дукеси.
"Някой викна да спрем.
"Застанах на трева, която беше вече отъпкана и размазана в калта. Бях забравил за пазача си и не видях високия мъж, който се примъкна от едната ни страна, докато той не извика на висок глас, минаващ над нас все едно не съществувахме: „Добре. Ще ги поемем ние оттук нататък. Не ни трябвате повече. Оставете ги тук и се връщайте в бараките.“ Мъжът беше висок, кафеникав и стоеше уверено върху мокрия наклон. Огледах сандалите му, бродирания железен колан и половината дузина гердани на различни държавни ордени, бронзови и медни, които висяха по блузата му. Наметката му, обшита с кожа, бе се смъкнала към едното рамо. Това не беше някакъв циркаджия, който да имитира бароните както бяхме свикнали ние, плебеите, в Колхари. Това си беше истински аристократ! „Благодаря ти — в името на императрицата, чието царуване е величаво и милостиво.“ Повелителят вдигна ръка, за да докосне с гърба на юмрука челото си — този традиционен жест на уважение, който, както го правеше той, се превърна в един малък дразнител, който той обаче дори не усети.
„Да, сър!“ Пазачът, който ни беше довел, изглеждаше изумен и объркан едновременно. Беше квадратен и силен, с дебела долна устна, с малък кожен боздуган и дебела тояга вързана за кръста. Беше ми крал вечерята на три пъти, почти бе строшил тоягата в прасците ми на два пъти и се беше кикотил докато лежах, кървящ, след като оня пазач ме нацели с кирката по челото. Беше почти толкова мръсен колкото бяхме и ние. „Да, разбира се. Ще ви свършат работа, нали така, повелителю мой? Да, разбира се, каквото кажете сър. Да. Тръгвам. Благодаря, сър.“ И след това, като внезапно обзет от силен и болезнен спомен, фрасна челото с опакото на юмрука си: „Императрицата!“ И като се покланяше, оттегляйки се бос заднишком, си удряше челото отново и отново. „Да, императрицата, чието царуване…“ Спъна се и едва не падна. И се фрасна по челото пак. „Чието царуване е справедливо и щедро!“
"Високият повелител се усмихна. „Айде, хора, сега ще ви дам работа. Ще ми прислугвате на мен, също на повелителя Анурон и на граф Жю-Форси. Анурон е оня големия, дето се размотава нагоре-надолу целият в червено. Ето го там, виждате ли го? И ще служите на младшата лейди Есула, която пътува с нас, но се съмнявам, че ще я виждате твърде често. Но тя е причината да сте тук и ако заповяда нещо, веднага хуквате да го правите, разбрано?“ Засмя се и ни заведе в полевия лагер, който се беше вече оформил и ни предаде на старшията по лагер, който веднага ни намери работа да дърпаме въжета и разпъваме палатки, да разтоварваме карети и каруци, да се грижим за конете — макар за всичко това да си имаха достатъчно хора и войници. Но ние не питахме, а действахме, като се опитвахме да не се набиваме на очи защото бе ясно, че всички около нас знаят как се вършат тези неща много по-добре от нас. Объркани от внезапната промяна на нашия живот гледахме да не се питаме за нищо.
"Трябваше да минат години, за да започна да разбирам онази смесица от вина и фасцинация, с която повелителите на Неверион гледаха на своите роби — макар точно това да ме заливаше през целия оня следобед. Онова, което успях да науча през онзи ден бяха милиарди отделни малки факти за аристокрацията, която, по времето на моята свобода, никога не бях виждал толкова отблизо.
"Това беше денят, в който за пръв път чух идиотските прякори, с които се обръщаха един към друг като пародия или отричане на истинската власт, която имаха: червено облеченият повелител Анурон беше Пифълс (и Жълъдена глава зад гърба му дори когато другите лордове издаваха нареждания на слугите си). Граф Жю-Форси бе наричан Жабата от всички. Докато Пухчо (име, което чувах от време на време докато се мотаех покрай каретите) аз предположих, че принадлежи на невидимата младша лейди.
"Не се минаха и десет минути когато бях подложен на ония истерии, които са често срещано явление сред истински богатите: застанал в една група гвардейци и слуги, лорд Анурон започна да се върти наляво-надясно, размятайки полите на червеното си наметало, и викаше с все по-истеричен и изтъняващ глас: „Така ли? Мислите, че можете да ме доминирате? Мислите, че можете сами да се оправите? Не можете, да знаете! Мога да ви заместя във всеки миг с истински роби! И не си мислете, че няма! Вече съм си доставил седем! Затова внимавайте в картинката! Ще заповядам всеки от вас да бъде бит и бит и бит с камшици, докато не започне да бере душа! Не, няма да допусна да си правите, каквото искате! Няма!“ И после, треперещ — виждах го между гърбовете на двама гвардейци, този млад левент наистина беше на границата да се разплаче! — се обърна и напусна лагера.
