кожа.
„Ама…“ Удрог сключи вежди към големия мъж. „Не може човек да прави такива неща когато някакви хора се мотаят наоколо и шпионират! Те не ги разбират тия неща! Ей, ти!“ извика към тъмното. „Махай се оттук! Изчезвай!“ И последва това с някакви псувни, които комбинираха женски гениталии, мъжки екскременти и кухненска посуда по един автентично новаторски начин. Като свърши Удрог си заклати главата и се обърна към Горгик. „Как ще правим нещо, ако горе там има някой да гледа?“
„Вече не гледат,“ каза Горгик.
„Знам.“ Удрог клекна върху наметката.
Горгик постави ръката си на бедрото на момчето.
Удрог я избута настрани. „Не, тия неща не се правят ако наоколо се мотаят всякакви. Горе там. Не е редно. Не и онова, което ние правим. Даже само ако има вероятност да се върнат и да гледат, нали така?“
Горгик запази мълчание.
Удрог започна да се протяга, но после погледна пак нагоре към втория етаж, където се редяха колоните. „Мислиш ли, че ще се върнат?“
Горгик поклати глава. „Не.“
„Ама могат, все пак,“ каза Удрог.
„Да.“
Удрог пое въздух. „Не, аз не искам да правя нещо ако някой, когото не познавам, може да ме види.“ Опъна се върху наметката с лице отвърнато от мъжа.
Горгик постави ръката си върху неговото рамо.
Удрог пак я отметна настрани. „Не. Стига глупости. Разбра ли?“
И пак Горгик запази мълчание.
„И по-добре да свалиш това нещо от врата си също така. Няма защо да те виждат да го носиш това нещо. Кой знае какво може да си помислят.“
„Могат.“ Мъжът постави ръка на бедрото на Удрог и плъзна пръсти напред.
Удрог каза: „Знаеш ли за чумата — в големите градове? В Колхари? Оная чума, за която казват, че мъже я предават на мъже. Макар да познавах жена, която я беше пипнала…“
„Да.“ Ръката на Горгик се спря.
Варваринът изпъшка. „Абе, бил съм по големите градове. И затова май най-добре е да не правим нищо. И ти си бил там. Може да ти я предам, болестта. Може ти да ми я предадеш. Поне така се говори.“
„Говори се,“ каза Горгик, „че нещата, които ти и аз най-вероятно ще правим тази нощ са точно нещата, които най-малко пренасят болестта.“
Варваринът пак изпъшка. „И това съм го чувал.“ И после каза (защото, както вече писахме, имаше някои неща, по които Удрог бе наясно): „Понякога все пак не мисля за това. И просто правя това, което съм си наумил, че искам.“
„Понякога…“ Горгик издаде звук, който момчето разпозна като прозявка, „и аз правя така.“
Удрог лежеше без да мърда. Не бе изслушал цялата история. Много от онова, което бе чул, разбираше само донякъде. Онова, с което бе останал в светлината на угасващия огън бяха само противоречия. Този мъж, който очевидно бе твърде жив твърдеше, че е някой, за който Удрог знаеше, че е умрял — и твърдеше, че отива на собственото си погребение! (Да не би пък тоя да беше някакво чудовище, призрак, бог…?) Беше казал, че е известен министър а после — че е роб. Имаше си собствено кожено наметало, на което да спи и си носеше нашийник за игра, но говореше за това, как е отвън секса и за смъртта на желанието. А когато чудовища, или богове, или призраци тичаха покрай тях с бухане, той просто се бе изсмял. Но най-голямото противоречие в този човек бе, че беше толкова спокоен, толкова уверен в себе си, толкова отпуснат в непознатата и плашеща зала. Удрог бе изморен и неговото време за разплитане на тези гатанки, както и за секс, бе свършило — макар точно сега ръката на мъжа да бе паднала на рамото му и се приплъзваше в прегръдка през гърдите. Е, огънят гаснеше и може би вече никой нищо не би могъл да види. Удрог се плъзна назад, тъй като залата изстиваше, а мъжът бе голям и топъл — и вече твърд, положил твърдостта си напреки на задника на момчето. Е, ако нямаше никой да гледа, момчето вече минаваше отвъд желанието и навлизаше във вестибюла на съня. И този тип хора, Удрог знаеше, ако не откликваш, не правят кой-знае какво.
