Барабаните бяха приспали Ларла. И, изведнъж, тя се събуди. Завесата бе паднала от прозореца. Слънцето грееше върху Везирката, превръщайки белите й кичури в сребърни, и оприличавайки гънките на червената й рокля на вълни от кръв. Спеше, с глава опряна на стената, с отворени сбръчкани устни…
Нали наистина спеше? Ларла се вторачи. Да, така беше. Не беше само от движението на каретата. Устните определено помръдваха. Посегна към завесата и я опъна отново върху прозореца, да не грее слънцето пряко върху лицето на старицата. Както винаги, тя мърмореше нещо в съня си, какво — слугинята не знаеше. Все по-объркана за все повече неща напоследък, в много отношения Везирката изглеждаше на Ларла като изключително ясно мислеща старица. Само че по-добре щеше да бъде и Яхор да е тук. Евнухът не само, че можеше да се оправя с Везирката, но и самият той бе весел и остроумен и, ако му дойдеше настроение, можеше да бъде по-забавен от всеки пътуващ разказвач — макар, съдейки по слуховете из замъка, настроението го навестяваше все по-рядко. Напоследък той предимно изпадаше в меланхолия. Е, сутринта напредваше. Дали да не вземе някой плод от кошницата? Е, след малко. И ето, за момент тя дори вече бе забравила за гръмотевичните барабани! Ларла се помръдна точно толкова, колкото да се намести удобно — и после пак се наведе напред да се убеди, че господарката й е добре. Удовлетворена от огледа пак се облегна назад.
9
Събуждайки се Горгик се изкашля в коженото наметало, усети камъка отдолу…
Вдигна глава, изтри си устата и, докато се вдигаше, отвори очи. От прозорците на горния етаж на залата дневна светлина — примигваща със сенките на листата на дърветата — скачаше вътре. Огледа се. В огнището огънят бе умрял.
И да, той бе сам.
Едно рамо и един крак бяха изтръпнали. Но това се случваше вече всяка сутрин. Щяха да се размърдат постепенно. Прочисти си гърлото. (Някой ден тези мои нощни давения ще ме убият…) Да не би Удрог да е станал и да се разхожда наоколо? Или варваринът (най-вероятно) отдавна бе избягал? Горгик постави ръка на гърдите си и я плъзна към рамото. Когато палецът му стигна гърлото, се намръщи.
Изправи се да види, къде бе паднал нашийникът.
Почернелият факел, хвърлен на пода снощи, си беше там, малко встрани.
Но нямаше желязо нито на наметката, нито на пода около нея. Вдигна края на наметката да погледне под нея, после я пусна обратно. Прехапа устни и си разтърка врата. Да, имал е среща с малък варварин- крадец.
Скочи окончателно на крака, повлече наметката след себе си и стигна до арката. Зави зад стената, изтича нагоре по стъпалата, с наметка на рамо, прекоси стълбищната площадка и качи още едни стълби:
Неговите греди все още се накланяха на сложни ъгли пред вратата на стаята. Пусна кожата на земята (падна до глезена му), за да вдигне внимателно една от гредите. Когато вдигна втората, останалите шумно се сринаха върху каменния под — точно както той го бе замислил. Все пак се стресна. Прекрачи ги, огледа се:
Шлем, ръкавици, меч, сак…
Нито варваринът, нито снощният посетител се бяха сетили да се качат дотук. Но той затова и бе избрал тази стая отначало. И в стаята беше прохладно.
Обичаше миризмата на утро. Отвъд прозореца мърдаха листа. За да види, какво ще стане, извика силно „Удрог!“ три пъти надолу по стълбите и два пъти през прозореца. Плесенясалият басейн бе неподвижен. Пак извика. Кобилата му изцвили оттам, където той я беше вързал — за една от градинските бараки. Да, ключът си беше на дъното на сака. Но Удрог и нашийникът ги нямаше.
