че обичат да се чукат грубо. И го правя с тях. Това е всичко. Като теб. Понякога ми дават пари. И ми казват да ги трупам за когато стана свободен. Но аз пък не мога да спестявам. Ама сега пък съм свободен!“ Нахили се. „Е, някои от тях си приказваха, как…“ Ухилката започна да изчезва. Видях тревогата, която прозираше под нея. „Ама аз не казвам, че те ме накараха. Не, няма такова нещо. Беше си моя идея, да дойда тука така… след онази работа.“ (Докато говореше, докато гледах тъпото му лице, за което поне вече знаех, че може да бъде гневно, безпокойно, че може да се усмихва, все пак ми бе трудно да повярвам, че той когато и да е имал каквато и да е собствена идея.) „Ти си могъщ човек, сър… Силен мъж… Видяхме те… аз те видях, как ме гледаше; по-рано. И тъй като се говори, че и на теб ти харесва да го правиш така, помислих си че може, ако го искаш с мен, може… И може би ще ми помогнеш с нещо, след това. С пари.“
„Кажи ми,“ рекох. „Харесва ли ти да го правиш? По онзи начин, имам предвид?“
"Фейев пак сви рамене. „Нямам нищо против.“
„Чакай малко“, казах внезапно. „Какво правиш с това нещо?“
"Фейев вдигна нашийника и го погледна. „Зъбите ми,“ каза. „Предполагам, че не съм толкова красив като някои, които си имал. Защото ми изпопадаха зъбите. Някой като теб може да има когото си поиска. Предполагам. Но на някои от пазачите така им харесва повече; казват че така изглеждам като такъв долен тъпак… Имам белег от камшик на рамото си. Не е истински. Но някои обичат и това…“ Загледа ме и ми показа. „А и ти ме гледаше…“
„Бедни, бедни ми човече,“ казах. „Това не е правилно. Не можеш просто да влезеш тука и да си мислиш, че някой може…“ Макар, докато го казвах си зададох въпроса, кое би могло да го накара да мисли друго? „Но ти… кажи ми, сега като си свободен…“ Зададох въпроса механично (както, разбрах с притеснение, съм го бил задал на всички още когато разговаряхме на дънера преди церемонията; но след толкова разговори с толкова роби съм разбрал, че няма друг въпрос, който да произведе щастлив отговор. И пак си помислих, че по-добре да си бях държал езика зад зъбите)… „накъде ще тръгнеш? Какво ще правиш сега?“
„Отивам в града — в Колхари.“ Макар лицето му да светна както първия път, отговорът не беше същият. „Казаха ми, че там имало един мост, до стария пазар, където мога да се помотая. Да спечеля една-две монети… нали се сещаш, като го правя с тях.“
„Мостът на загубеното желание,“ казах. „Да, има такъв.“ Почувствах облекчение, че онова, което отначало ми бе казал там на дънера е било един вид театър. Но и аз пък не бях подготвен, след дълъг ден официалности, и идеали, и речи, да се натъкна на простата тъга на един глуповат младеж, чиято всяка мисъл бе как да намери още един начин да проституира. „Познавал съм хора, които са били там. Ако не ме бяха затворили тук, може би и аз щях да съм един от тях. Но животът по улиците на Колхари не е лесен.“
„Е, тогава просто ще трябва да работя повече.“ Пак ме дари с една щърбава усмивка. „И ако не стане, ще опитам някои от нещата, дето ни ги каза преди.“
"Ставаше дума за моите практически съвети. „Ти ще работиш наистина много.“ Помислих аз самият да му дам някаква тъпа работа. (Но какво, все пак, умееше един такъв младеж да прави, освен да се мотае по тротоарите на моста?) Помислих да приема предложението и след това да му дам шепа монети. Или просто да му дам парите и да го отпратя. Но всеки избор изглеждаше като капан, който по някакъв начин сам си поставях. Моята идея бе да прокарам закон за неговата свобода, а не да се омотавам в проблема на неговото оцеляване. „Дай ми го това нещо.“ Посегнах.
"Подаде ми нашийника, като ме гледаше въпросително. „Ти ли искаш да си го сложиш?“
"Единствената причина да съм толкова изненадан бе, че точно това беше най-далеч от съзнанието ми в момента. „Не“, казах. „Не, не искам… не точно сега.“ Взех го в двете си ръце, погледнах го, погледнах и Фейев.
"Като това да бе единственият друг избор, той пристъпи напред към мен и си вдигна брадичката.
"Поех въздух. И вдигнах нашийника. Защо? Може би за да видя, какво ще стане, ако направя точно това. Затворих нашийника върху неговия врат. Ръцете ми останаха върху желязото.