„Страхувам се, че Пифълс“, високият повелител, който ни беше посрещнал, прошепна право в ухото ми, чак подскочих от изненада, „е доста напрегнат напоследък. Не му обръщай внимание, като е в такъв период. След време така ще свикнеш, че даже ще ти писне. Съжалявам.“ И после, докато примигвах след него, и той си отиде. Не знам, дали бях по-удивен от внезапната истерия на повелителя Анурон или от това, че току-що друг повелител разговаря с мен все едно, че съм някой, чието мнение е важно.
"В следващия час, като подслушвах ту гвардейците, ту слугите, или обменях бърза усмивка с някой от миньорите, или като подочувах случайно изтървани реплики от някой от повелителите, сглобих цялата история. Тя се оказа не по-малко романтична от всяко театрално представление, която бях виждал.
"Тримата повелители пътуваха от западната пустиня към източните брегове. Спирайки в имението на един барон няколко дни по-рано бяха разбрали, че неговата дъщеря, младшата лейди Есула, тръгва да пътува в същата посока. В онези времена на обирджии и други опасности по пътищата баронът искал да знае, дали повелителите биха благоволили да позволят нейната карета да се включи в техния керван? Целта на нейното пътуване било да си търси нов съпруг. В същност и повелителят Аурон, и граф Жю-Форси биха намерили семеен съюз с нея както почтен, така и печеливш.
"Разбира се, казали двамата, ще е чест за тях, добавили. Би било привилегия за тях да пътуват заедно с нея и й оказват закрила.
"Първите дни на пътуването станали арена на усилваща се конкуренция между двамата лордове, чиито семейни връзки ги правили приемливи съпрузи; и двамата се надпреварвали за нейното внимание, като правили все по-крайни и рисковани неща. И това била в крайна сметка причината седем силни роби да бъдат поръчани от мините, като част от забавленията, замислени за нейно височество макар още предния ден да било станало ясно, че самата тя била разбрала, че това странно поведение от тяхна страна е някакво налудничаво ухажване и предпочела да реагира, като се затворила в каретата си и не се показвала оттогава. Макар нейната карета да беше част от лагера, и в нея да влизаха и излизаха слуги („Нейно височество е добре, просто не иска да бъде обезпокоявана…“), никой не я беше виждал да се показва — което ожесточаваше още повече двамата съперници.
"Не знаех изобщо какъв тип забавление е замислено, в което да участваме. Докато ни намираха ту една, ту друга работа из лагера бях убеден, че просто се чудят какво да ни правят докато нейно височество не иска да участва в техните състезания. Стана ми толкова любопитно като на всички останали: какво ли все пак ставаше зад тежките завеси, целите в червено и златно, на тази затворена карета?
"Но от време на време имаше и други неща, които отвличаха това любопитство. Първото беше, че като минах веднъж зад паркираните карети, видях граф Жю-Форси да седи, пъхнал своите колене между неговите, с един миньор на име Намюк, който е бил хванат три години по-рано нейде из селските пътища на юга, от пътуващи робари. Графът пиеше от една дамаджана и вече беше пиян. „Трябва да ми дадеш да ти го пипна. Искам. Дай ми го, казвам ти. Ето, най-сетне. А, не, не можеш да протестираш сега. Ако много се дърпаш ще заповядам да ти го отрежат. Знаеш, че имам властта да направя това. Ама не разбирам, защо на вас всичките са ви толкова големи — дори на онези, които не сте били родени роби. Когато робарите тръгнат да правят хайки из пътищата, да не би това да е първото нещо, за което проверяват като ви хванат? Е, кажи ми сега, не ти ли е приятно като правя това? Трябва да кажеш да. Кажи ми «да». Това, което ти го правя, на мен много ми харесва дори като си го правя сам.“ Майтапът, разбира се, беше в това, че доста отдавна бях забелязал, докато работихме в мините, че Намюк е изцяло отвратен и напълно незаинтересуван от различните полови напасвания, които прави помежду си всяка голяма група мъже, на която са взели жените. Може би защото беше толкова силно момче бе успял изобщо да не участва в такива практики. (Колкото до мен, докато разбера, какви работи стават, бях вече точно в центъра им.) За да успееш да останеш встрани често се изисква да демонстрираш насилие. Обаче точно в тази ситуация това не беше възможно. Намюк ме погледна с угаснал поглед, в който нямаше нито учудване нито възмущение нито ужас нито отвращение. (Липсваха му предни зъби.) Беше просто празният поглед на истински шокираните хора. Пияният граф не ме забеляза изобщо. Страхувам се, че се ухилих, преди да се оттегля обратно зад една каруца. Имаше ли поне секунда, в която да му съчувствам? Странно, варварски, всъщност положението на Намюк ми се виждаше страшно смешно. Истинските ми мисли бяха за повелителите: значи това
