Яхор. Защото вечните болести на евнуха бяха от превантивния вид и, ако човек внимателно се вслушаше в болестите, от които той се оплакваше щеше да разбере, че те служат за претекст за да обосноват поредния медицински, диетичен или физически режим, който евнухът бе си избрал. Везирката от своя страна, която просто не признаваше болестите — намираше ги за слабост — в последната година бе падала вече половин дузина пъти. На няколко пъти в продължение на дни не искаше — или не бе в състояние — да поема храна. Събуждането и заспиването бяха станали дълги процедури, по време на които тя ставаше все по-объркана. И макар умът й да бе бистър, от време на време тя страдаше от… е, не е ясно дали говорим за изблици на меланхолия или за провали в паметта: това нейно състояние имаше признаците и на двете. В такива времена целият замък пропадаше в бъркотия, тъй като обикновено старата дама организираше всичко от своите покои; и когато не правеше това, нямаше какво да се прави. (От такива периоди бе тръгнал навикът прислугата да се консултира с Яхор. А евнухът бе доста вещ по темата „организиране на нещата в замъци“.) По едно или друго време всички слуги я бяха виждали, рано сутрин, облечена във вехта роба, да куцука из някоя зала, с почивки между крачките, да се хваща за някоя стена, после да подпира ръцете си на единия хълбок, и да поема една грапава глътка въздух след друга.
Преди изгрев слънце на следващия ден Везирката бе натоварена в каретата, вече пълна с килими и одеала за пътуване и с погребални подаръци и с големи кошници провизии. Ларла хвърли вътре още един бродиран сак и се качи след него. Кучияшът подвикна на конете.
Като държаха високо своите факли слугите наблюдаваха отпътуването на каретата. (Яхор не бе излязал да я изпрати. Но макар старата дама да не бе коментирала този факт, не изглеждаше изненадана.) И все пак, като свалиха факлите и потеглиха обратно към замъка слугите се питаха да не би Везирката пак да е объркана, защото от време на време бе се обръщала с въпроси към някой, който просто не бе там.
Е, сега бе в ръцете на новата девойка.
Изборът на времето за отпътуване се оказа удачен. Каретата се присъедини към погребалната процесия половин час след един великолепен изгрев. Везирката се поклащаше в каретата, но не в мощния и бавен ритъм на барабаните, които биеха отвън.
Това с барабаните, помисли Везирката, е трудната част в погребенията. Бе седнала с изправен гръб на ъгловата седалка, която, въпреки многото възглавници, й натъртваше хълбока. Бе се отказала да търси удобно положение за крака си под тъмночервената вълна. Бе ли казала на новата девойка да отиде напред и пътува в някоя друга карета? Наистина имаше нужда да бъде сама. Но не, ето я Ларла, седи отсреща и дреме. Е, разбира се, ако я нямаше тук, щеше да ми липсва въпреки грубите й ръце и тъпите й разбирания — не, че девойката ставаше много за приказки. А ако беше тука в каретата, сигурно щеше да спи в ъгъла, с омачкани дрехи, с глава подпряна на прозореца и с отворени устни.
Везирката премигна.
Кой все пак седеше отсреща в сянката?
Беше Ларла — беше ли? Или някой друг седеше там в ъгъла. Да, трудно бе да се каже. И ако беше някой, то кой? Може би ако си затвореше очите за известно време… (Това бе, знаеше от опит, често пъти по-добрият начин да видиш.) В своята червена погребална роба Везирката седеше с изправен гръб и бе много уморена. Но нямаше да спи. Не, времената не бяха за спане…
Обърна се към мъжа, който седеше срещу нея:
"Знаех, че ще дойдеш, мой малък робе, мой велик министре, мой освободителю. Наистина, Горгик, само заради теб тръгнах и аз. И сега какво, Кродар е мъртъв. Макар по различни причини, това и за двама ни е облекчение. Кажи ми, ти ли си сега най-мощният мъж в Неверион? Или това е някаква заблуда, моментна форма, която видях сутринта на една мъглива ливада? Е, наистина дълго време аз бях една от онези, чиито заблуди, колкото и жестоки или добронамерени, бяха самата структура на властта. Онова, което ти направи, мой Горгик, с отмяната на робството е да скъсиш разстоянието между най-висшите и най-нисшите с една цяла класа. И така ние, които бяхме най-висши, днес благодарение на теб изобщо не сме толкова нависоко, колкото бяхме. Понякога, да знаеш, имам чувството, че аз те създадох. Ама наистина ли си освободил абсолютно всички роби? Повелителят Алдамир и аз не бихме могли да те подкрепяме повече дори да ни беше любим син, поел нашата кауза и реализирал я с най-впечатляващи резултати. Помисли по следното. Едно време две от най-строгите забрани за робите бяха пиенето и четенето. Тези неща изобщо не ги разрешаваха долу на юг. За пръв път втората забрана бе отслабена на север, в онази срамна нощ в Месеца на плъха когато малката ми племенница, чието царстване е богато и великолепно, взе властта. „Нямаме време за съдилища! Избиваме всички подкрепящи Дракона! Всички ги знаят, кои са! И вземаме всички от твоята възраст и надолу за роби на новия режим!“ Стоях до нея, когато повелителят Кродар обяви това, там в окървавената тронна зала. Втрещеното момиченце, което бе затрупано до ушите в трупове в продължение на трите дни откак бяхме напуснали Гарт, се огледа за охранителя си, който бе клал и мушкал с меча през цялото пътуване от юга, за да се скрие зад него. И, като не го видя, изплака: „Всички вземете! Всичките деца! Не бива да ги наранявате при никакви обстоятелства!“
"Това бе първата й заповед от Залата на Двора.
