„Нямам огниво да паля огън,“ каза Удрог. „И освен това е лято.“ Прегърна си краката, свити в коленете. „Що за крепост е това? Има странни звуци, странни огньове…“
„Има много странни неща по света,“ сви рамене Горгик. „Свикваш да живееш с тях.“
Момчето погледна мургавия мъж. „Не те ли е страх?“
„Нищо все още не ни е наранило. Ако някой искаше да ни навреди, щеше да му е по-лесно докато сме били заспали поотделно, отколкото сега, когато сме будни заедно.“
Последва дълга, дълга тишина. Някои биха я нарекли притеснена. По време на паузата мъжът наблюдаваше момчето; и момчето започна да забелязва начина, по който го гледаше мъжът. (Мъжът видя, как то го видя.) Най-накрая, след като отново огледа залата няколко пъти, ухили се, бръкна си в ухото с малкия пръст, почеса се по корема, стана, седна, пак стана и пак седна, Удрог върна погледа си върху мъжа и го остави там. „Ти си дошъл просто ей-така, да клечиш и ме гледаш?“, попита. „Ти си силен.“ Наклони глава на една страна. „Харесва ли ти да ме гледаш… как спя?“
Горгик сви устни за момент. „Да.“
Момчето примигна. После, с най-слабия намек за усмивка каза: „А харесва ли ти да правиш и друго, сега като съм събуден?“
След момент Горгик попита: „Като например?“
„Е, знаеш,“ каза момчето. „Да правим неща заедно, ти и аз. Можем да си поиграем един с друг.“
„Понякога и такива неща ми харесват,“ засмя се Горгик. „А какви неща обичаш да правиш?“
„Всичко. Всичко, което поискаш. Да ни харесва да сме заедно. Двамата. Ти си голям мъж. Не те е страх. Ако сме заедно, ще ме пазиш от чудовищата. И от божествата. И от призраците. Нямам нищо против стари мъже, ако са още силни и властни. И може би накрая ще ми дадеш монета?“
„Може би.“
„А и не си чак толкова стар. Обичам да го правя със силни мъже, с големи мъже. Чукал ли си се някога наистина зверски?“
„Правил съм го…“ Горгик направи пауза. После каза: „Понякога го правя толкова зверски, че повечето мъже и жени не биха го нарекли чукане.“ Усмихна се. Усмивката прерастна в смях: „Ама ти това ли искаш?“
„Ами да!“ Варваринът чак се захили.
„Е, добре тогава.“
„В тия стари крепости“ — Удрог се наведе напред — „понякога се оглеждам из тях; понякога, в мазетата, можеш да намериш стари, счупени нашийници, с които са оковавали робите едно време. Винаги търся такива работи, като съм в крепост. Понякога си ги слагам тия нашийници, ще повярваш ли? Ако са счупени, лесно можеш да ги махнеш. Ама тук не намерих.“
„Искаш ли да ми бъдеш роб?“ попита Горгик. „Би ли желал да съм ти господар?“
„Да!“ Удрог се захили още по-широко в светлината на огъня. „Това е точно каквото ми се иска!“
Горгик пак се замисли за малко. После, с едно цялостно движение, се изправи на крака. „Чакай тука.“ Обърна се и тръгна към арката на изхода. „Ще се върна.“
„Къде отиваш?“
„Ти чакай.“
„Ама недей да се бавиш много! Тук е страшничко…“
Но Горгик вече беше в коридора и, миг по-късно, катереше стълбите в мрака. И, отново попаднал в тъмното, се замисли за тази случайна среща. Имал ги беше и преди. Но тази варварска откровеност намираше за необичайна и възбуждаща едновременно. Освен това, подобни срещи бяха рядкост с хора на такава крехка възраст; а когато се случваха, той винаги оставаше едновременно изненадан и доволен.
От време на време пипаше стените — да, точно тук, което очевидно беше стената зад камината, камъните бяха горещи. Да, точно този огън без автор беше тръгнал нагоре по комини и шахти, строени за зимния сезон, за да превърнат стаята му във фурна.
Когато стигна вратата, горещината излезе да го посрещне, да го погали по корема, по брадичката, по коленете.