Зад гърба на момчето бавните вдишвания на мъжа ставаха по-груби, и безредни, все едно нещо от време на време го хващаше за гушата.
А Удрог дишаше бързо и без усилие; и заспа.
8
И пак друга една история.
Сега ще пишем за една аристократка, приближаваща смъртта.
Когато новината за кончината на повелителя Кродар стигна до замъка на пенсионираната вече Везирка Миргот, сред прислугата бе настъпило известна тревожност. Дали старата дама, намираща се в стаята си, да бъде известена сега? или после? или никога?
Този въпрос най-сетне бе поставен на застаряващия евнух на Везирката, Яхор, който също бе болен в последно време. В своята стая с килими по стените, пълна с лампи и птици в клетки, с премного възглавници разхвърляни между дървени кариатиди и с деликатни звънчета, които висяха от избродираните лампиони така, че лекият полъх на вятъра непрестанно ги подрънкваше, с резбования таван и потопен във въздух, напоен с ароматите на кандила, в които горяха билки и ароматни дървени трески; и огледала, огледала, огледала, някои малки като нокът, а други големи като шкембе на мъж, които висяха по стените, в нагърчени рамки и полирани до блясък; завит в своите половин дузина шалове, Яхор вдигна очи, гримирани с крилца в ъглите, от златните нишки, дребни мидички и скъпоценни камъни, които разглеждаше. „Повелителят Кродар… мъртъв? Горе в Еламон, казваш? И чакаш моето мнение, дали да съобщиш на Везирката?“ Сви рамене под великолепните си дрехи. „Че защо не?“
И така новината бе понесена нагоре по стълби и през коридори към малките покои от гол камък. Тук-там някой дървен сандък бе поставен с гръб към каменна стена. В една от стаите — не най-голямата — имаше бюро с писмени принадлежности, запрашени и отдавна неползвани. Нямаше дори истински килим: една рогозка лежеше до леглото. Везирката дремеше, когато дойдоха. Отне им известно време да я разсънят напълно. Но те бяха се научили на търпение и тя, щом разбра за какво стана дума, седна на ръба на леглото в своята широка нощница и помълча известно време. „Каква ирония,“ каза най-накрая. „Че Орелът умира сред коралите на Дракона…!“ Поклати глава. „Е, няма що, да се готвим за път. Нали имаме един цял ден преди кортежът да мине южно по Кралския път? Подгответе ми покрита карета. Окачете я с черно и виолетово — каквото имаме на разположение за погребения. Не поръчвайте нищо специално. Ще тръгнем така. Ще се присъединим към кортежа да правим компания на моя починал колега до Колхари, а после и до погребението в Гарт.“
Слугите се спогледаха. Наистина ли Везирката бе убедена, че това е необходимо? Та тя не бе добре. И нейните роднини и по-младите колеги ще разберат и няма да се обидят, ако в този случай тя…
Но Миргот се изправи. „Никога не съм си позволявала да се глезя. Няма да започвам точно сега. На това погребение ще има хора, които най-вероятно повече никога няма да видя през живота си. Няма да пропусна това за света!“
„Е, тогава, може би…“ казаха слугите. Би ли желала нейният евнух да я придружава?
„Яхор? Не, не ми трябва Яхор. Освен това клетият е толкова болен. Ще взема само кучияш и прислужничка. Може би тази новата девойка… Да, мисля, че тя ще дойде с мен. Приятна ми е. Добра компания за погребение.“
„Новата девойка“ бе жена около 40те на име Ларла. Бе работила вече пет години в замъка. Предният път, когато работила за аристокрацията, било половин дузина години по-рано, когато била наета в дома на повелителя Ванар по време на смъртната му болест. Другите слуги я намираха за странна, понякога истерична и често премного темпераментна. Но имаше добро сърце. И тъй като тя бе последната слугиня, наета след персонално интервю с Везирката, Миргот я толерираше.
Слугите излязоха разстроени от решението на Везирката — хем тя да тръгне на път, хем да не вземе