Седна на ръба на леглото като слушаше утринните птици и гледаше сенките на листата на дърветата по стените. След няколко минути пак отиде до сака си, клекна пред него (пикочният му мехур отново се запали заради събраната през нощта течност) и извади дрехите за днешния ден. Започна да се облича прав. Но бе стигнал само до военното бельо, когато събра останалото обратно в сака, свали го надолу по стълбите и до коня. Като продължаваше да се оглежда за момчето се усмихна на разликата между опит (варваринът си бе тръгнал) и желание (ако го търся, може би ще се окаже тук).
Уринира върху гнилите дъски на бараката с една тънка струйка, която дълго чакаше да тръгне и след това пак дълго чакаше да спре. В последните години колкото повече му се уринираше, толкова по-слабо се случваше самото действие. Размишлявайки върху всекидневните разочарования, които носи възрастта надяна роба, доспехи и орнаменти. Сложи около корема си брезентов колан с тежки орнаменти. И, да — дори само това обличане го накара да започне да се поти в лятната жега.
Копринената страна на коня потрепна и отхвърли една муха някъде към сянката — и един спомен, в който той се опитваше да се гмурне откак се събуди, внезапно се изясни:
Като си отваряше очите в най-ранния изгрев видя как варварчето, коленичило с гръб към него, започна да се изправя.
(Бе се обърнал на другата страна и пак заспал.)
Докато закопчаваше един ремък на рамото си Горгик се изсмя. (Кобилата разтревожено пристъпи на място.) Бе решил, че това е някакъв образ отпреди години. Но бе от тази утрин! Бе се събудил достатъчно дълго, за да види как Удрог се стяга да си тръгва. Защо е толкова трудно да събере човек нишките на настоящето, без някоя от тях винаги да тръгва да се потапя в миналото?
Ето: ремъкът бе закопчан.
Храна за коня? Щеше да се оправи с това долу в града. Вдигна сака си, съдържанието му разделено на две половини с дължина плат по средата, и го метна от двете страни на коня. Огледа отново себе си, отгоре до долу окачен с парчета тежки доспехи. Е, така е на официални събития — и на раждания и погребения.
Ключът бе в ръката му. Наведе се да отключи букаите на коня, сложени на предните крака. Изправи се и се отдалечи по посока на дърветата. Огледа се към замъка. Опита се да си представи как клоните и корените и храстите, които вече бяха превзели двора, се покатерват върху стените и покрива докато цялата постройка не се превърне в нещо като обрасла скала насред гората.
И като направи тази картина се отвърна от нея.
Хвърли нагоре ключа, хвана го.
И се ухили. И си помисли, колко малко му се иска точно сега да се ухилва.
Да разкажеш една история е да вземеш толкова, колкото даваш. (Ама не прекаляваше ли с това в последните години?) Но тъй като хлапакът бе изчезнал с нашийника му, този път май той бе победеният.
Дърветата стояха мълчаливи и го чакаха, докато размишляваше.
Той бе градил себе си толкова дълго време в опозиция против мъртвия повелител, че сега се чувстваше, все едно е бутал скала, която внезапно се е разпаднала на прах и го е оставила да се кандилка зашеметен из някакъв кър; все едно, тичайки през някакво поле, внезапно е паднал в пропаст, размахвайки ръце; все едно се е събудил с някаква неназована сила, която поваля всичко, към което той насочи поглед и, когато погледне отново да види, какви са разрушенията, разрушава отново.
Когато старите определения изчезват, какво ли не правим, за да намерим нови, помисли си.
Какво съм аз, тогава?
И какво е това „Аз“, което пита?
Въпреки тяхната отделеност, двата въпроса изглеждаха като един.
И все пак да ги артикулира човек бе да осъзнае процепа помежду им, между мистичното, което ги задаваше и историческото, към което бяха задавани, между непознаваемото, което ги чуваше и познаваемото, което ги побутваше напред, така че накрая стигна до следното просто съждение: само тогава, когато подобен процеп се отваряше между разнообразните реакции към един разнообразен свят, само тогава бе възможно да има „Аз“.
Добре, но в такава една сутрин като днешната, накъде да се обърна, за да го намеря (се почуди), да го определя, да го хвана и да го застопоря? Къде търся модел, огледало, някакъв образ на търсещия „Аз“,
