърна рязко, и отстъпи заднишком към коженото наметало на пода. „Искаш да кажеш, че някой е гледал ние какво си правим?“
„Не сме си направили кой знае какво.“ Горгик отново се излегна, намествайки се по рунтавата