Лунната светлина все още си лежеше на пода. Но самата луна се беше преместила, та му отне малко време, докато се убеди, че нищо от екипировката му не е пипано. Макар сенките да се бяха преместили шлемът му, бойните ръкавици, мечът и вързопът си бяха там, където ги беше оставил.
Прекрачи в горещата стая, клекна пред вързопа си, порови се вътре, премести това, обърна онова. Да, неговото огниво си беше на дъното на сака, омотано в промаслени кълчища. Горгик извади двата метални полуобръча, свързани с пантичка: робския нашийник, за който бе говорил Удрог. Като го държеше в едната ръка стана, обърна се и с другата ръка издърпа кожената наметка от леглото. Да, грамадната жега я беше почти изсушила.
Метна си наметалото на рамо, тръгна към вратата, спря за меча.
Не. Онова, което беше взел, си беше достатъчно. Но навън (беше започнал да се поти и коридорът, преди малко топъл, му се видя хладен) остави наметката и нашийника на земята, за да подпре все пак портата към стаята с греди — нареди го така, че всеки опит за отваряне да ги накара да паднат шумно на каменния под.
Вдигна наметката и нашийника и тръгна надолу по стъпалата.
„Нямаше те толкова дълго време!“ Удрог беше седнал на стъпалото пред камината, откъм края където пламъците бяха най-слаби. Почесваше си ходилото. „Стана ми страшно. Откъде взе…?“
„Ето.“ Горкиг хвърли наметалото на пода. „Можем да легнем на това. Сега си мой роб. Ела насам.“
Момчето се загледа в железния обръч, който Горгик държеше. Гледаше като хипнотизиран. После припълзя напред, на колене, повдигна си брадичката нагоре, и постави една ръка на голото бедро на Горгик. „Да, господарю…“
Горгик му сложи нашийника и го затвори около врата.
„Можеш да ме вържеш ако искаш,“ каза Удрог. „И това ми харесва. Може би ако отидеш пак да потърсиш, ще намериш и въже. Понякога в тия развалини имат и вериги…“
„Ти си мой роб. Сега правиш каквото аз ти наредя,“ каза Горгик. „Поне за известно време.“ Седна на наметката и преметна ръка през раменете на момчето, като го дръпна, отначало нежно, после грубо към себе си. „А това, което искам от теб сега, е да млъкнеш.“
„А какво ще правиш?“
„Ще ти разкажа една история.“
Удрог се намръщи. „Ама аз си мисля че ще е по-добре все пак да ме вържеш. Защото тогава ще можеш да ме биеш… А аз ще ти кажа ако боли прекалено много. Макар понякога само да се правя, че много боли, а то да не е така. Значи и да започна да се моля, не си длъжен да спираш…“ Горгик не отговори и момчето внезапно се дръпна и вдигна ръка да пипне нашийника на врата си. „Това наистина е лошо, нали? Тия неща, които ги правим.“ Всмука въздух през зъби, поклати глава, огледа се. „Аз сам не знам, защо ги правя. Ама и на теб ти харесват, нали така? Само да не беше толкова страшно тука… Ама пък ако правим разни неща няма да е толкова страшно, нали? И ти наистина ли не си запалил тоя огън?“
„Я млъкни бе, роб!“ Гласът на Горгик беше станал толкова властен, че момчето чак подскочи. „Ела тук. И слушай! Искам да ти разкажа нещо. Така че легни върху мен и не мърдай.“
3
Тук правим пауза в този разказ в разказа, за да вкараме още един разказ.
Да се позанимаем малко с Удрог.
Виждате ли, младият варварин беше доста объркан за някои неща — макар за други да си беше съвсем наясно.
Стопанските бури в Неверион, сред които беше и указът на Детето-Императрица Инелго за отмяна на робството половин дузина години по-рано, бяха причинили доста придвижвания и премествания из тези земи.
Веднъж щом страхът от робство напусна пътищата на Неверион, все повече хора от южните лесове и северните планини тръгнаха към градовете. А гражданите с пари, въображение и предприемчива жилка бяха тръгнали към провинциите, да видят какви печалби могат да се направят там. Движението от периферията