"Погледна ме със светещ поглед. После, бавно, се усмихна: „Искаш да го направим, нали?“
"Ако последвалата пауза бе желателна, то той може би бе изцяло вътре в нея, но аз пък напълно останах отвън. Е, наистина имаше някаква физическа реакция от моя страна — всъщност, напълно си я имаше — и ако бях по-млад, сигурно щях да я последвам. Но вече знаех, че това е физическа реакция от оня вид, която, ако я последвах до края, щеше да ме сблъска с неприятната действителност. И тъй като стоях извън паузата на желанието, не бях способен на ясно тълкуване на онова, което би или не би се случвало вътре в нея, нито по отношение на Фейев, нито по отношение на себе си. И това бе двусмислието, което убиваше — щеше да убие — физическата манифестация на ситуацията.
„Да ти кажа какво се случва според мен, Фейев.“ С ръце около врата му, гледайки надолу към лице, което вече се отвръщаше от моето, осъзнах колко по-висок бях от него. „Мисли го като просто още една история, но слушай — защото аз не съм глупав мъж. Някой — може би някой пазач, когото още не съм срещнал — ти е казал да дойдеш и да ми се отдадеш. Правил си го и преди. И ще го правиш пак, несъмнено. Ще искаш много пари за това. И ако аз ти дам каквото искаш, той пък, защото ти е подал идеята — и може би ти е дал назаем нашийника — ще очаква да му дадеш половината или повечето. Вие двамата не бихте се пробвали да ми отнемете пари с насилие. Премного от моите войници са наоколо. Той сигурно те чака някъде там в бараките. И може си дори малко се страхуваш от него — особено ако се върнеш с празни ръце. Но просто ще трябва да му кажеш, че планът се е провалил. Все пак вече си свободен. Наистина разбирам защо той — или може би ти — е измислил тази идея. Разбирам, че ако наистина говорим за пазач, и той е вече без работа. Както и ти. Сега. Какво мислиш за моята история?“
"Фейев постоя известно време неподвижен. После вдигна поглед към мен. „И какво от това? Все пак можем просто да си поиграем.“ Погледна пак встрани. „Ако бях роб, можеше да ме накараш да го направя. Но сега съм свободен. Така че ще трябва да ми плащаш. Нещо. За това. Това е всичко. Ти ме освободи. Защо тогава не го направиш?“
"Поклатих глава. „Не и ако искаш пари.“ Успях нещо като полу-ухилка; и си прибрах ръцете. „И може би нямаше дори и да не искаше пари. Можеш да си вървиш по пътя, Фейев.“
„Затова ли не искаш да имаш връзка с мен, защото има и някой друг намесен в плана? Защото мислиш, че това е историята. Защото не всичко е точно така — имам предвид, не всичко. Да, има нещо такова. Но не всичко е така.“
„Точно сега съм сигурен,“ казах, „че ако чуя цялата история, тя просто ще бъде още по-неприятна. Поласкан съм, че искаш да ми доставиш удоволствие. Не те обвинявам, че си се съгласил с плана. Предстои ти много трудно време — по-трудно, отколкото изобщо можеш да си представиш. Може би в някой друг ден би се навил и бих си казал, «И какво от това?». Но с всичко, което се случи днес, съм премного уморен,“ макар че в случая паузите от една съвършено друга нощ пълнеха със смисъл казаното през тази. „Освен това искам да ти дам шанс. Може би ще се натъкна на теб в Колхари. Но точно сега искам да почивам. Сам.“
"Премигна насреща ми няколко пъти, кимна с отворена уста.
„Махай се сега. Излизай оттук.“
„Наистина ли си сигурен… че си уморен?“
"Кимнах.
„Добре тогава.“ Направи крачка покрай мен и отвори завесата на палатката. „Защото не бих могъл да го направя за без нищо. Щеше да бъде, все едно съм още роб. А на свободните мъже се плаща за това, което правят. Така ми казаха.“ Тръгна да излиза. После, внезапно, погледна назад и заби светещия си поглед в мен. „Прав си, да знаеш. Моята история не е толкова добра като твоята. Беше си Ириг — той е пазачът, който ме чака в бараките, за да си вземе процента. Той ми каза, че трябва да ми бъде заплатено. И не го харесвам, както вече ти казах… Той ми изби няколко зъба веднъж, когато си мислеше, че искам да открадна нещо, за което даже не знаех, че го има. Но той пък счупи ключалката на този нашийник, за да ми го даде, и заслужава да му бъде платено за това. Може би щеше да бъде по-добре да е някой друг пазач, на който поне му харесва да го прави така, както го правиш ти. Или може би нямаше.“ Сви рамене. „Не знам. Благодаря ти, господарю,“ макар само безименните богове знаеха в момента, за какво ми благодареше. „Сбогом.“ Излезе навън.
"Отидох до завесата и я отворих. Застанах на прага и го гледах как ходи, с тежка стъпка,