"Винаги съм си мислила, че на 15 години моята малка кафява племенница бе доста по-малка от повечето на нейна възраст. Като имаме предвид затворническото й детство, това е разбираемо. Не, че успяхме да я запазим от кой-знае какво. Охранителят, когото тя търсеше, разбрахме по-късно същата сутрин, е бил шпионин за Дракона и когато имахме само минути време, за да спрем неговия заговор, в който и тя и аз щяхме да изгубим живота си, тя се втурна към него с щастлив смях, прегърна го — и с камата, която бе скрила в роклята си, му преряза гърлото! Тя го направи. Шест часа по-късно роклята й още бе подгизнала. Казвам, че беше малка, но в много отношения всички ние вече бяхме много стари. Бяхме гледали такива кървави сцени четири пъти само за три години.
"Само безименните богове знаят кой имперски капитан, подхлъзващ се по разхвърляните черва и пързалящ се по кървавите плочки е изтичал навън да занесе нейната първа заповед. И поради тази заповед ти Горгик, който бе прекарал достатъчно време в складовете на баща си, за да овладееш онова старовремско, недодялано търговско писане, не бе отмъкнат, упоен и убит час след изколването на твоите родители, както би ти се случило на юг. Ти никога не бе отведен заедно с дузина други в една стая, където всякакви неща бяха написани по стените, едно от които: „Свободата е само за онези, които се намират смълчани в тази стая докато останалите са отишли по своите дела.“ И не ви бе заповядано да напуснете, а онези, които остават, да бъдат черпени с упоено питие и после избити.
"Само те направиха роб.
"И така в Неверион се появиха, макар много малко на брой, но роби, които умееха да четат и пишат. (През първата наша нощ се теб ти самият ми обясни, че си станал началник смяна благодарение на това си умение.) Началото на края на робството. Знам, че ще ти хареса това обяснение на нещата. Колко подобни съм чувала от теб, през годините, относно едно или друго обществено явление? И колко пъти мислиш, че си ми разказвал своята история — в толкова много и различни варианти, трябва да добавя. Твоята грамотност — която забелязах веднага щом реших да те откупя от мините — не е сред нещата, на които обикновено се спираш в разказа си, освен ако те запитат. И повече от веднъж, мой приятелю, мое създание, мое огледало, съм се замисляла върху това, как избягваш този факт в разказа, който непрестанно предлагаш за своя живот; и че тази репресия е знак за несъмнената му значимост.
"Както ти разказвам тази история, докато ти си седиш отсреща и се усмихваш на една стара дама която, едно време, не смяташе за чак толкова стара, очаквам всеки миг ти да подхванеш разказа, но с обратно поставени ударения, с точки и тирета прехвърлени другаде; и цялото пренаписано, изчистено, както ти би казал, но за да обслужва твоите цели. Колко интересно, ти би казал, че от самото начало властта на императрицата е изцяло допълваща, доуточняваща, предупреждаваща, стратегираща, призоваваща. И не остана ли тя такава и до днес? Онова, което намирам за интригуващо от моето време в Двора (ето тук ти ще трябва да продължиш историята) е, че това всъщност е моделът на всяка политическа власт, която някой индивид — императрица, министър, Везирка, съветник, придворен, радикален бунтар или искащ услуга търговец — може да има. Най-трудният урок, който на мен се наложи да науча в Двора бе (и ти това ще го обясниш по-нататък), че онзи вид власт, която Детето-Императрица прилагаше през онази нощ е единственият вид власт, който съществува. Измамният модел на властта като сила, който ни разсейва, обезкуражава и в края на краищата ни унищожава всички, които играем играта на власт и време, бе въплътен достатъчно добре, в твоята история, в повелителя Кродар, който можеше да издаде команда, с няколко кратки изречения, ония да бъдат избити или изхвърлени, а тия да бъдат издигнати или поставени да
