където замаяният Врач вече беше легнал. Беше дошъл часът за вечеря и към мен и Намюк се затътри поток от слуги, които носиха (така поне ми изглеждаше) към дузина удивителни блюда, повече от половината от които ни беше страх да вкусим, защото не знаехме, какво са. Въпреки това онези, които ядохме, съставляваха най-вкусното и богато нещо, което някога бяхме вкусвали, не само в мините но и що се отнася до мен — и в моя дом в Колхари. Периодичният стон на Врач, идващ откъм гърбовете ни, се смесваше със звуците от нашето ядене и със сноването наоколо на войници и слуги, влизащи и излизащи от голямата палатка на повелителите.
"Докато синьото на небето ставаше все по-тъмно, високият повелител дойде при нас.
"Искаше да огледа Врач.
"Беше си донесъл и чинията и, след ново изследване на наранения роб (който сега беше поне донякъде в съзнание и мърмореше някакви думи), седна до нас да си дояде вечерята. Заповяда да бъде донесена малка паница бульон и постави главата на Врач в скута си, за да успее да вкара няколко лъжици в устата му. За пръв път от схватката Врач успя да се усмихне — и после повърна върху скута и крака на повелителя.
"Винаги гнуслив, Намюк се изстреля от ъгъла на леглото. Но повелителят само нареди да донесат още пешкири, за да почисти Врач и себе си. След това, като настани миньора по възможно най-удобния начин върху още донесени възглавници и одеала, седна до мен на леглото да си довърши вечерята. (Намюк довърши неговата като клечеше на земята и държеше чинията си между пръстите на краката.) От паметта ми изплува начинът, по който майка ми се грижеше за мен по време на детските ми болести. В мините никой не получаваше такова отношение. Болен или наранен миньор просто беше преместван на по-лека работа. А ако болежката му бе такава, че да го държи повече от два-три дена, често го отвеждаха някъде и го оставяха да умре от глад — в случай, че на пазачите не им писваше от неговите молби за храна и не го убиваха преди това с нож в гърлото.
"Високият повелител — все още не знаех името му и не помнех да съм чувал Жабата или Пухчо да са го наричали някак — остана да говори с нас, да ни разпитва за живота ни в мините, за живота ни преди мините. Разказа ни, че макар на времето неговите родители да са притежавали много, наистина много роби и макар да има детски спомени да ги е виждал да работят по полето, императрицата не харесвала тази институция и, макар покупко-продажбата на роби да бе още легална, когато неговото семейство мигрирало на север баща му продал или освободил всичките си роби. За всичките четирима повелители в този керван, оказа се, включително за лорд Анурон, господство от типа, на което бяхме станали свидетели през този ден, всъщност било детски спомени, а не — реалността на възрастния. (По-късно през нощта си дадох сметка, че макар императрицата да притежаваше различни предприятия, на които работеха само роби, като тука мините на север и каменоломните на юга, всъщност в двореца роби не се ползваха.) Неговото любопитство към нас и нашия живот беше толкова искрено, колкото и загрижеността му за Врач и, докато нощта минаваше а ние продължавахме да говорим, всички ние, въпреки нашия дискомфорт от ситуацията, въпреки нашето недоверие, ставахме все по-открити и по-открити, все по-откровени и все по-откровени — без съмнение и той като нас. През тази нощ научих неща от Намюк и от Врач (който след известно време можеше да се включва в разговора), които никога нямаше да науча в мините — дори само поради това, че никога не би ми хрумнало да задавам въпросите, които задаваше високият повелител. Без съмнение те научиха подобни неща за мен и от мен. И трите роба вкупом научиха неща относно живота на един аристократ на Неверион, които объркваха, изумяваха, които изглеждаха толкова невероятни за нас, както всеки нощен сън изглежда в светлината на деня. О, не всичко, което научихме беше приятно. В един момент, когато Врач пак се беше умълчал, аз и Намюк тръгнахме да говорим за нашата свобода, нашето арестуване и за нашия живот преди мините. Високият повелител слушаше. Високият повелител се усмихваше. Но от епизодичното аристократично сключване на веждите, от едно-две аристократични примигвания на неразбиране и от няколко погледа на истинска празнота не след дълго Намюк, Врач и аз — и, накрая, самият повелител — започнахме да подозираме, че животът, който му описвахме е толкова под нивото на неговия комфорт, привилегии и власт; че горското село на Намюк, така както и моят дом на пристанището, бяха толкова здраво вързани в нещо, което за него бяха веригите на бедността и дребнавостта… е, както накрая той самият си призна пред нас, наклонен напред на коленете си с притеснена извинителна усмивка, той всъщност не можеше напълно да си представи разликата между такъв вид свобода и реалното робство; а и очевидно съвсем не беше наясно, как така едното състояние е за предпочитане пред другото и прие този факт (ако всъщност го прие) само защото ние твърдяхме това.
"И така приказвахме за тези неща известно време.
"Има един разказ, разправян от ново-освободени или сега-бунтуващи се роби за това, как като говориш с господар винаги има нещо, което криеш, винаги има някакво вътрешно ядро, което се държи в резерв и което никой господар не вижда, една тайна, която никой роб никога няма да покаже на който и да е повелител. Да, има много моменти на конфликт, бунт, враждебност, на обидно или наранително невежество, при които подобна резервираност наистина съществува. Но като универсално приложим принцип, струва ми се, това е просто още една измислица, която пътуващите артисти разказват, комуто и както и да върши може би работа. Вярно е, че в продължение на целия ден тези аристократи бяха ме насилвали мен, Намюк и Врач по общо взето всички начини, по които можеха. И въпреки всичко сега, когато един от тях се бе обърнал към нас да ни разкрие своята същност, която беше оформена като щедра и извънредно сложна в едно поле на привилегии, за които ние дори не можехме да се догаждаме, ти ми кажи, Удрог: какво имахме, което да можем да скрием? Не мога да говоря за Намюк и Врач. Но при всички положения аз нямах нищо; всичко ми беше взето още при арестуването. И така ние четирима — три роба и един повелител — продължавахме да си приказваме, невинно и честно, и при пълно невежество относно веригите, които ни държаха заедно, докато небето стана напълно черно и не повя хладният нощен вятър.
"Бяхме говорили повече от час, когато лорд Анурон излезе от голямата палатка, държейки пушеща факла. Вече беше чист. (В светлината на факлата новата му туника беше синя. Синя беше и наметката.) „Знаете ли какво,“ каза, „не е правилно това да си прекарваш цялото време тука с тия. Наистина не е правилно. Аз и Пухчо имахме един наистина дълъг разговор и стигнахме до съгласие; и трябва да си призная, че това ми вдигна един цял товар от плещите. Вие и тримата всъщност играхте много отвратителни роли. Повярвайте ми, изобщо не беше забавно. Но след моя разговор с Пухчо аз вече донякъде разбирам, сега, отговора на «защо». Е, и ти трябва да се опиташ да ме разбереш мен. Тия неща, дето ги върших последните три дни и които не ти харесваха, аз ги правех само защото си представях, че ще са ти забавни. Просто не знаех, какви са ти чувствата по тези неща. Наистина, толкова просто е. Пухчо не одобрява робството и тя като тебе; и, трябва да си призная, и аз започнах да разбирам защо тя прави така. Но именно поради причините, които тя ми обясняваше в последния час аз не разбирам, как можеш да прекарваш цялата нощ като седиш тука отвън и разговаряш с хора, които носят… нашийници! Само ме правиш мен да се чувствам виновен. (Ето, и ти вече изглеждаш по-добре, мой човек, нали така? Радвам се, че се възстановяваш. Ама наистина, макар да не победи, доста ме озори, добре се бореше. Трябва да се гордееш със себе си! Наистина. Ето, видя ли? Усмихна се!) Но на този фронт все пак Пухчо е по-човечна от тебе. Поне тя прекара последния час като се опитваше да ме вразуми мене. Но като си помисля, че някой, когото винаги съм уважавал, приятел от детинство, човек, който винаги съм смятал за повече от себе си — той да отхвърли отведнъж всички обществени отговорности и да излезе тук да бъбри с тези същества, оковани в нашийници, само и само да ме кара да се чувствам гузен и излишен… ама, това е детинско и отмъстително. Наистина. Ти вече направи каквото можеше за тях. (И Жабата вече три пъти го каза, че смята че вече прекаляваш и ставаш смешен!) Защо не влезеш вътре при нас, ние да ти кажем, колко възвишен те смятаме заради това, което правиш? Не се подигравам. Искам да ги оставиш и да си дойдеш при нас. Ама наистина, честно казано ти да седиш тука с тези… е, не мога да го приема. И не мисля че, ако я попиташ, и Пухчо ще го приеме.“
"Седях си там, бузите ми горяха и бях благодарен за тъмната нощ, за раните и белезите по лицето ми — за всичко, което би могло да ме прикрие: и не мога да ти кажа, дали бях засрамен заради себе си или заради повелителя.
"А той внимателно изслуша речта на Анурон. После бръкна в наметката си и извади нещо, което в светлината на факела не успях веднага да разпозная — не бях виждал такова нещо повече от година. Обърна се към Врач, посегна към врата на мигащия на парцали миньор и вкара късата метална пръчка в
